Едвин Сугарев, „Тъгите на Димо Кьорчев“

Традиционният прочит на “Тъгите ни” дефинира този текст като литературен манифест. Той бива помнен като такъв – например едно писмо на Иван Радославов до Траянов от 1928 г. го определя като “първите законодателни страници” на модернизма и като “истинската платформа на новото самочувствие”; бива разчетен като такъв от литературната ни история; и дори нещо повече – Димо-Кьорчевите тъги не са забравени и днес, използвани са като отправна точка и модел за осмисляне на преломни в литературен и интелектуален смисъл ситуации, например при обговарянето на “тъгите на краевековието” в текстовете на Михаил Неделчев и Бойко Пенчев.

Манифест ли е “Тъгите ни”? Този въпрос е донякъде обезсмислен от факта, че и до момента нямаме работеща дефиниция за това, що е литературен манифест. Разполагаме с доста относителни параметри, с чиято помощ бихме могли да очертаем един широк кръг текстове, претендиращи да имат манифестен характер. Най-общо би могло да се каже, че всеки манифест по условие представлява акт на насилие върху тъй наречения “естествен ход” на културното развитие; че епатира създаденото досега и поставя ново начало в контрастна спрямо традицията насока – и в този смисъл е едновременно и терорист, и законодател в литературата; че маркира сблъсък на генерации и налага силово периодизация, а с това – и неизбежна идеологизация на литературното битие; че предполага някаква поне относително консолидирана група творци, обединени от общи естетически принципи и обща решимост да ги наложат като определящи за културното настояще; че мисли и говори в глобални категории, но неизбежно и неизменно търси тяхната реализация не само в идеен, но и в чисто формален план; че изразява визии за бъдещето, но не се колебае да посочи корени и “предшественици” в миналото.

Можем ли да вместим в тази схема “Тъгите ни” – и очертава ли този текст някакъв първичен модел на ранния български модернизъм? Един внимателен прочит би доказал, че върху Димо-Кьорчевите тъги постскриптум са полепнали наслоения, извлечени от по-сетнешни перипетии на литературната ни история; че “Тъгите ни” стоят доста отчуждено в компанията на други текстове от това време, за които се смята, че имат манифестен характер, и че това е така, защото мащабът на поставените от автора проблеми се простира далеч отвъд границите на самата литература и вихрещата се в нея конкурентна борба на идеи и прохождащи литературни направления. 

За да стане ясно двойственото битие на този текст в литературата ни, ще си позволя едно рисково сравнение с друг текст: “Из нов път” на Иван Андрейчин, публикуван през същата 1907 г. Авторът го определя като “литературен манифест” и той наистина е такъв – въпреки всички наивности и недомислици в него. Публикуван е като уводна статия от едноименното списание и отправя посланието си от името на писателската общност, консолидирана около него; радикално отрича българското литературно настояще, определяйки групирането на писателите като “малки приятелски банди”, както и самата традиция: “Литературна традиция ний също нямаме.” Акцентира върху изостаналостта на литературното мислене, което и не подозира за съвременните школи и течения, както и върху неговата привнесеност отвън – “но не из съкровищницата на изящната всемирна литература, а грабната от сиромашката каса на близки съседи”; говори за “комичното невежество”, с което се обговарят чуждите литератури, за зловредния факт, че достъпът до тях минава през руски (според Андрейчин друго би било, ако минаваше през френски). Критиката не е подмината – тя “с пълна пара крепи това мило невежество”.

И едва след като всичко, което шава под литературния хоризонт, е напълно отречено и разпердушинено, идва време за основната мисия на всеки литературен манифест – да възвеличи сред развалините онези, които идат “из нов път”. Патосът на типичното за подобни текстове множествено число започва с декларацията “ний сме независими” и с претенцията за “своя собствена естетика и определено понятие за всеки литературен род”. Какви по-точно, не е много ясно, при все че модернистичният подход е нахвърлян с едри щрихи: отрича се “описанието и реториката”, а се признава “внушението”; търси се “духовно съглашение” с читателя; зачеркват се наративните функции на литературата, за сметка на предаването на “настроения, чувства и рефлекси”; търси се “символизиране” и “символизация на живота”, свобода на формата, нов ритъм и свободен стих. В типичния за българския модернизъм ключ е разрешен въпросът за родното и чуждото: “В областта на литературата, в царството на човешката мисъл, няма наше и чуждо.” 

