Георги Чобанов, „Рицарски замък“ от Христо Ясенов – корективът на цялото“

 

Вътрешната изчерпаност на позитивистичната доктрина, господствала през ХIХ век, води до активна философско-естетическа преориентация към идеите на Шопенхауер, Ницше, Бергсон... Те намират първоначална употреба, както знаем, в поезията на декаданса и импресионизма, но добиват адекватен естетически статут преди всичко в художествената теория и практика на символизма. В този смисъл символизмът се поражда като антитетичен двойник на позитивистичната естетика и като приемник на романтизма.

Какво всъщност представлява смяната между двете естетически и художествено-конструктивни парадигми за българския литературен развой? Изграждайки се като литература чрез позитивистичната художествена практика на направлението Каравелов – Вазов, литературата ни не притежава другата необходима ѝ цялост, която типологически да съответства на европейския романтизъм. В периода между манифеста на Г. З-ч „Осветление на българската поезия” (1885) и манифеста на Г. Милев „Против реализма” (1919), бележещи началната и крайната фаза на оттласкване и отричане от позитивизма, българският литературен процес се сдобива с другия полюс на европейската литература в изчистен класически вариант.

И ако референциалната зависимост на позитивистичния тип литература задава принципиална многообразност на езиково-стилови и жанрови тенденции, то конструктивните особености на символа изравняват стиловите почерци. Критическото съзнание трябва или да извести поредната естетическа кончина, или да потърси възможност за разподобяване вътре в рамките на символистичния дискурс. Така то по необходимост достига до противопоставно типологизиране на художествените явления. Най-отчетлива е типологията по линията Ницше – Шопенхауер. Според нея изявеният активизъм, жизненост, нарцисизъм, дионисиевските изблици на лирическия Аз безапелационно отреждат на Ясенов място до Ницше. Същевременно го противопоставят на най-чистите представители на другата линия – Лилиев, Дебелянов. Тази критическа операция преакцентува и самата поезия на Ясенов – в центъра като най-”истински” застават поемите-цикли „Пан”, „Пробудни песни”, „Ведрина”, „Небе”, които започват да функционират като емблематични за лирическия свят на поета. Така се стига до опростяване на лирическия субект, защото той е „заключен” в цялостта на стихосбирката, а не в текстовете, оразличаващи го от твърде разпространената в българския символизъм поетика на страданието, основаваща се на философската система на Шопенхауер.

Нашите усилия по-нататък ще имат за цел да реконструират взаимодопълнителността на двете тенденции у Ясенов въз основа на единствената и дълбоко концептуална негова стихосбирка „Рицарски замък”.

Както сочат изследователите, лирическият Аз у Ясенов манифестира себе си с честота, нехарактерна за другите символисти – според М. Кирова по 45 пъти в „Рицарски замък” и в „Себепоклонник” се среща 1 л. словоформ[1]. Въпреки това поетът не изгражда завършена персоналистична концепция за себе си[2]. В контекста на жреческата фигура на П. П. Славейков, на мита за твореца-самотник Яворов, на оргиастично-скандалния К. Христов Христо Ясенов не успява (а най-вероятно не желае) да създаде публичната си литературна личност. Показателно за това е представянето на стихосбирката „Рицарски замък” в автопредговора към нея като документ за изживян поетически етап, а не като аргумент за поетическо самочувствие. Разминаването между публицистични жестове и естетическо самосъзнание придобива особена стойност в контекста на изявеното в самия текст творческо самочувствие на един от неговите лирически герои:

 

Аз обичам своя стих, 

лъчезарен и прозрачен –

ту ласкателен и тих, 

ту язвителен и мрачен.

 

И по-нататък:

 

В него има много младост, слънце, музика и ласки, 

много горести и радост, много трепети и краски! 

Цар на сенките незрими, 

пълен с бури и затишия, 

аз обичам свойте рими 

и разгулни игростишия.

