Виолета Русева, „Херменевтичното поле. Иван Радославов“

Български символизъм: архивът

От средата на първото десетилетие на ХХ век символистите започват да публикуват в литературната периодика. Манифести на естетиката и стихове на поети символисти се появяват в различни издания[1].

В сп. „Художник”, ред. П. Генадиев (септ. 1905 – дек. 1909), излизат два поетически цикъла на Яворов с някои от последните непубликувани творби на поета, както и ранни публикации на Т. Траянов, Ем. Попдимитров, Л. Стоянов. Поместени са стихове на Сирак Скитник, Тр. Кунев, Ив. Андрейчин. Символистични стихове печата Й. Йовков. Излизат преводи на Гьоте, Хайне, Т. Щорм, които прави Ал. Балабанов. Публикувани са стихове на А. Самен. Хр. Силянов превежда К. Балмонт. В кн. 10 за 1909 г. Л. Стоянов представя в превод Бодлер, Верхарн, Брюсов, Балмонт.

В кн. 4-5 от втората годишнина на „Художник” излиза студията на С. Радев „Д-р Кръстев като литературен критик”. Позицията на С. Радев, според Ив. Радославов, е израз на „скептично отношение към миналото”. Публикувана в отделно издание през 1907 г., след като списанието на Кръстев спира, книгата на С. Радев „Д-р Кръстев като литературен критик” следва линията на диференциране спрямо постиженията на „Мисъл”, подета и от сп. „Наш живот” на А. Страшимиров. (Василев, Й. Художник. // Периодика и литература. Т. 3. С., 1994, с. 215–232.)

Сп. „Из нов път”, ред. Ив. Ст. Андрейчин (излиза в шест книжки от 1907 г. до 1910 г.), представя преводи от френски език на модерни автори, манифести на модернизма от Ив. Андрейчин. Публикува стихове на Дебелянов. (Койчева, Р., Й. Каменов. Из нов път. // Периодика и литература. Т. 3. С., 1994, с. 286–296.)

Алманах „Южни цветове”, ред. Д. Кьорчев и Тр. Кунев (излиза в един брой през 1907 г.), публикува манифеста на Д. Кьорчев „Тъгите ни”, стихове на Т. Траянов и Тр. Кунев. (Стаматов, Л. Южни цветове. // Периодика и литература. Т. 3. С., 1994, с. 321–323.)

В сп. „Слънчоглед”, ред. Елин Пелин и Д. Кьорчев (1909 г., кн. 1-5), излизат статии на Д. Кьорчев, стихове на Т. Траянов, Д. Бояджиев, Д. Габе, Тр. Кунев, А. Протич, Ек. Ненчева. (Стаматов, Л. Слънчоглед. // Периодика и литература. Т. 3. С., 1994, с. 392–396.)

В сп. „Наш живот” („Наблюдател”), ред. А. Страшимиров (септ. 1906 – юни 1907), печатат Т. Траянов, Тр. Кунев, Сирак Скитник, Д. Кьорчев. От ян. 1910 г. до окт. 1911 г. е със заглавие „Наблюдател”, от ноем. 1911 г. до септ. 1912 г. отново е „Наш живот”. Излизат творби на Н. Лилиев, Т. Траянов, Н. Райнов, през 1911 г. дебютира Хр. Ясенов, с критически статии участват А. Страшимиров, Д. Кьорчев. Ив. Радославов публикува манифестите „По повод Тургенева” (1912, № 3) и „Градът” (1912, № 7-8). (Христов, Хр. Наш живот (Наблюдател). // Периодика и литература. Т. 2. С., 1993, с. 515–544.)

Сп. „Звено”, ред. Д. Подвързачов (1914, № 1-5), редовно публикува стихове на Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Л. Стоянов. В кн. 1 излиза статия на Ив. Радославов, в последната кн. 4-5 – статията „Модерната поезия (Бележки и идеи)” на Гео Милев, заедно с негови преводи на Верлен, Бодлер, Жан Мореас, Албер Самен, Верхарн. (Чернокожев, В. Звено. // Периодика и литература. Т. 4. С., 1995, с. 264–273.)

Сп. „Листопад”, ред. Д. Бабев, присъства повече от две десетилетия в литературния живот. В началото от септ. 1913 г. до юни 1914 г. и след възобновяването си от септ. 1919 г. публиква творби на Д. Дебелянов, Ем. Попдимитров, Н. Райнов, Н. Ракитин, Ив. Грозев, преводи на френски и руски символисти. В седем броя от 1914 г. излизат „Литературно-художествени писма от Германия” на Гео Милев. Публикувани са негови преводи на Ницше, Клайст, Хайне, Хауптман, Ив. Франко, Демел. В кн. 9-10 за 1924 г. е публикувана статия на Ст. Младенов срещу антологията на Радославов „Млада България”. (Маркова, Р. Листопад. // Периодика и литература. С., Т. 4, с. 154–200.)

За литературния историк това не са кратки опити, ако бъдат прочетени в смисъла им на издания-манифести. Такава е естетическата същност и литературноисторическата функционалност на подобни издания: открити листове на новата естетика на символизма.

Ако разровим архива на периодиката от онова време, картината става твърде разнообразна. Трябва да се имат предвид издания, несвързани с естетиката, представящи литературата в по-общ контекст, като сп. „Художествена култура” и сп. „Родно изкуство”, където през 1914 г. в поетически цикли се появяват елегиите на Дебелянов, както и сп. „Изкуство”, което през 1919 г. публикува неизвестни дотогава стихотворения на поета. Сп. „Съвременна илюстрация” в началната книжка от 1910 г. помества поетически цикъл на Т. Траянов, през 1914 г. и 1915 г. публикува балади на Траянов и стихотворение на Д. Дебелянов, представя Н. Лилиев, Ем. Попдимитров, Л. Стоянов, преводи на Аф. Фет, Н. Гумильов, Ф. Сологуб.

Несъмнено трябва да се имат предвид и списания с обществена насоченост, (някои от тях политически позиционирани). С определена културна политика, неангажирани естетически, те редовно публикуват поети символисти.

Консервативното „Българска сбирка” (ян. 1894 – дек. 1915), ред. Ст. Бобчев и М. Маджаров, е едно от първите издания, поместило лирика на Т. Траянов; печата стихове на Д. Подвързачов, Ив. Грозев, Ив. Андрейчин; от 1907 г. редовно публикува Д. Дебелянов. (Иванова-Нинова, В., Узунова, Р. Българска сбирка. // Периодика и литература. Т. 2. С., 1993, с. 116–163.)

В политическото списание на Г. Бакалов „Съвременник” (окт. 1908 – авг. 1910) излизат вдъхновени символистични стихове и поетически цикли на Н. Лилиев и Д. Дебелянов. (Ескенази, Ж. Съвременник. // Периодика и литература. Т. 3. С., 1994, с. 370–381.)

„Начало”,обществено-социално и литературно списание на левицата, редактирано от Н. Харлаков, П. Делирадев, А. Томов (окт. 1908 – юли 1912). Заедно с политически статии и социални творби помества поетически цикъл на Т. Траянов, стихове на Л. Стоянов, на Ив. Ст. Андрейчин. (Йорданов, Хр. Начало. // Периодика и литература. Т. 3. С., 1994, с. 359–366.)

„Съвременна мисъл” (излиза с прекъсване от ян. 1910 г. до ян. 1920 г.), изд. Ал. Паскалев. В списанието на социалистите, на което сътрудничат Я. Сакъзов, Н. Габровски, като литературна рубрика в първите години излизат: последното написано от Яворов стихотворение, стихове на Т. Траянов, Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Н. В. Ракитин; преводи от С. Продом, К. Балмонт, В. Брюсов; статии на Ив. Радославов. (Ватова, П. Съвременна мисъл. // Периодика и литература. Т. 3. С., 1994, с. 456–502.)

Сп. „Демократически преглед”, ред. Т. Влайков (окт. 1902 – май 1928), „издание на радикалдемократите”, след 1905 г. публикува стихове на Тр. Кунев, Н. В. Ракитин, Сирак Скитник, Вен Тин, представя символистите – Н. Лилиев, Т. Траянов, Ем. Попдимитров, Л. Стоянов. (Йорданов, Ал. Демократически преглед. // Периодика и литература. Т. 3. С., 1994, с. 5–51.)

Неочаквано елегии на Дебелянов, символистични песни на Лилиев, стихове на Ясенов, рецензии на Радославов се откриват в хумористичното сп. „Смях” (юни 1911 – септ. 1915). Редактирано от Ал. Божинов (от № 17 до № 130 – и от Д. Подвързачов), в някои броеве изданието има „Литературна страница”. (Желязков, Ж. Смях. // Периодика и литература. Т. 4. С, 1994, с. 448–501.)

