„Южни цветове“

Тримесечен литературен алманах. Ред. Д. Кьорчев и Тр. Кунев. С., печ. и литогр. Паскалев. Ц. 2 лв. Издание на Ново общество.

1          1          1907

Алманахът „Южни цветове“ се появява в знаковата за българската литература 1907 година. След седемнадесетгодишно съществуване спира да излиза сп. „Мисъл“ (1892–1907), развило първия модернистичен проект в литературата ни, положило началото и създало условия за художествената реализация на идеите на естетическия индивидуализъм, за израстването на редица творци, заели неоспоримо място в литературния канон. Същата година излиза студията на д-р Кръстев „Млади и стари“, но времето сякаш е ускорило темп и дебатът се оказва вече анахроничен, защото срещу неговите „млади“ времето е поставило едни нови, още по-млади творци, изтиквайки тези от „Мисъл“ назад.

В първите години от настъпването на ХХ век се правят началните стъпки в нова посока на модернистичното интерпретиране на човека и света. На страниците на сп. „Художник“ и под покровителствения поглед на Антон Страшимиров в сп. „Наш живот“ започват своите изяви „новите млади“ – символистите, които все по-упорито търсят печатна трибуна. След първата си годишнина (1901/02) и няколкогодишно прекъсване през септември 1906 г. сп. „Наш живот“ подновява съществуването си, като активни негови сътрудници са вече не писателите реалисти от първата му годишнина, а група млади творци, между които са Теодор Траянов, Димо Кьорчев, Трифон Кунев, Сирак Скитник, Илия Иванов-Черен и др. От публикациите им се излъчва убеждението, че са призвани да открият нови пътища в българската литература, като се противопоставят открито на кръга „Мисъл“. Това импонира на Страшимиров и както пише Михаил Кремен, цитиран от автора на аналитичния преглед[1] за списанието Христо Д. Христов, „Страшимиров се чувствуваше като литературен войвода сред своите сътрудници, които образуваха чета, въоръжена до зъби с оръжията на „модерната“ поезия. “[2]

Спирането на „Мисъл“ насочва Страшимировите „стрели“ срещу сп. „Художник“[3]. В него обаче – в първата му годишнина (1905/06), няма и година по-рано, сътрудничат част от младите – Теодор Траянов, Сирак Скитник; по-късно, през 1909 г. тук печатат Димо Кьорчев и Трифон Кунев. Отношенията между тях и списанието на Павел Генадиев са такива, че предизвикват раздялата им с редактора на „Наш живот“. Благообразно обяснение за преустановяване на това сътрудничество дава Т. Траянов: „Нашето анархореволюционерство в живота и в творчеството не можеше да се съгласува със схващанията на по-стария и по-улегнал вече общественик и писател.“[4]

Младите решават сами да си създадат трибуна и започват да издават тримесечен алманах. По очевидната аналогия с алманаха на руските символисти „Северни цветя“ (1901–1904), от който излизат четири сборника, го наричат „Южни цветове“. На титулната страница като редактори са записани Димо Кьорчев и Трифон Кунев.

Българският алманах обаче излиза еднократно и само подзаглавието му подсказва намерението на създателите му да бъде издаван периодично. Програмна статия липсва. Раздели и рубрики като в повечето периодични издания с дългосрочни намерения също липсват. Сякаш повечето важни неща, изразяващи позициите им, са вече казани. И наистина, във втората годишнина на „Наш живот“ те са заявили достоверно и категорично амбициите си да откриват нова страница за българската литература[5].

Интересно е да се отбележи още един паратекстов детайл – епиграфът към цялата книжка на „Южни цветове“. На контратитула четем: „Будьте как дети. Толстой“. Фразата е от дневниците на Лев Николаевич, където тя има продължение и изглежда така: „Будьте как дети – радуйтесь всегда.“[6] Ако се изкушим да предположим защо тъкмо тази фраза, кореспондираща с евангелските думи на Иисус[7], и защо тъкмо през Толстой са използвали създателите на алманаха за негов епиграф, ще трябва да потърсим ключ към отговора и в евангелския първоизточник, и в контекста на Толстоевата ѝ употреба. В първата посока изборът ѝ навярно издава увереността на творците в това, че им принадлежи правото да изведат на перспективен път литературата ни. Във втората контекстът на фразата[8] от дневника на руския класик отвежда към идеята за не-труденето, не-произвеждането за другите, оттласкването от културностроителни проекти, на които се противопоставя друг вид активност – на твореца, който не проектира себе си в света, а творчеството му „носи модели на нов живот, съчетава най-далечните искания на бъдещето, спокойно отрича и гради, – и бива понякога неправдоподобно, доколкото въз основа на далечни идеали поставя непознат живот-действителност, живот-възможност“ – ако потърсим аргументите в статията на Д. Кьорчев „Едно ново изискване към литературата“ („Наш живот“, 2, 2).