Патосът, тематичният обхват и реторичните жестове определят “Из нов път” като типичен за своето време литературен манифест с модернистична насоченост въпреки всички противоречия в него. Съвсем друг е въпросът, дали и доколко пишещите в “Из нов път” и самият Андрейчин защитават заявените в манифеста си претенции. Волята да се тръгне “из нов път”, изразена от името на недоволниците от състоянието на тогавашната ни литература, предполага манифестния характер и функциониране на написаното. Най-същностният признак за това се съдържа в неговото активно отношение към дневния ред на българската литература и желанието този ред да бъде променен – тръгването “из нов път” е целенасочен призив към тотална промяна на акцентите във формален, персонален, тематичен и всякакъв друг план.

Тази воля за преформулиране на културните реалности съществува и в текста на Димо Кьорчев, но е изцяло лишена от прагматични измерения и персонално обвързване с някаква творческа съобщност. Множественото число в “Тъгите ни” е глобализирано до степен, при която става анонимно и съотносимо не с тази и онази група творци, не със “старите” или “младите”, а с твореца като такъв, или дори с човека като такъв. Смисловият заряд на самото заглавие предполага не конквистадорски поход към бъдещето, а изстрадване на миналото и негативно осмисляне на настоящето – в техния глобален и универсален смисъл на думата. Българската литературна реалност присъства единствено в пласта на отрицанието, но това отрицание е далеч по-яростно не само от текста на Андрейчин, но и от най-крайните манифестни текстове в цялата история на българския модернизъм. Това е отрицание, което обхваща литературното настояще в неговото цялостно битие – без млади и стари, без нови пътища и алтернативи: “Не черквата или уличният държавник поругаха Бога, а вие, български писачи, които пренебрегнахте душата, за да служите на цели, вие, всички писатели, лирици, драматурзи, публицисти и критици. Време е като зверове, усетили смъртта, да се заврете в пустите ущелия на тая бедна страна и отровните ви кости нека останат там.” 

Пренебрегването на “душата” неслучайно е посочено като смъртен грях на българската литература. В нейния цялостен контекст трудно ще намерим друго писание, което да е в такава степен максималистично в своите изисквания към творческата личност и в своето задълбаване в метафизичните корени на духовното. Доста относително е да се каже, че “Тъгите ни” изобщо се отнасят към литературата – по-скоро литературните примери имат илюстративен характер, служат като доказателства при разнищването на сложните сплитове между бога и човека, духа и материята, живота и смъртта, временното и вечното, езика и мълчанието. Нещо повече – за Димо Кьорчев човешката култура е сама по себе си недостатъчна и ограничена, тъй като винаги възниква в определени емпирични условия и борави с емпирични дадености – тя е “суета сует”, като тази ограниченост се разпростира върху всички сфери на човешкото мислене и познание. 

Този негативен поглед към културата (не вчерашната и днешната, а културата въобще), предполага и коренно различния дискурс в текста на Кьорчев в сравнение с малкото появили се дотогава програмни текстове. Още първото изречение е показателно – то съдържа основния и определено ницшеански акцент: “Да се самоусъвършенстваме”. Само по себе си то е и отрицание на онова “ние”, задължително при всеки манифест, защото самоусъвършенстването е личен акт и няма пряко отношение към дневния ред и конкретиката на самата литература. Това, което интересува автора, е човешкото “извън време, извън място, извън каузалност и необходимост, извън познанието, извън всичко, което изпълня нашето физично битие”. Накратко казано, става дума за душата, която се разбира като импулс и енергия отвъд разума и логоса, непознаваема, но интуитивно доловима, безпричинна причина за всичко, лишена от край и начало – но същевременно единствено изпитвайки нейната стихийност, “отиваме все по-близо до природата и Бога и се отдалечаваме от нази си”. Това именно “отдалечаване от нази си”, маркиращо пътя от човека към свръхчовека, е положено в “Тъгите ни” дотолкова глобално, че помита целия валиден дотогава позитивизъм на културното мислене и буквално преобръща вкоренените на ръба между ХІХ и ХХ век ключови понятия от типа на Бог, човек и родина, а покрай тях и определящите що е красиво и грозно, що е език и смисъл, както и маркерите на самата координатна система, с която се осмисля изкуството.