Ще трябва да се разгърнат и някои броеве на сп. „Отечество”, където през 1916 г. излизат стихове на Н. Лилиев и последните публикувани приживе творби на Д. Дебелянов.

Опитите да се намери систематизиращ ракурс спрямо изданията на българския символизъм, спрямо изданията, публикуващи автори символисти, се срещат с трудно съотносима множественост на фактите.

От една страна: това са издания без теоретично единство, с разноречиво изричане на художествени принципи. Естетическото се назовава чрез смесване на понятия от различни смислови редове: индивидуализъм (съответно – философско и психологическо съдържание), декаданс (културно-прагматична функция), модернизъм (типологично понятие). Обичайно е объркването между символ и символизъм.

От друга страна: непребродимо множество символистични творби се появяват в почти неизброими издания с различна характерност, насоченост, политика. Поетическата практика на символистите да публикуват варианти, както и да прекомпозират в различни поетически цикли една и съща творба, създава плътна среда на словесна повторимост. Символистичното писане има висока степен на дискурсивна устойчивост. Определен речник, изкази, договореност на поетическото се проявяват в нарастваща повторителност. Пишат се символистични стихове (или стихове, както символистите). Създава се своеобразен словесен архив, масив на разрастваща се повторимост на образни ядра и поетически формули, възпроизводимост на стихови матрици и отчетливи стихови структури. Езикът се огъва, произвежда семантична множественост, диференцират се изкази, извличат се нюанси. В имперсоналността на символистичното писане се отделят авторски индивидуалности и ярки персоналии.

Едновременно с това символизмът е дискурсивен архив. (Н. Георгиев определя корпуса от поетически и коментарни текстове на символизма като „семантическа езикова доктрина” и уточнява, че е в по-голяма степен философска и лингвистична.[2]) Поетическите творби се пресичат семантично с текстове на критическа, литературноисторическа, теоретизираща рефлексия, с жанрове на саморефлексия и коментар.

В контекстите на други литератури, които всяка култура създава в своята „семиосфера” (Лотман), преводите на художествени творби, на естетически текстове се включват и функционират в полето на смислопроизводство.

С пренасяне на естетиката в контекста на следвоенното десетилетие се получава разбягване на символизма и авангардните естетики по времевата ос. Изследователят би трябвало да се откаже от хронологичното мислене и едновременно да остане в полето на историческото.

Когато започва да издава сп. „Хиперион”[3], Ив. Радославов прилага към предходните издания на символизма поглед като към исторически архив, който може да бъде разгърнат и актуализиран в значещи свои прояви. И списанието като политика, и статиите на редактора имат текстова стратегия на връщане към миналото: припомнят се издания, полемики, актуализират се позиции и текстовете, в които са били изявени. Радославов актуализира откъси от предишни свои рецензии и статии.

В ст. „Българският символизъм (Основи – същност – изгледи)” (1925, № 1-2, с. 3–27) Радославов припомня „пророческата символизация” в стихотворението „Нов ден” на Траянов от 1905 г. „Литературната история обаче – пише редакторът на „Хиперион” – не може да не отбележи с една топла признателност отношението на две излизащи тогава списания. Едното съвършено без литературна традиция и дръзко по замах, каквото беше „Художник” тогава (...); другото – „Наш живот”, което за един момент разтвори страниците си също така за Траянов и Кунев, а по-късно за Лилиев и Ясенов” (с. 4–5).

Радославов припомня „Художник” и откроява „Наш живот”. В поредица статии и полемични отзиви редакторът на „Хиперион” неотменно посочва изданието на А. Страшимиров.

Той изважда от архива есето на Д. Кьорчев „Тъгите ни” и публикува част от него в списанието (1929, № 3, с. 121–130). В кн. 1-2 за същата година Т. Траянов се връща към времето на „Литературно съратничество с Димо Кьорчев”. Лятото на 1906 г.: „Призван теоретик на нашите стремления по онова време бе Димо Кьорчев. Няколко вдъхновени негови статии в сп. „Наш живот” (1906–1907) говорят ясно за това (...) Кьорчев помести в „Южни цветове” своето дълбоко прочуствено есе „Тъгите ни”, пръв опит за осмисляне на нашия индивидуализъм”, спомня си Траянов. „Успехът на „Южни цветове” и специално на Кьорчевата статия беше огромен” (1929, № 1-2, с. 65). В ст. „Страничка от литературната история” (1929,№ 7, с. 319–324) Ив. Радославов припомня критическите изяви на Д. Кьорчев на страниците на сп. „Наш живот” (1906–1907) и коментира „позицията срещу традицията на Мисъл” като трасиране на „новите пътища на нашия литературен и изобщо духовен живот” (с. 320).

Няколкократно в свои статии Радославов цитира писмото до П. Ю. Тодоров „По повод Тургенева” (Наш живот, 1912, № 5, с. 276–281). В „Хиперион” (1927, № 7, с. 270–284) със статия на Моис Бенароя е отбелязана годишнината от писмото-манифест на Иван Радославов.

В края на излизането на „Хиперион” Радославов отново се връща към времето отпреди повече от две десетилетия. Литературната история на символизма се е случила с негово участие, пред погледа му на критик и редактор. Радославов обобщава: „Беше имало „Наш живот” и „Южни цветове” (...) бяха се явили вдъхновените есета на Димо Кьорчев и полемичните му статии срещу кръга на „Мисъл” – разр. моя – В.Р. (да забележим приблизителността на назоваването, проблем интересен от гледна точка на позицията на Радославов). „Беше излязло вече и писмото до П. Ю. Тодоров” – припомня своя манифест от 1912 г. редакторът на „Хиперион” (1930, № 9-10, с. 423–424).

Открояването, подчертаването на дадени факти от миналото реконструира определена линия на историческото. Да обмисли мястото на символизма в традицията на българската литература е основна посока на аргументацията на Ив. Радославов. Последователно той мисли индивидуализма като философска и социалнопсихологическа обосновка на символизма. Също така последователен е в разграничаването от „Мисъл”.

„Срещу вярата на колективизма в един абстрактен идеал” се противопоставя „идеалът на себетърсещия, възмогващия се и израстващ до самоцел човек”, пише Ив. Радославов (Страничка от литературната история // Хиперион, 1929, № 7, с. 319–324). Откроена в миналото като насока на „дошлата вече на кръстопът тогавашна интелигенция” (с. 320–321), посочена при Д. Кьорчев като „правилното схващане за литературното развитие” (с. 323), тази линия ще завърши с културния „Пантеон” (1934) на Траянов.

През 20-те години на ХХ век разноречивият културен контекст, в който излиза символистичното издание „Хиперион”, предполага от историческия архив на естетиката да бъдат актуализирани определени факти, определени издания и публикации да станат значещи. В оценки, дискусии, опити за теоретизация продължава непоследователното използване на естетически понятия. Една от причините е, че в десетилетието на българската култура след войните са се срещнали различни естетики в различен свой исторически отрязък. Обосноваването на символизма вече изисква културостроителен поглед. Авангардните естетики, мислени като взривно начало на ново изкуство, имат манифестиращ ред на обявяване.

Литературноисторическият сюжет на българския символизъм може да бъде разказан чрез списанията, които са естетически ангажирани. И този разказ ще следва синтаксиса на различна времева продължителност, асиметрии в последователността на излизане. Ще откроява различия в позициите. В „Проблеми на българския символизъм” (1985) Р. Ликова акцентува полемиките в периодичните издания до войните, както и позициите на „Звено”, „Везни”, „Хиперион”.

Български символизъм: модуси на систематизация. Сп. „Хиперион“

В рецензия за „Идеи и критика” (1921), книга на Ив. Радославов със статии от миналото десетилетие, Гео Милев, след като посочва отсъствието на основополагащи идеи, пише: „Ние бихме били доволни, ако поне на едно място в тази книга имаше капка теория – не теория, а поне принцип”[4].

Отзивът на Гео Милев е публикуван в кн. 17-18 от февр. 1922 г. на сп. „Везни”. През март 1922 г. излиза последната книжка на „Везни”, спира изданието, представило в изострена чувствителност към съвременността, в устреми на духа, в обширен културен контекст символистичната и експресионистичната естетика.

Същият месец, март 1922 г., излиза първата книжка на „Хиперион”, списанието, положило своята програма върху установяване традицията на символизма. До края на изданието негова културна политика е вписването на символизма в българската литература, издигането на „литературнохудожествена(та) до културно-обществена проблема”[5].

В рецензията от „Везни” Гео Милев оспорва тезите на бъдещия редактор на „Хиперион”. Ив. Радославов ще му отговори с предстоящата си дейност на издател и литературен историк.