Единствената книжка на „Южни цветове“ се открива с три поетически цикъла на Т. Траянов, които формират книга първа от „Песен на песните“[9]: „Химни“, „Ноктюрни“ и „Увенчан живот“, и заемат една трета от общия обем на алманаха. Следват студията на Д. Кьорчев „Тъгите ни“ и цикълът на Тр. Кунев „Зарници“, а след това отново са поместени стихове от Траянов – вече от книга втора на „Песен на песните“, обединени в циклите „Безутешна владичица“, „През мълчаливата градина“, „В бездната на тъмното страдание“ и „Безначална симфония“. Най-прецизно според мене тези публикации на Траянов са обговорени от Бисера Дакова в статията ѝ „Неантологичният Траянов“[10]. Извън детайлните анализи авторката подчертава, че техният „елегизъм, опустошенията на любовта, съкровената изповедност“ са „априорно отсъстващите белези в лириката на късния Траянов“. А това е важна характеристика с оглед последващата съдба на стиховете от „Южни цветове“. Някои от тях са основно преработени, за да влязат в книгите му „Химни и балади“ (1912) („Привет“, „Крайбрежни видения“ и др.) и „Романтични песни“ (1926) („Солвейг“, „Скръб“ и др.). А „Песен на песните“ излиза през 1923 г.

И така, ако съдим по обема на представянето му, Траянов трябва да е главната поетическа фигура на алманаха. Стиховете му заемат над 100 страници от него, а това е повече от половината. Тук обаче е представен още един поет – редакторът Тр. Кунев, чийто цикъл „Зарници“ наброява дванадесет номерирани стихотворения. Съвсем наскоро е излязла книгата му „Хризантеми“ (1907), която още в края на 1906, във втора годишнина на „Наш живот“ (2, 4), Димо Кьорчев, изпреварвайки факта на издателската ѝ реализация, анализира като стъпване на поета в полето на истинското творчество, като я противопоставя на първата му стихосбирка „Песни“ (1905): „При песните той не бе поет – творец. Творчество нямаше, тъй като вътрешните чувствания, целият душевен мир се задоволяваха да звучат в унисон с минорните съзвучия на народната песен. “ Трифон Кунев за Кьорчев е важен и за сравняването на две естетики – нещо, което той прави в публикациите си в „Наш живот“, и за демонстриране на новото отношение към действителността и изкуството. „Хризантемите“ и „зарниците“ Кьорчев окачествява като „симболи на нараснал душевен живот“. Зад Кьорчевия, често сецесионно-образно орнаментиран критически слог („С наивността на дете […] той къса всеки появил се цвят, всяко стръкче тревица... “, „нови откровения“, „далечни хоризонти“, „велики тайнства на демоните“ и пр.) в крайна сметка се чете лансирането на новото творчество, което – пак образно – е сравнено със съграждането на собствен храм: „Нека се разбере завинаги, че е хиляди пъти по-добре да градиш собствен храм, в който ще свещенодействат мълчаливи и отчуждени демони, вечно недоволните обитатели на нощта и неведението – готови всеки миг да се сблъскат и да сриват току-що издигнати зидове и жертвеници, – отколкото бавно да лепиш камък о камък, да закръгляш ъгловатости, да правиш дупки за светлина, през които спокойните лъчи ще очертават олтара на работливи и напудрени ангели, които ще шетат, ще извършват там тайнствата на помирението, като крепят жертвеници на традиционни недъзи.“ („За Т. Кунев“ – „Наш живот“, 2, 4) Този малко по-дълъг цитат обяснява и избора на епиграфа на „Южни цветове“, за който стана дума по-горе. Що се отнася до стиховете от „Зарници“, Кьорчев в завършека на цитирания пасаж е категоричен: „Накрай – много по-желани са „зарниците“, отколкото глупаво налепената и по хорските чела, и по уличните бари мека светлина на тих майски ден. Ето – това са ценностите на душа, каквато трябва да има новият поет (подч.м., П. В.).“