(„Себепоклонник”)[3]

 

Създаването на мит за „поета на жизнерадостта” Ясенов би изисквало, в съгласие с митогенериращите механизми на българското литературно съзнание, да съществува определено съответствие между поведението на поета и на лирическите субекти, привиждани в обичайната рецепция като негови двойници. Но колкото лирическият му герой в „Пан” е горд и гръмогласен, а в „Себепоклонник” – нарцистично себевлюбен „владетел на бурите” и „пророк”, толкова човекът Ясенов е скромен и тих, дори се изчервявал, когато рецитирали негови стихове („Пан”), според литературния му кръстник А. Страшимиров. Както отбелязва М. Цанева, „неговият „Пан”, неговият „Себепоклонник”, „Заключена душа” и прочие поетични преображения са не толкова лирически проекции на авторовата личност, колкото лирически маски. Свидетелство за това – продължава авторката – е самата артистична лекота, с която той ги сменя”[4]. Ето защо доминиращата представа за Ясенов като „поет на жизнерадостта” е по-скоро литературно-критическа щампа, която по свой начин манипулира рецепцията на лирическия му свят, отколкото реално съществуващ персоналистичен мит за неговата литературна личност.

Но не различностите дири Ясенов в своите преображения, а възможността те да се усещат като цялост, като единство. Авторът изключително много държи на това единство. В посочения автопредговор той декларира, че прави определени „идейни, литературни и естетически” компромиси с поместваните текстове в името на една „необходимост за вътрешната ЦЯЛОСТ на тоя сборник” (к.м.)[5]. В рамките на самата стихосбирка „Рицарски замък” носител на единството на поетическия свят е фигурата на лирическия говорител, в чието поле от компетенции са разположени противоположни на пръв поглед лирически индивидуалности (Пан, Мадона, Себепоклонник, но и лирическият Аз от „Заключена душа” и „Рицарски замък”). Обединява ги, да повторим, делегираната на лирическия говорител авторова концепция за композиционно-стилова и емоционално-образна цялост на стихосбирката. Стиховете в нея са писани по различно време, печатани са като отделни стихотворения и като цикли. Включването им в новото концептуално единство на „Рицарски замък” означава ново прегрупиране, редактиране, писане на нови части – въобще всичко, което е необходимо за изграждане на циклизираната поемна структура, с каквато се отличават и дванадесетте текста[6].

Двойната, „дисциплинираща” проекция на отделното стихотворение – веднъж в поемния цикъл, втори път в сборниковата цялост – не го лишава от лирическа самостойност. Доказателство за това са особените грижи за ритмико-музикалното и строфично обособяване на всяка една от частите на Хр. Ясеновите поеми. Същото можем да кажем за релацията лирически герои – лирически говорител, разбира се, стъпвайки върху друг доказателствен материал. А това, според наблюденията на М. Неделчев, е гаранция за запазване на специфичното за символизма напрегнато двоене между частта и цялото[7].

Концептуалното единство на стихосбирката „Рицарски замък” може да бъде коментирано в различни посоки. Пленничеството на Аз-а като ключова за символизма и за самохарактеризиращия се лирически герой тема ще открием и в първата циклична поема „Заключена душа”, и в следващите „Есенен сън” (радостите – „птици, попаднали в плен”), „Приказно царство” („аз съм попаднал във плен”), „Пробудни песни” („като развързан пленник из тъмница, // ще превъзмогна всеки земен плен”), „Небе” (от едно пленничество: „аз съм жертва на земните ями, // аз съм пленник на свойто сърце” към друго: „потопи ме в лазурната бездна – // нека бъда навеки пленен!”), „Себепоклонник” („аз пленник съм, от слънцето пленен!”), „Рицарски замък” („и всеки мечтател... // остава завинаги жертва на моя загадъчен плен”).

Неистовият порив на Аз-а към Слънцето[8], към ручея (с живата вода), към вятъра, към „цветната природа”..., атрибутивните на Бога словесни формули: „Не съм ли божество, не съм ли сатана?”, „Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?”, „и казах сам: Да бъде светлина!” и пр., открояват своеобразието на Ясеновия лирически герой в контекста на родния символизъм и същевременно отварят междутекстови пространства в различни посоки – от библейски митологеми до европейския (руския – Балмонт) символизъм, от богоборчеството на Ботев до това на Г. Милев и Смирненски („Да бъде ден!”), от К.- Христовия ексцентричен витализъм до сливането със стихиите у Багряна...

Смислово-тематичните ядра, същностните характеристики на Аз-а, оркестрират в многобройни вариации целостта на лирическия говорител и на стихосбирката, задават вместеността им в образната система на символизма, на родната и европейската литературна традиция. По-любопитно в случая е концептуалното единство на стихосбирката, осъществявано чрез развитие на теми, образи и мотиви, окръглящи одисеите на авторовата мис