„Хиперион”. Месечно списание за литература и изкуство (1922–1931). Редактор Ив. Радославов. Съредактори Т. Траянов, Л. Стоянов. Появата на „Хиперион” не е естетическа носталгия или исторически анахронизъм. Списанието би могло да се нарече късно теоретическо обосноваване на символизма, ако не осъществяваше своята културна политика и естетическа програма в обкръжението на множество, публикувани след войните, книги на символисти.

„Млада България”. Антология на съвременната българска поезия 1905–1922. Под редакцията и с предговор от Ив. Радославов. София. 1922. Книгоиздателство „Хиперион”. Изданието е още един аргумент за проявеността на символизма през 20-те години.

Ив. Радославов е проникновен критик, чиито статии излизат през 1912 г. в сп. „Наш живот” едновременно със стиховете на поетите, за които пише. Книгите му „Идеи и критика” (1921) и „Портрети” (1927) пренасят в новото десетилетие естетически идеи и авторски образи на символисти. Критикът извежда авторите на интерпретативното ниво на естетиката, която вписва в литературноисторическото развитие. Писани по същото време със стиховете на символистите, издавани едновременно с техните книги, отзивите, статиите, книгите на Ив. Радославов, както и сп. „Хиперион”, антологията „Млада България”, са част от литературноисторическия сюжет на българския символизъм.

По отношение на символизма през 20-те години теоретичните обосновки изглеждат закъснели (след като естетиката вече има продължителна проявеност в българската литература). Редакторската и критическата дейност на Ив. Радославов е част от усилията на символистите да пренесат написаното в следвоенното време, да го постановят като непреходно. Издателят на „Хиперион” се заема с огласяването, постановяването на литературна традиция, която от средата на първото десетилетие на ХХ век определя поетически следващите две десетилетия. Ив. Радославов е критическото съзнание на символизма в протяжността на осъществяване на естетиката в българската литература.

Едновременно с това позицията на Ив. Радославов е на литературен историк, който се интересува да бъде откроен кръг от автори (такава е стратегията на антологията от 1922 г.); да бъде вписан символизмът в системността на българската литература (в тази насока са всички негови статии в сп. „Хиперион”), да бъде представен Т. Траянов като поет, знаково определящ естетиката.

В сп. „Хиперион” критикът и историкът Ив. Радославов поставя въпроса за историчността на актуалното, стреми се да обоснове непреходното, да изведе линии, които да постановят символизма в традицията. Изключително интересен проблем е преносът на културната ситуация, в която излиза изданието, в систематичния ракурс на „Българска литература 1980–1930”.

С „Хиперион” българските символисти получават издание с класически журнален облик. Началният брой отбелязва редакторски комитет: Т. Траянов, Ив. Радославов, Л. Стоянов. На корицата, работа на художника Б. Георгиев, е вградено изображение на античен баралеф. Полиграфската визия на стар ръкопис е посочена в първата книжка чрез заглавието на прозаически етюд на Л. Стоянов. Стихотворението „Старобългарски псалом” на Т. Траянов, което открива броя, акцентува една от линиите на традицията, чието проявление може да бъде изведено в българския символизъм у Н. Райнов, Н. Лилиев, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров.

Открояването на позицията започва със статията на Ив. Радославов „Общочовешко или национално изкуство” (1922, № 1, с. 57–61). Алтернативата в заглавието буди недоумение, което припомня неотскорошни спорове в литературните среди у нас, пише Радославов. Настояването, че изкуството е универсално, диренето на ключа на тази универсалност в трепетното съответствие между видимо и невидимо – още в началото на статията разпознаваме критика на символизма. Радославов повтаря варианти на своята позиция: „Истинското произведение на изкуството е колкото общочовешко, толкова и национално” (с. 59). „Общочовечността” на едно произведение може да бъде и „висок образец на родно изкуство” (с. 61). Примерът, даден да защити тезата, е Траянов, поетът, чрез творчеството на който в „Хиперион” ще бъдат откроявани художествени характерности на българския символизъм.

В кн. 1 е поместен литературен портрет „Л. Стоянов” от Ив. Радославов. Кн. 2 се открива с творчески портрет „Дебелянов” от Ив. Радославов. В кн. 3 е ст. „Ем. Попдимитров – поет на мистични настроения” от Л. Стоянов. В кн. 4 „Христо Ясенов” е представен от Ив. Радославов.

Започват критическите представяния на символистите.

В кн. 6-7 (1923) статията на Л. Стоянов „Епилог на един спор” поставя акценти в прочита на Н. Лилиев.

В кн. 3 (1925) Ив. Радославов публикува „Трифон Кунев. Литературен портрет”. В следващата книжка е „Николай Лилиев. Литературен портрет” от Ив. Радославов. В кн. 8 на същата година Радославов представя „Емануил Попдимитров”. „Христо Ясенов” от П. Росен е в кн. 5-6 (1928).

Изданието вече е положило в рамките на критически портрети творчеството на символистите. Ив. Радославов е увенчал културните герои на своя бъдещ исторически разказ.

От втората годишнина списанието има рубрика Художествени приложения, която представя репродукции на картини и скулптури предимно от български творци. Открива се с портрета на Т. Траянов от Б. Георгиев, поместен в кн. 2 (1923). Отзив за художествените изложби в кн. 3 за 1925 г. определя като „благородство на трактовката” портрета на Н. Лилиев от Дечко Узунов. Художникът е успял да превърне в сияеща светлина съвършената белота в лириката на поета. В кн. 8 за 1925 г. е портретът на Л. Стоянов, нарисуван от Б. Митов. Жанрът „литературни портрети” приема завършеността на пластически образи в интерпретацията на художниците.

Редакторите на „Хиперион” мислят литературността на символизма в персоналистични проекции. В кн. 5-6 за 1925 г. в рубриката „Художествени приложения” е поместен портретът на Пенчо Славейков от художника Н. Михайлов. В „На Острова на блажените” Славейков персонализира творчеството като единството на културен универсализъм и национален проект. Многократно Ив. Радославов ще заяви продължението на тази традиция от символизма.

Литературният портрет на Траянов предстои да бъде създаван в списанието от различни критици в различни интерпретативни полета. След статията „Богоборец” на Л. Стоянов, интерпретация на бунта в религиозно-библейски план, завършваща с аналогията Траянов – Ботев (1922, № 2), образът на Траянов постепенно ще бъде разкриван в поредица статии, есета. Прочити в различен ракурс ще направят Л. Стоянов (1922, № 6-7), М. Бенароя (1926, № 5-6), К. Стефанов (1928, № 1-2). 

Познат от специализирани публикации в списанието, Св. Камбуров-Фурен публикува интерпретации на поезията на Траянов в съответствие с музиката. Коментира псалома „Бедният Лелиан” на Траянов като музикална форма: душа, „огромна арфа, разпъната между небето и земята” (1924, № 9-10). Чете „Песен на песните” в жанровете на музиката и в близост до изкуството на художника Б. Георгиев (1925, № 1-2). Интерпретира „Български балади” като симфония и разкрива чрез езика на музиката трагическата връзка между Поет и Родина (1925, № 3).

Авторският образ на Траянов е дискурсивно разпръснат в „Хиперион” в множество публикувани негови стихове и поетически цикли, както и в различните критически фрагменти за поета. Радославов публикува „От Regina Mortua” до „Песен на песните” (1925, № 7). „Теодор Траянов” (1930, № 4, с. 137–141) би трябвало да бъде завършващият портрет, който критикът прави. Статията, определена от Радославов като „страници от монография”, е всъщност анализ на обществения живот, открояване на социално-психологическите типове на интелигента от 90-те години на ХIХ век, исторически преглед на крушението на колективните идеали. Същностен обрат в културно и духовно отношение, според Радославов, е появата на резигниращия индивидуалист. Анализирани са всички предусловия за творчеството на Траянов. Без да се споменава преди това, името на поета се появява в последното изречение „да подчертае още по-силно онзи духовен упадък, който характеризира навечерието пред появата на Траянов” (разр. м. – В.Р.).

Ив. Радославов е привърженик на разбирането, че творчеството е „феноменалност на духа”. В литературното произведение критикът вижда „една творческа същност, една творяща индивидуалност”. Задача на критиката е да „даде в релеф всичко това, което съставя отличителните черти на дадено произведение”, (съответно – автор, естетика, културна епоха, обществено време). В делото на един автор, според Радославов, се съдържат „придобивките за литературното развитие” (За метода в литературната критика // Хиперион, 1922, № 2, с. 124–126).