Както вече бе посочено, между първия блок стихове на Траянов и „Зарници“ на Кунев в алманаха е поместено есето на Д. Кьорчев „Тъгите ни“. Писаното за него, особено от 90-те години на ХХ в. насам, изглежда, сякаш компенсира ширещото се по-рано, през тоталитарните години, становище, че то не съдържа оригинални идеи, нито оригинална концепция за изкуството, че единствено транслира към българската култура чужди идеи (естествено – ретроградни), при това с „метафизическо многословие“. А тази предпоставеност игнорира нуждата от внимателен прочит – коректен както в контекста на възгледите на Д. Кьорчев за изкуството от началото на века, така и в контекста на прехода от естетическия индивидуализъм на „Мисъл“ към символизма. В настоящия текст не е нужно да се повтарят вече направени аналитични и дълбоки наблюдения върху есето. Ще посоча само, че то има програмен характер, но не по отношение на литературата, не и конкретно спрямо българската литература, а формулира императивите на „новото“ време – пред човека, човешкото битие и творенето на изкуство. За това „ново време“ и за „новия“ човек и „новия“ творец Кьорчев пише още в публикациите си в „Наш живот“ по един или друг конкретен повод, най-често свързан с литературата. В „Тъгите ни“ вече разгръща във философски план разбирането си за световъзприемането, мисленето, творенето. До една степен то е близко до някои от идеите на „Мисъл“, но отива и отвъд тях. Ето какво пише Бойко Пенчев за тази връзка: „Той [Кьорчев – б.м., П. В.] разгръща една своеобразна мистическа, негативна епистемология, зад която не е трудно да разпознаем концепта за съзерцанието, както той беше зададен при „Мисъл“ – съзерцанието като освобождаване от каузалния свят, от времето, от принципите на инструменталния разум. Новото при Кьорчев е, че вече не е важно какво се съзерцава, защото вече не е важна външната реалност – в нея самата няма какво да се съзерцава. Важното е съзерцанието като практика на „обръщане към себе си“, за която външните обекти са без особено значение.“[11]

Средищността на този текст за предвоенния българския модернизъм изтъква със задълбочено вникване в него и Едвин Сугарев: „... радикализмът, с който се полага трансцеденталното като територия на човешкия дух и интуитивното като могъща алтернатива на рационалното, е повече от впечатляващ. Интерпретациите на родината като еквивалент на истината и обиталище на духа, както и за изкуството като продукт от изстрадването на непостижимото единство с бога, биват развити по-нататък като основни тези в българския модернизъм.“[12]

Започнал концептуално и силно, подготвил появата си още на страниците на втората годишнина на „Наш живот“, поместил естетически и художествено представителни поетически произведения на Траянов и Кунев, както и програмното философско есе на Димо Кьорчев, алманахът сякаш художествено се е изчерпал в края на единствената си книжка. Последният сътрудник тук е забравеният днес писател и драматург Йордан Леонардич[13] (подписан Юр. Ил. Леонардич), чиито две едноактни пиеси „Кандило“ и „Другари“ завършват „Южни цветове“. Те са свързани помежду си с общи персонажи и с безсюжетните вариации на една и съща идея – релативизиране на живота и смъртта и тяхното отъждествяване, смъртта като път за достигане до Бога. Първата пиеса има епиграфа: „Посвещавам на няколко минали дни – Д. Кьорчеву – певецът на нашите тъги“. С есето на Кьорчев обаче ги свързва нещо по-важно – темата за мълчанието. Всъщност мълчанието – като „стихия, в която се зараждат велики идеиза да могат съвършени и величествени да се явят на бял свят в живота, нак който ще царуват“, е артикулирано в естетиката на символизма от М. Метерлинк в есето му „Мълчанието“ (от книгата „Le Trésor des Humbles“, 1896 – „Съкровище на смирените“), което обаче по това време все още не е преведено у нас. (За първи го превежда Ив. Ст. Андрейчин през 1906 г., когато го публикува в бр. 221 на в. „Свободно слово“, а през 1911 г. – и в кн. 15 на своето списание „Бисери“.)