За Ив. Радославов, Т. Траянов е авторът, който позволява проектиране на различни планове спрямо традицията. Последователното създаване на авторската фигура на Т. Траянов е промислен културен жест. Литературните личности на Поета и Историка застават много близо и разглеждането им през тяхното взаимно изграждане е интересна литературоведска проблематика и своеобразен ракурс за разбирането на Т. Траянов.

Културна програма на сп. „Хиперион” е аргументиране на актуалността на символизма. В началото на изданието се извеждат като характерни и се подчертават определени линии. Публикуваните в кн. 1 (1922) творби на Т. Траянов, започващи със „Старобългарски псалом”, включват библейските образи в семантичната структура, но също така и задават определена насока, която ще бъде следвана. В списанието стихотворения с релизиозна тематика и с библейски мотиви поместват Ив. Грозев, Ив. Мирчев, Ив. Хаджихристов. Л. Стоянов представя в кн. 8 (1922) цикъл с религиозна лирика: „Из светая светих” („Тръбата на Арахангела”, Небесно поле”, „Манастир”); в кн. 9-10 (1922) – „Седмият ден. Богомилско сказание”, библейска поема; в кн. 1 (1923) – „Син чоловечески. Християнска поема”.

Странни жанрови трансформации на драмата (по библейски, митологични пластове, с исторически сюжети) е направен опит да бъдат обосновани с естетиката на символизма. Ив. Грозев публикува драма с богомилски сюжет (1922, № 3); „Семела”, драматическа поема с митологични персонажи (1922, № 4-5); „Йов”, драматическа мистерия (1923, № 4-5). Л. Стоянов пише „Аполон и Мидас”, антична комедия (1922, № 6-7). Публикувани са: драматическо видение от Б. Дановски (1922, № 6-7); драматическа приказка от Д.Караджов,преводотнемски–Ив. Грозев (1922, № 9-10); драматически етюд от Б. Дановски (1923, № 1). В кн. 1 и кн. 2 (1923) излиза „Българската драма. Опит за психологическо изследване” от И. Даниел. На жанровия хоризонт на класическата драма на Вазов, на модернистките търсения на Яворов и П. Ю. Тодоров, са представени мистицизмът на Ив. Грозев, драматическата поема „Томирис” на Л. Стоянов, драматургичните експерименти на Б. Дановски.

Политика на изданието е набавяне на контексти на българския символизъм. Търсят се възможни съотнасяния с други литератури. Радославов мисли културните отношения като „влияния отвън”. Но сп. „Хиперион” промислено строи контексти на съответствия.

В кн. 1 (1922) стихове на Н. Рьорих са преведени от Л. Стоянов, от руско издание е публикуван отзив за книга на Рьорих. В кн. 6-7 (1922) Ив. Грозев обосновава чрез теософски идеи „Новото изкуство”. В кн. 4-5 (1923) излиза беседата на Ив. Грозев „Изкуство и религия”.

М. Арнаудов пише в романтическа насока есе за Новалис (1922, № 2). В същата книжка Ив. Радославов публикува есето „Гений и школа”. В кн. 1 (1923) Л. Стоянов откроява насоката с „Пътеводна звезда. За нео-романтизма”; публикува статията „Ботев и Петьофи” (1923, № 3). Ив. Радославов обсъжда в статия (1930, № 9–10, с. 419–425) различието между романтизъм и индивидуализъм. Но в „Българска литература 1880–1930” изгражда своя исторически разказ върху обобщените типологии на естетическите категории: романтизъм – реализъм – новоромантизъм – символизъм.

Съвременната мисъл търси своите основания, според есе на Т. Ман, между „Гьоте и Толстой” (1922, № 4-5). Между „Айнщаин и Коперник”, казва друга публикация в същата книжка. Фрагментите на Д. Мережковски „Бягство в Египет” (1923, № 6-7) обръщат времето към древността и обявяват културната посока Изток.

В кн. 1 (1922) Н. Хрелков превежда „Балаганчик”, лирическа драма на Блок. В следващия брой: отново стихове на руския поет в превод на Хрелков; превод на Верхарн от Ем. Попдимитров; стихове на Балмонт. В кн. 4-5 (1922) стихове на Мережковски са представени от Л. Стоянов. В различни броеве през годините списанието се връща отново към Блок, Балмонт, Брюсов, Сологуб.

Културна политика в първите години на „Хиперион” е поместването на статии (публикации от руски издания) на руски символисти, които обсъждат поетически въпроси – Д. Мережковски: „Тургенев” (1922, № 1); В. Брюсов: „Символизмът във Франция и новите школи” (1922, № 8); Ф. Сологуб: „Поетите – ваятели на живота” (1923, № 2). В два последователни броя са публикувани спомени на А. Бели. „Културата в съвременна Русия” (1922, № 2) е усилна рефлексия на съзнанието при срещите му с действителността в първите години след 1918. В кн. 3 (1922) в рубриката Книги. Театър. Културен преглед е представена „Волната философска асоциация в Петербург” по „Русская книга” на А. Бели. Същото време, началото на 20-те години, е възстановено в кипежа на мисълта – философски и литературни дискусии, открити лекции, публикувани са дори темите на философски реферати.

„Хиперион” усилено строи културни синхронизации. В кн. 8 (1922) Л. Стоянов публикува критическа интерпретация на творчеството на Ал. Блок.

В същата книжка излиза съобщение за литературно-философски беседи, които писателите около „Хиперион” ще изнесат в 45 аудитория на Университета. Обявени са теми на Л. Стоянов, И. Даниел, Ив. Грозев, М. Арнаудов. Ем. Попдимитров, Б. Дановски. Някои от беседите излизат в списанието.

На страниците на списанието естетическите и философските статии на поета символист Ем. Попдимитров са в контексти на философска мисъл. В негов превод избрани страници от Бергсон са публикувани в кн. 8 (1922). Философски фрагменти от Киркегор са отпечатани в кн. 1 (1923). Съчинение на Бердяев „За прогреса” от книгата „Смисълът на Историята” излиза в кн. 8 (1923).

„Хиперион” полага множество съотнасяния между българската и другите литератури. С годините на излизане списанието представя в обширен хоризонт различни култури.

От първите преводи на Бодлер и Рембо (прев. Г. Михайлов, 1922, № 3) докрая изданието ще публикува френските автори като класически образци на модернизма. Изнесена пред публика, беседата за Бодлер на Ив. Грозев е поместена в кн. 3 (1923). Също в превод на Г. Михайлов са представени баладите на Фр. Вийон (1923, № 4-5 и № 9-10), лирическа проза от Фр. Жам (1923, № 8).

Преведен е О. Уайлд с „Критикът като художник” (1922, № 9-10). Публикуван е обзорът „Съвременната английска литература” от Голсуърти (1923, № 3). В кн. 1 (1924) в преводна статия е представена „Новата немска литература”. Кн. 3 (1924) се открива с превод на „Прометей” на Байрон. Броят е посветен на английския поет. Същата година на български са представени У. Блейк, Р. Тагор, Н. Гумильов (преведен от Ат. Далчев). Преводи на Бодлер и Кийтс (1925, № 1-2), проза на Р. Тагор (1925, № 4). Съобщение относно „Полският печат за Жеромски и Реймонд” в кн. 1-2 (1926). Неизменно предпочитание към Тагор (1926, № 3). В същата книжка Л. Касърова публикува две статии за чешката литература. Н. Дончев представя „Виктор Шкловски. Литературен профил според В. Познер”.

Отново преводи на Бодлер (1927, № 1-2). В няколко броя на същата година се публикува драма на Стриндберг; в кн. 3 – „Песни” на Шели. В кн. 3 (1928) е преведена статия за ирландската поезия. През годината – отново Бодлер, преводи на Леопарди, на Неруда. Хьордерлин е представен с откъслеци из романа „Хиперион”. Обзор на Н. Дончев „Съвременната френска литература”; Леопарди и Стриндберг в кн. 5-6 (1929). В кн. 3 (1930) – Бодлер. В кн. 4 (1930) е статията „Днешната белгийска литература” от Морис Гошез; превод на Верлен от Г. Михайлов. В кн. 5-6 (1930) – Брехт. В последната годишнина – преводи на Балмонт, Рилке, Тютчев. В последните години – преведени от руски оценки на Горки за книги и автори.

В кн. 8 (1927) Ив. Радославов публикува „Шарл Бодлер” (с. 324–325). Критикът на символизма пише още една „страничка от литературната история” – за четенето на френския поет в българската литература. Припомня „Поеми в проза” (1910) на Бодлер (в превод и с предговор от него) като издание, „обжегнало духа на едно поколение”.

В кн. 5-6 (1931) Ив. Радославов помества рецензия за „Цветя на злото. Избрани стихотворения”от Ш. Бодлер, в превод на Г. Михайлов (изд. 1930). Отзивът припомня минали издания и обяснява дълго продължилия интерес към поезията на Бодлер с „обществено-историчната цена”, която тя придобива в превода. В следващия брой (1931, № 7) Т. Траянов публикува стихове от „Пантеон”. Творбата в памет на Бодлер има двойна релация: след текста е изписано посвещение на Ив. Радославов, критикът, превърнал френския поет в културно събитие на българския символизъм.

Рубриката Художествени приложения помества репродукции на Б. Георгиев, Вл. Димитров-Майстора, Ив. Милев, Сирак Скитник, В. Захариев, Б. Денев, Н. Райнов, Н. Рьорих, Врубел, Й. Местрович и др. Представени са скулптури на А. Николов, Ив. Лазаров.

Приложените изображения се пресичат с критически страници за художници, с отзиви за изложби. В кн. 1 (1922) Б. Денев е представен като „Художник на здрачевините” от Л. Стоянов. Художникът на изданието Б. Георгиев разказва за международна художествена изложба във Венеция (1922, № 8). В кн. 2 (1923) е представена изложба на „Родно изкуство”. Текст от Б. Георгиев за рисуването като живот е поместен в кн. 1 (1922), а в кн. 4-5 на същата година е публичната беседа за художника от Л. Стоянов. Вл. Димитров-Майстора е видян като творец на „мистично родство със земята” от Ст. Митов в кн. 4-5 (1922). Отзив за изложба на Иван Милев е поместен в кн. 9-10 (1922); художникът е представен в кн. 4 за 1930 г. от Вичо Иванов.

„Хиперион” е издание, в което е заложен фактологичен набор (автори, творби, критически коментари, концепиращи статии, преводи, контекстуални връзки с изобразително изкуство и музика) и са зададени различни интерпретанти спрямо българския символизъм. Митологичните символи, библейските универсалии са присъщи за поетическия език на естетиката. Мистичната стъменост и религиозното екзалтиране в късните прояви на символизма остават предположени на страниците на списанието. Когато изгражда своя литературноисторически наратив в „Българска литература 1880–1930”, Ив. Радославов не подема тези линии.

„Хиперион” съдържа в себе си актуалната във времето на своето излизане литературна ситуация. Естетическите линии в различни посоки, разбягващите се художествени търсения, новите авторски почерци, резкият обрат в отношението литература – общество започват да се открояват във втората годишнина (като редактори са посочени Т. Траянов и Л. Стоянов).

Още в първия брой (1922), заедно с поетите на „Млада България”, са публикувани стихове на Н. Хрелков.

В кн. 1 (1923) е поместено стихотворението „Хижи” на Ат. Далев. Следват – „Старите моми” (1923, № 3). Сборникът „Мост” (1923) на Далчев, Пантелеев и Караиванов е вече излязъл (отбелязва критическа рецензия в 1923, № 8). Поетът на бъдещата стихосбирка „Прозорец” публикува творбите си на страниците на „Хиперион”.

В кн. 4-5 (1923) стихотворения на Дебелянов са обявени като неиздадени. Динамика взривява символистичния изказ, творбите са заредени с двойствеността на новия поетически език, но са познати – „Кръстопът на бъдещето” от „Българска антология” (1910), „Пролетно утро” от сп. „Съвременник” (1910).

В нов авторски образ в същата книжка е Ем. Попдимитров със „Съдба” – все повече символистът ще се чувства разпънат на кръста на времето. Попдимитров публикува в „Хиперион” стихове, бележещи поврата на ново поетическо мислене. „Въглекопи” (1922, № 9-10), „Мадона” (1923, № 8), заедно с поемите „Съдба” и „Чернозем”, ще бъдат включени в „Кораби” (1924), показателна за автора и за поетическото време книга

Кн. 6-7 (1923) събира противоречивостта на литературната ситуация. Публикувано е „Есенно завръщане” на Далчев: спомените стават видимост, съзнанието се опредметява. „Станси” и „Пролет” на Дебелянов връщат символистичното изящество и поетическата възторженост на предходното поетическо десетилетие. „Чернозем” на Ем. Попдимитров е връщане към първопричините на живота. Цветовете на земята обагрят новата поезия. В този брой заглавието „Regina mortua” на стиховете на Траянов, класически познати, вече звучи като име на рубрика.

Л. Стоянов започва публикуването на антивоенни творби с безпощаден натурализъм. „Бич божи” се появява в кн. 3 (1923), „Милосърдието на Марса” в кн. 6-7 (1923), „Чайлд Харолд” в кн. 3 (1924). Авторът на множество символистични сбирки е намерил определеност на творческия си образ. Разказите на Л. Стоянов ще бъдат включени в книга през 1927 г., но стават ярък акцент в литературата на следвоенното десетилетие с появата си в „Хиперион”. В отзив на страниците на списанието Ив. Радославов ще нарече „Бич божи”, разкази от Л. Стоянов – „книга-изповед” и „дневник”, но ще настоява, че публицистът в нея е по-силен от художника (1927, № 5-6).

От кн. 3 (1922) с разказа „Смърт” Вл. Полянов е започнал публикуването на диаболистични творби. Ако има колебания относно контекстуална случайност на диаболизма в българската литература, разказите на Полянов в „Хиперион” ги опровергават, поставяйки въпроси за съотносимостта спрямо късни прояви на символизма.

Във втората годишнина започват публикациите на Св. Минков. Майсторът на гротеската заявява неподражаемия си стил с драматически етюд (1923, № 6-7) и ще остане един от постоянните сътрудници на изданието.

Критическите коментари също поставят нови акценти. М. Бенароя представя „Ернст Толер – революционерът и поетът” (1923, № 2); преведена е статията на К. Екберг „Изкуството – бунт” (1923, № 3).

Още с появата си „Хиперион” представя обрати в постановяваната от него традиция на символизма: преобразуване, противоречиви линии, които се открояват. Актуални обществени събития и сюжети на литературния живот имат своите проекции на страниците на списанието.

В кн. 9-10 (1924) Т. Траянов помества голяма подборка стихове из „Химни и балади” (II изд.). В същата книжка Ат. Далчев все по-определено отрича прозрачните отражения на символизма със „Зима”, „На прозореца”, „Зимният студ”.

Датата, отбелязана от редакцията, е 30 декември 1924 г. Статията на Л. Стоянов „П. К. Яворов – поет на любовта и смъртта” напомня: изминала е годината на честване на поета. На друг език и в друга култура, пише редакторът на „Хиперион”, „неговата поезия би произвела същото потресающо впечатление, което имаме ние от мелодиите на големите мирови певци”. Поезията и личността на Яворов са явяване на трагическото: изригване на „подземна дионисиевска скръб”, извисяване в „трагическа страстност” на духа, безутешен вихър „из завоите на световния лабиринт”. За символиста Л. Стоянов „Безсъници”-те на Яворов са бродене в неразрешимата тайна на съществуването, „шепоти от самото сърце на мрака”, следване на автор, който води през „пустинята на битието”.

Л. Стоянов разкрива крайните противоречия в поезията на Яворов, като полага социалната им обвързаност в дълбинни смислови планове. Нарича скръбта в лириката на поета „черноземна и атавистична”, „наследена”, „заключена, тъмна, самоцелна и самородна”. Чете Яворов в близост до картините на Б. Денев, като повтаря един и същ образ, идващ от поезията на Ботев: „вихрове гонят тръни в полето”. Интерпретира авторската фигура като „самота повече отколкото е нужно”, дълъг път на Поета към Голгота. Вижда в биографичния сюжет „антична трагедия”, в предсмъртния жест – „легенда на любовта” и посочва превръщането им в културно притежание. Нарича поезията на Яворов „потресающ човешки документ”.

Статията на Л. Стоянов е размисъл за съдбовни крушения и възвисявания на личността, повече изповед отколкото интерпретация. Като поет Л. Стоянов знае: лириката на всички символисти е пронизана от неизменна връзка с Родината, притаявана в изповеди (Лилиев), в носталгични спомени (Дебелянов), в гордо устояване (Траянов), в светли въздигания на духа (Ясенов), в премълчавани въпроси (Ем. Попдимитров). И посочва у Яворов „жертвата и страданието”, дълбоката трагическа обвързаност с Родината. (Л. Стоянов, „П. К. Яворов – поет на любовта и смъртта”, 1924, № 9-10, с. 483–500.)