Мълчанието – по Метерлинк – е белег на истинското живеене, то отваря „божествени врата“, разгръща спобосността ни да постигаме „мистични истини“. Обратно на говоренето, на разказването, то води в безграничното познание на „действителността“, разбирана отвъд ограничената ѝ субстанциална видимост и причинно-следственост. „Ние говорим само в ония часове, когато не живеем, когато не искаме (к.а., М. М.) да забележим своите близки, когато чувстваме себе си далече от действителността“ – пише Метерлинк. (Подч.м., П. В.) „Затова – заключава Б. Пенчев – [мълчанието] и може да бъде видяно като най-важната „практика на себе си“ в себестроителната активност на символизма.“[14] В тази връзка Пенчев разглежда и двете пиеси на Леонардич, чиито персонажи са алегория на „здравомислието“ (Бабата) и на „духовното зрение, на усета към Бога, на залюбването на Живота, разбран като метафизична плътност, божествено всеприсъствие“ (Сляпата). И завършвайки с цитата „... и мъртвите живеят, но по своему. Те не мислят за нищо. Те само живеят...“ („Кандило“), изследователят обобщава: „Мълчанието, нерефлексивността и смъртта са различни начини за артикулиране на битийното.“[15] Така разчетени, пиесите на Леонардич са в идеен унисон с профила на алманаха – въпреки неравностойността им в художествено отношение с публикациите на Траянов и Кунев.

*

Синхронната рецепция на „Южни цветове“ показва, че алманахът е нелицеприятно посрещнат в печата – но просто за него се отзовават само в издания от „другия бряг“. През есента на 1907, когато той излиза, близките до неговите създатели издания, са прекъснали – и „Художник“, и „Наш живот“. Списанието на Ив. Ст. Андрейчин, което по същото време издава първата си книжка, очевидно е заето с прокарване на собствени пътища в литературата. „Мисъл“ пък изпитва вече явни затруднения в съставянето на книжките си и последните му четири броя, преди да спре, са сдвоени.

И така, в началото на 1908 г. в сп. „Демократически преглед“ (4, 2) Асен Младенов (подписан с инициалите А. М.) обявява „Южни цветове“ за една от „непотребните книги в българската литература“, създадена от „литературното дервишество на ония млади клетници, които с отчаяно екзалтиране искат да изкупят греховете на своята „възпламтяла младост“. Рецензентът с ирония се отзовава за Т. Траянов, когото нарича ,,най-вдъхновеният химнописец на групата“, а Йордан Леонардич уличава в „нескромно интимничене с драматическите похвати на Метерлинка“ и в „бездарно подражание“. Единствено за Тр. Кунев уклончиво казва, че е „единственият може би между своите сегашни побратими, който не е лишен от талант“.

Ала „непотребната книга“ не е тутакси забравена в „противниковите“ издания, защото и в началото на 1910 г. неидентифициран критик с инициали Н. Р. пише за „литературний кружок Кунев, Кьорчев, Траянов, Леонардич и др.“ – отново с иронични нотки, този път от невисоката трибуна на литературното списание „Теменуга“ (1909–1910, № 6). Алманахът е цитиран и в критически публикации, които визират творчеството на Т. Траянов – като прегледа на Божан Ангелов в последната изобщо книжка на „Мисъл“ (17, 9–10) „Лириката ни през 1907 година“.

Разглеждайки „Южни цветове“ в контекста на практическите усилия на „новите млади“ да намерят трибуна за своите художествени текстове, от която също така да изразят различното си светоусещане и разбиране за изкуството и литературата, естествено ще го свържем със сп. „Наш живот“. То претърпява различни превращения – и с името си (което го раздвоява на „Наш живот“ и „Наблюдател“), и с естетическия си профил, дори с периодичната си номерация. Но към него трябва да причислим и „Южни цветове“, доколкото продължава заявките на творците в него, направени във втората годишнина на Страшимировото списание. Алманахът е междина в сътрудничеството на тези творци и в сп. „Художник“ – където са добре приети и преди „Наш живот“, и след „Южни цветове“. Той е несъмнено свидетелство за опитите на символистите да създадат своя, независима печатна трибуна през този период, но очевидно условията не им позволяват да го сторят за дълго. Доказателство за това е и още един опит на Д. Кьорчев – сп. „Слънчоглед“ (1909), от което излизат 5 книжки. Става дума за детайли от практическото публично битуване на творците. От гледна точка на литературните процеси в началото на ХХ в. ролята му е неоспорима за представянето и философското обосноваване на символизма в периода на ранните му прояви в българската култура.

Пенка Ватова