В същата книжка, с друг текст, Л. Стоянов отмерва ритъма на ново обществено и литературно време. „Революционна поезия! Това звучи парадоксално” – началните думи оголват засилващ се конфликт в съзнанието на твореца, изправен пред конфликтността на обществото. „Станало е нещо необикновено в недрата на народните маси, което дири своите певци.” Статията на Л. Стоянов „Революционна поезия: Хр. Смирненски, М. Бунин, Н. Фурнаджиев, Ан. Каралийчев, Ас. Разцветников, Гео Милев” (1924, № 9-10, с. 512–518) е повече от конкретните оценки, който ще бъдат дадени за автори и книги. Обявяването на нов ред от имена извежда на преден план (всъщност припомня) разбирането, че „всяка истинска поезия е революционна” в способността си да ни постави в конфликт с действителността. Като анализатор на противоречивите единства на Яворовата поезия, Л. Стоянов е достигнал до разбирането, че социалната поезия трябва да се прояви в „сложен комплекс от етически и естетически закони”. Като всички възторжени мечтатели за бъдеще, смята, че „нищо не подрива основите на една епоха, тъй сигурно, както изкуството”.

„Документ на социална поезия”, по оценката на Л. Стоянов, е стихосбирката „Да бъде ден!”. В актуалността на невинаги точни прочити на книгата на Смирненски, недоразбиране или откровена неспособност да се види талантливият творец, символистът Л. Стоянов заявява: в новото следвоенно време се е появил „поетът на политическите чаяния на голяма маса хора”. Лаконичните фрази, определящи Смирненски като „псалмопевец на трудящия се човек”, „апостол на бедността и страданието”, посочването на „политическия девиз”, на „партийния плакат”, на „актуалната агитация” в поезията и настояването, че стиховете са „технически безупречни с всички външни придобивки на символистичната поезия” – авторът на „Да бъде ден!” е представен в разрез на исторически и поетически пресичания. (Интерпретативна насока, дадена от Н. Георгиев в статия от 1968 г.[6], и по-късно – литературноисторическите обглеждания на Р. Ликова ще предположат в херменевтичното поле лириката на Смирненски като сложно единство от библейска образност, социални картини и персонажи, политическа актуалност и структурно-семантични полета на символизма – което статията на Л. Стоянов предлага в 1924 г.)

Бележка в края на кн. 9-10 уточнява: „Статията на г. Л. Стоянов „Революционна поезия” не обвързва редакцията нито литературната задруга „Хиперион”. От днешна позиция можем само да предполагаме възраженията и да допускаме разграниченията. Следващата книжка: 1-2 за 1925 г. се открива с обобщение за символизма от Ив. Радославов. Пишейки литературната история, Радославов все по-настоятелно поставя въпроса за това, което ще бъде пренесено като традиция. Питането за утрешното изкуство намира отговор в поезията на Смирненски. „Най-новата генерация поети, истинно талантливите даже като Хр. Смирненски, изповядващи едно определено и подчертано гражданско верую, са доказателство, че само художествените концепции на символизма могат да дадат свежест на непосредственото им вдъхновение” – Ив. Радославов, „Българският символизъм (Основи – същност – изгледи)”, 1925, № 1-2 (с. 24).

Втората част на статията на Л. Стоянов: „Революционна поезия: Н. Фурнаджиев, Ан. Каралийчев, Ас. Разцветников, Гео Милев” излиза през април 1925 г. От есента на 1923 г., когато Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев дебютират на страниците на сп. „Нов път” на Бакалов, от началото на 1924 г., когато започва да излиза сп. „Пламък” на Гео Милев, не е минало много време, но обществените събития бележат остри противопоставяния и превръщат творчеството в изпитание на позицията.

Л. Стоянов е в основанието си на символист, който чете в непосредствена близост своето поетическо отрицание и отговаря по същия начин. Без модуса на несъгласието, в който са изказани, всички негови наблюдения за „Пролетен вятър” на Фурнаджиев отбелязват изригванията на поетическото в може би най-яростната книга на 20-те години. Зададени са всички възможни въпроси за нелогичност, които всъщност разкриват различието на поетическата логика: нарушени „закони на механиката, отношенията на време и пространство, интегрална строгост на мярката, както и на принципа на релативността”. Изисква се самообладание да рецензираш собственото си отрицание. Л. Стоянов посочва: символизмът в българската литература се оглежда в „имаженизма” на „Пролетен вятър” (отбелязана е близостта до Есенин), в „импресионизма” на „Ръж”, в „експресионизма” на „Септември”.

Има нещо, което пронизва книгата като „слънчев лъч”, нещо от „първичната мощ на земята”, пише Л. Стоянов за разказите на Каралийчев. В поетическите конструкции на „Жертвени клади” поетът символист не разпознава сцепленията със символизма. Настоява, че книгата буди интерес само с „актуалния тон” и „загатването на близко преживени събития”. Обобщава за Фурнаджиев, Каралийчев и Разцветников, че не приема за революционна поезия, „пълна със загадки”. Но е поставил точен жалон на конкретни събития, които, превърнати в рефлексия от септемврийските автори, в по-късни читателски и критически рецепции би трябвало да бъдат реконструирани от скритата дълбинност на текста.

Л. Стоянов напуска „странната и опасна двойственост” на изказа, когато започва да пише за „Септември” на Гео Милев. Поемата, която има „достойнството да назовава нещата с тяхното истинско име”, е анализирана така, че се чува непрекъснато „биене на камбани”. Символистът посочва връзка с поезията на Маяковски и чете всички особености на „форма, дадена в духа на експресионизма”: „бърз динамичен темп, каквито са и събитията”, на места – „прозаизъм и вестникарска хроника”. (Стоянов, Л. Революционна поезия: Н. Фурнаджиев, Ан. Каралийчев, Ас. Рацветников, Гео Милев. // Хиперион. 1925, № 4, с. 211–219.)

Статията на Л. Стоянов не е случайна публикация по необичайна тема в символистично списание. Тя е повече от литературната проблемност, която поставя. Документ за отношение, жалон на позиция. Много скоро политическите събития на 1925 г. ще придобият трагически смисъл за експресиониста Гео Милев и за символиста Хр. Ясенов. Творчеството ще се окаже изпитание и на съвестта.

Промяната, която започва в изданието, е най-вече по отношение на поезията. След 1925 г. стари сътрудници спират участието си и символистична лирика не се печата както преди. Известно време все още могат да се прочетат талантливи стихове от Ив. Мирчев, Ив. Хаджихристов, г. Караиванов. Стихове на Тр. Кунев се появяват в кн. 9-10, 1926 г.; в кн. 8, 1927 г.

„Хиперион” продължва да е литературно-актуално издание благодарение на неуморността на Ив. Радославов, който подема линия на проучване на миналото и публикува поредица от очерци за класически автори на българската литература.

Списанието се стреми да запази и поетическата си актуалност – от кн. 7 за 1927 г. до спирането на „Хиперион” Т. Траянов започва поместване на творби от бъдеща стихосбирка. През 1934 г. е публикувана „Пантеон” – диалог с философските поеми на Пенчо Славейков, поетическа рефлексия над абсолютите, свод от имена на световни поети, увенчаване на творчеството.

В „Българска литература 1880–1930” Ив. Радославов представя Т. Траянов чрез поетическите му книги. Нарича „Български балади” (1921) „една от най-съкровените книги, в които е заключена нашата народна съдба”[7]. Стихосбирката „Пантеон” определя като образцова и класическа[8]. Надмогвайки концептуалната линия, която следва – индивидуализмът, историкът Радославов пише: „намерена е връзката между освободената личност и света – на първо място собствения народ. През всичките тия възмогвания поетът се издига до въплъщаването на човека като синтез на личност и общност”[9].

Докато излиза, списанието представя в разрез литературноисторическата ситуация. С времето мени сътрудниците и облика си. В рубриката, рецензираща новоизлезли книги, открояваща нови имена и литературни събития, може да бъде проследена и променящата се картина на литературния живот. „Хиперион” е проекция на символизма спрямо историчността на литературата и спрямо актуалността на културно-обществената ситуация.

Ракурсът на литературната история

Иван Радославов мисли историята като страници записано минало. Въпросът за културния пренос е може би най-интересният. При него той е въпрос на лична битийна положеност в сюжета на българския символизъм. Проявява се като пренос на памет за първите прояви, за историческото случване на естетиката.

Публикациите му имат своеобразна стратегия на текстови пренос. Включва първите си рецензии за символистите в критическите портрети, които пише. Публикува ги на страниците на „Хиперион”, издава ги в книга (1927). Допълнени, те ще представят авторските персоналии в „Българска литература 1880–1930”. В първата година на списанието публикува проблемни въпроси от книгата си „Идеи и критика”, заглавието на която след това става име на рубрика. В статии Радославов обстойно цитира предишни свои публикации, припомня дебати и позиции. „Българска литература 1880–1930” се появява като насоченост на изследователско съзнание, което мисли литературното развитие като целеположено в същността си. Критическата деятелност, редакторската политика, историческият ракурс на изследователя Ив. Радославов следват проявленията на тази устременост.

Ракурсът на историчността е обоснован в началото на изданието. „Литературната история – пише редакторът на „Хиперион” – не може да бъде един регистър на имена и дати” (Радославов, Ив. За метода в литературната критика.// Хиперион. 1922, № 2, с. 126). Време е да се постанови мястото на символизма в българската литература. Да се обоснове връзката с предшествениците и да се оставят достатъчно възможности, полета на преобразуване, които ще предположат превръщането му в традиция на бъдещето.

Статията „Българският символизъм (Основи – същност – изгледи)”(1925, № 1-2, с. 3–27) е конспект на литературноисторически тезиси. Радославов започва с поглед към миналото – времето от средата на първото десетилетие на ХХ век, за да проследи движението от дръзкото предизвикателство на символистите, от неразбирането и неприемането им до „прага на академичното признаване” (с. 6). Подобен разказ, изграден върху обрат, е интересен и има своите основания. Но също така ни позволява да видим още едно от основанията на литературния историк. (Предположен като начало, Яворов свързва „Мисъл” и символизма.) Авторската фигура на Т. Траянов позволява да се засили акцентът на отрицание спрямо предшествениците от кръга на д-р Кръстев.

Радославов създава социокултурен образ на българския символизъм в първите десетилетия на века – критическо неразбиране, публика, която е неподготвена, неблагосклонни издания. Представя символистичното творчество като манифестирало се „из средата на неговите млади и дръзки апологети” (с. 4). Обобщава: „В делото на Траянов се изрази неизбежният протест, желаната духовна и естетическа революция” (с. 12).

Теоретичното обосноваване на символизма се извършва по-късно спрямо поетическото му осъществяване в българската литература. „Идейните обоснования на каквото и да е дело идват винаги след като това последното бива дадено”, пише редакторът на „Хиперион” (с. 6).

Радославов обявява, че се интересува от „универсалния закон на еволюцията” в литературата. Представени в резюме, изследователските му основания открояват преобразуването, трансформирането на литературата и в това отношение мисленето му е положено в парадигмата на актуалния за хуманитаристиката на ХХ век систематичен подход. Заема се да открои причините, обусловили появата на българския символизъм. Пише: „никога чертата в литературната история при тази смяна на периодите не е една ясна, определена линия. Тя се разлива в една полусянка, която постепенно се губи в двете противоположни посоки – напред и назад” (с. 8). Очертава пресечно поле между предшестващата епоха в българската литература и новата естетика и го определя като проява на универсално историческо развитие.

Възпитан в мисленето на традиционната историческа школа, в изследванията си Ив. Радославов неизменно очертава ред на автори от други литератури като външно положени спрямо българската. Използва традиционалисткото разбиране за „културни влияния”, в които вижда втората причина за „появата и развоя на българския символизъм” (с. 12).

Допуска търсенето на философски основания. Споделя разбирането, че: „символизмът в изкуството беше това, което бе субективният идеализъм срещу позитивизма в познанието” (с. 17). Резюмира, че символистичното творчество е определено от съвременни „философски концепции, проникнали го и влезли в основата му” (с. 17) и посочва отказ от „метафизично осветление” (с. 8). Лаконично заявена, тезата на Радославов работи в контекст на смислово производство. Изследванията на поета-философ Ем. Попдимитров, който публикува на страниците на „Хиперион” статии по концептуални въпроси на изкуството, поставят естетическото във философска систематичност.

„Символизмът, в противоположност на (...) традиция(та), дойде с едни съвършено нови концепции” (с. 20), пише Радославов и извежда „действителността” вън от изкуството. В тази насока цитира Реми дьо Гурмон. Но в българския културен контекст работи и скрита връзка-полемика с Гео Милев, обявил като експресионистичен принцип в манифест от „Везни”: „Действителност: не изкуство”.

След като представя авторите и цитира техни стихове в потвърждение, че стихът и езикът на символистите са „една от най-големите придобивки на българската лирика” (с. 22), Радославов ще постави въпроса за изкуството на бъдещето. Полемиката с Гео Милев става открита: „Някои искаха и продължават да виждат в експресионизма едно такова доказателство. Но според нас, той има толкова влияние и толкова значение, колкото всички други нему подобни изми. Той е едно чисто литературно–естетическо увлечение, следователно, твърде ограничено” (с. 26 – разр. Ив. Р). Докато символистите, настоява Радославов, са открили „един нов свят” (с. 24). Редакторът на „Хиперион” поставя въпроса за естетиката в статиите си, но с упорита последователност нарича символизма „културно дело”, общо „културно достояние”.

Статията „Българският символизъм (Основи – същност – изгледи)” Радославов ще включи като въведение към раздела „Символизъм” в „Българска литература 1880–1930”. В началните страници на рубриката ще разшири историческия и обществения контекст, ще нарече „залеза на едно поколение” нарастващото разочарование у българския интелигент, ще предложи спрямо духовните идеи на времето формулата „от Карл Маркс до Фридрих Ницше”, ще види у индивидуалиста новия обществен и психологически тип. Подготвени са всички предпоставки символизмът да бъде представен като „културно-обществено движение”[10]. Всичко това предстои.

Радославов трябва да обмисли вписването на символизма в „историческия развой”. Започва проучване на литературното минало. Предстои поредица от публикации.

Кн. 5-6 за 1926 г. е посветена на Ботев. Радославов публикува статията „Ботев като класик”. Влиза в дебат с Б. Пенев и „Златорог” относно „Алеко Консатнтинов тенденциозно осветлен” (1927, № 7).

Обмисля подхода на историчността, в кн. 8 за 1927 г. публикува очерка „Георг Брандес” – за историка на „позитивистичния” ХIХ век. В кн. 9-10 на същата година излиза статията „Четири пълни имена (Христо Ботев – Иван Вазов – Пенчо Славейков – Теодор Траянов” (с. 377–383).

„Пенчо Славейков. П. К. Яворов” (1928, № 3, с. 111–115) са бележки към бъдещата литературна история. Продължава да мисли за обусловеността на литературата от обществените идеи. В кн. 9-10 за 1928 г. помества „За един литераристоричен метод. За континюитета на идеите”.

В кн. 1-2 за 1929 г. излиза литературнокритическият очерк „Л. Каравелов”.

Публикува „Д-р Кръстев след десет години от смъртта му” (кн. 4, 1929, с. 174–178) – бележки, които също ще включи в „Българска литература 1880–1930”.

Естетическата програма и художествените практики на авторите от „Мисъл” остават встрани от мисленето на Радославов. Не отбелязва като значещи за историята на модернизма непрекъснато подновяваните диалози на кръга с традицията: генеалогическия прочит на Ботев, който Кръстев прави, обявеното връщане към фолклора, открояването в „литературния персонализъм” (М. Неделчев) на исторически пластове, художественото синтезиране на колективни съдържания в „индивидуалитета”. В литературната си история Радославов представя д-р Кръстев и авторите от кръга като „новоромантици”.

Статията „Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания” се появява в кн. 5-6 за 1929 г.

В „Антон Страшимиров. Личност и творчество” (1931, № 9-10, с. 369–377) акцентува рефлексивното начало. Смята Страшимиров за знаков автор. Противоречивите модернистки въздействия нарича „документи” „за блужденията на писателя, тъй и за тези на нашата общественост”[11]. Продължава да подготвя „Българска литература 1880–1930”, в която ще включи части от този критически очерк към въведението на раздел „Символизъм”. В обществено-културния анализ, който Радославов прави, Страшимиров е един от авторите, представящи разочарованието на интелигента от 90-те години на ХIХ век.

На страниците на „Хиперион” литературната история вече е разгърната в широк хоризонт на знакови имена и книги в публикациите на Ив. Радославов. Зад литературните събития неизменно вижда историческата събитийност, обществения релеф. Убеден е, че критическото съзнание трябва да бъде изследвано като феномен на обществените идеи и вписано в историята на една литература. Последователен е в литературноисторическата логика на обосноваване

Радославов настоява литературни факти, автори, творби от миналото да бъдат мислени във връзка със символизма, обявяващ своето различие: „Не е парадокс да се каже, че ако няма борба срещу традицията, няма да има традиция изобщо, няма да има развитие и история” („За литературната критика, писателите, издателите и...”, 1928, № 5-6, с. 237–242).

С годините редакторът на „Хиперион” постепенно променя разбирането си за отношението на символизма към литературното минало. Набавя традиция, разширява разбирането си за съотнасяне с предшестващи автори: „Делото на българския символизъм е непосредствено свързано с миналото: и с Вазов, и с Ботев и със стария Славейков”. Пресича полето на родната традиция с т. нар. от него „културни влияния” и обобщава: „Най-после, българският символизъм беше органическата връзка, свързваща нашата духовност и култура с европейската” (Радославов, Ив. Делото на българския символизъм. // Хиперион. 1928, № 5-6, с. 233–237).

„Хиперион” и българската литература” открива кн. 1-2 за 1931 г. (с. 3–14). Статията систематизира литературноисторическите усилия на редактора. Припомнено е поетическото име-програма: „Хиперион” постанови „традиция, свързана с такова едно име, каквото е това на Теодор Траянов, изхождаща по права линия, колкото от Ботев и Славейков, толкова от Верлен и Метерлинк, от Едгар По и Демел, Брюсов и Блок” (с. 10).

Очертани са разширяващи се литературни съотнасяния. Символизмът е вече свързан с линии на цялото историческо развитие: „По ирония на съдбата, българските „отрицатели” на традицията, ние именно, трябваше да изнесем и тази борба. И ние я направихме с предаността и любовта, която събужда самия въпрос. (...) По-нататък – изхождайки от широчината на своя поглед за нещата, българският модернизъм преоцени делото и на Л. Каравелов, на Петко Славейков, на д-р Кръстев, на Влайков, на Г. П. Стаматов. (...) Чрез него нашето самочувствие и българската мисъл стояха и продължават да бъдат на нивото на времето си” (с. 11–12).

От разбирането за „школа” в началото, сега Радославов пише: символизмът „не е само една школа, не е една литературна насока, но е дълбоко в корените си умствено и културно движение” (с. 12–13).

Последният аргумент на Радославов на страниците на „Хиперион” за „културното строителство” на символизма е „Езикът и неговата същност” (1931, № 1-2, с. 53–54). Тази статия, възхитително предчувствие за бъдещи изследователски полета спрямо символизма, е близо до разбирането за езика-функция: градиво, с което творецът вае „глината на обикновената реч”. Мисленето за езика като разкрита историчност е също една от продуктивните идеи. Словесността на символизма, отбелязва Радославов, се проявява „под шума и трясъка на една шеметна история”.

През десетилетието на кратки възпламвания, бързи отмени на авангардизма и яростни полемики в българската литература сп. „Хиперион” (1922–1931) продължава да печата статии за символизма. Културостроителните усилия на изданието и Ив. Радославов са разрез в продължителността на времето. Остава да се направи стъпката към литературната история.

След спирането на „Хиперион” актуалната програмност на изданието се уталожва в промисления наратив на „Българска литература 1880–1930”, първата история, вписваща символизма в българската литература. Политиката на списанието за поетическо увенчаване на Т. Траянов е вече ракурс на литературоведски разказ, който подрежда имената и книгите на символистите. Идеите на Радославов, че символизмът е „едно дело, достойно да бъде записано в историята и завещано на поколенията”, за да може „нов духовен мир (да) дойде да наследи нашия” („Хиперион”, 1925, № 1-2, с. 27, 25), стават систематизираща перспектива в Историята. Книгата е публикувана през 1936 г. Повече от две десетилетия – това е времето, в което пристрастия, бегли впечатления, бързи бележки, импресионистични портрети, историко-критически очерци и програмни статии на Ив. Радославов са вградени в концептуална цялост.

В „Българска литература 1880–1930” Радославов вписва символизма като „органическа проява”, като „приемник на заветите в предшестващата българска литература”[12].

Задава в обобщен план хоризонта на Старата книжовност и Възраждането. Представя лаконично литературните прояви на Съвременността. В тези рамки изгражда литературноисторическия наратив в раздели: Романтизъм. Реализъм. Новоромантизъм. Символизъм. Целта му е да обоснове символизма в историчността на българската литература.

Систематизира историческото през естетически филтри. Борави с огромно емпирично поле. (Бележките към всяка от темите са образец за фактологична аргументация.) Разказва исторически и политически сюжети, представя конфигурации на политически партии и дейци (привежда дори протоколи от Областното събрание в Пловдив, смята публицистиката и ораторското изкуство за образци на мисъл и реч, които трябва да бъдат част от една история на литературата). Поставя акцент на обществената картина, спрямо която изяснява литературата. Включва мемоарите в дискурсивното поле на литературната история. Проследява развитието на обществените идеи, изследва движението на критическата и естетическата мисъл, представя преводи на знакови автори и книги.

Радославов прави своеобразна картина на българската интелигенция в нейните социално-психологически типове. Интересуват го идейните брожения и преображения, историята на социалистическите идеи, на духовните търсения, на подемите и разочарованията в българското общество от края на ХIХ и първите три десетилетия на ХХ век.

В раздела Символизъм, в рубриката Обществен и културен момент Радославов проследява промените в обществено-икономическата картина, социалната диференциация, провежда своеобразна „археология на идеите”, отбелязва различията в поколенията като мирогледни. Мисли индивидуализма като социално-психологическа обосновка на символизма. Чете историята на модернизма в избирателността на този ракурс: акцентува критическата позиция на Д. Кьорчев и на изданията на А. Страшимиров. Извежда като начало на символизма Т. Траянов.

Идеята на Радославов, че след 90-те години на ХIХ век, време на всеобщо разочарование, индивидуализмът е новата мирогледна основа, намира крехко потвърждение в авторската фигура на Траянов. Актуалността на събитията коригира тази схема още в момента, когато Радославов издава „Хиперион” и пише своята литературна история. В критически оценки опитът му е недоразбиран, но е ценен именно като мисловен и духовен опит, незаменим в личната битийна положеност на автора. Усилната рефлексия над литературното, работата на мисълта спрямо историческите, обществените и битийните проекции на личността, превръщат книгата на Радославов в особено ценен документ. Споделя, че се интересува от изследване на „нравствените идейни преображения на българската интелигенция”[13]. Постигнал го е в „Българска литература 1880–1930”, свидетелство на времето в неповторимостта на чувствителен и дистанциран поглед.

Радославов определя метода си като „литерар-историчен”. В непубликуван ръкопис „Моят опит за една история на българската литература” пише: „Нашият метод е един метод еволюционен”[14]. Споделя позитивизма на историческата школа в литературната наука. Стреми се да следва еволюционистка насоченост на литературоведския разказ, но мисленето му е по-сложно и отбелязва многозначността на фактите, очертава полета на културно-историческа и естетическа противоречивост. Портретите на поетите символисти (дори на Траянов), които прави, представят по-сложно битие на литературните феномени, въпреки че мисли индивидуализма като историческа целепроявеност в модерната литература.

В „Духовна автобиография” обобщава: „Нашият индивидуализъм е жизнено изживян и осмислен само от няколко хора: само у тях животът, личният живот и творчеството им се напълно покриват. У Кьорчева, у Траянова”. Неизписано прибавя и своето име, близък е до тях в „еднаквото, изживяно и изчувствано отношение към себе си и към света”[15].

Литературната история на Ив. Радославов ни оставя свидетелство за още една близост. Книгата „Строителите на съвременна България” (1910–1911) на С. Радев безспорно е сред духовните събития, белязали мисленето на Радославов. Разбираме го не само когато представя литературните сюжети в Пловдив преди Съединението, но и в способността му да вижда в историята обществените, културните и политическите обстоятелства.

Културната метафора за „строителството” започва да се появява още в статиите за символизма в „Хиперион”. В „Българска литература 1880–1930”, завършвайки своето културно-историческо дело, изпълнил интелектуалния си и духовен дълг, Ив. Радославов обобщава: символизмът „упражни силно влияние не само върху литературата, но и в другите отрасли на изкуството – в живописта и скулптурата и в областта на мисълта и идеите. С една дума, символизмът дойде да насити с изживявания и идеи духовния ни живот и да остави една богата традиция в изкуство и мисъл, която не може не само да се пренебрегва, но от която трябва да се изхожда по-нататък”[16] (15).

В стремежа си да обоснове исторически символизма в българската литература, Ив. Радославов поставя акцент върху миналото. Съвременността е силно редуцирана, но докато завършва литературната си история, символизмът вече се е огледал в различието на автори и книги. Ат. Далчев, поетът в предметната лирика на който се затварят граници на екзистентното и трептят невидими хоризонти на трансцендентното, през 1930 г. издава „Париж” – книга за възможните други светове. През 1936 г. излиза екзистенциалната проза „Разкази в таралежова кожа” на Св. Минков. И двамата автори са част от картината на съвременната литература, която „Хиперион” създава. Когато „Българска литература 1880–1930” на Ив. Радославов е публикувана, излиза „Ако можеха да говорят” (1936) на Й. Йовков, разказвачът, който преобразува традицията на символизма в светове от белота, скрити знаци и мълчание.