В целия текст – отново нещо нехарактерно за програмните текстове на модернизма – стои въпросът за смисъла, за вътрешните енергии и интуиции, движещи човешкото битие, а не за формата, красотата и хармонията като основните валидни по това време категории за творческата дейност. Това е и причината, поради която е низвергнато “чистото изкуство” като частен и затова ограничаващ принцип. Според автора изкушението на твореца да търси хармонията и красотата на своята душа и да въплъщава нейните хубости е пагубно: защото “ни красотата или грозното около нас са източник, за да дирим ценностите на света, а всичко – и грозното, и дребното, и красивото, и всяка шепа кал, срещната по пътя на душата”. Може да се обобщи, че всичко едностранчиво е погрешно – както фаворизацията на красивото, така и нихилистичният поглед, съсредоточен върху мировата тъга и собствените страдания. На това се дължи двойнственото му отношение към Пшебишевски, както и глобалното отричане на декадентството, което в своя страх от смъртта и съсредоточеност върху болезненото, не е способно да разбере “мировата душа” – едно отрицание, което Димо Кьорчев вече е изпробвал на българска почва, като основните потърпевши са Яворов и Пенчо Славейков.

Самата рецепта за “новото изкуство” е мислена като сплав от три елемента: бог, мълчание и родина. Димо Кьорчев определя изкуството като средство за самоусъвършенстване, но изрично подчертава, че терминът е донякъде погрешен, тъй като може да бъде мислен като цел, а изкуството “не решава задачи, не обслужва цели”. Става дума за “ония интуитивни импулси, с които се стремим през разпокъсаността на света към единствето на бога”. И тъй като бог е извън време и място, то и изкуството може да намери своя път единствено чрез синтезиране на проявите на душата – към това се стреми “новият художник” – и това игнорира не само целенасочените усилия, ориентирани към материалните дадености, но и дележа на самото изкуство на школи и художествени системи. Прочее “школите и школичките” директно са пратени по дяволите – и това е още един аспект, в който “Тъгите ни” радикално се различава от повечето програмни текстове на българския модернизъм. От своя страна мълчанието, като втори елемент на новото изкуство, е “белег на безкрайността и враг на временния живот” и същевременно продукт на изначалната и безалтернативна самота на човека, породена от факта, че “любовта, смъртта и Бог са неуловими”, а пътищата до тях са страданията на душата – иначе казано, тези страдания са “тъгите”, за които става дума в заглавието.

Родината пък е истината, към която се стреми човечеството – но това е непостижима истина, която е осезаема като стремеж и интуитивно долавяна само в кратки мигове, отвъд които се простират страданието и плачът. Кьорчев я определя като “чувство от ирационален характер” и неговата дефиниция съвпада с тази на Ницше – другите възможни дефиниции са безсмъртието (според Исус) или Нирвана (според източната философия). Именно тъгата по непостигнатата родина ражда големите духовни завоевания – включително и творческите такива. И именно неспокойствието, гърчовете на душата раждат величието на културата. Лекът за тези болки и тъги не е в безродността и космополитизма, а в способността да провидиш родината като обиталище на бога: навсякъде, във всеки емпиричен факт, в “нашата малка земя, където се раждаме и мрем” – родината като храм, като мълчание, като молитва и любов.

И това е голямата перспектива пред модерното изкуство, задачата на това “ние”, което е скрито в заглавието, защото в реалната родина няма ни един храм, защото “никой не търси родината и всеки живя: всички търгуват, желаят, правят сметки, очакват добрини и писателствуват, всички са грешници и лъжци”. Това е и своеобразен път на търсене на духовната родина през сковаващата ограниченост на реалната, изстрадването на несъответствията между двете чрез институцията на тъгата, постигнатото чрез интуитивни стремежи мигновено просветление, способността да разбираш с душата си, което означава да приемеш безредието и хаотичността на своите сетива и прозрения, да премахваш “всяка рамка, всяка систематизация и накит”. Всъщност може би този последен извод, съотнесен не към същността и смисъла на творческия процес, а към творческата свобода при разграждане на традиционните форми, е изглеждал особено продуктивен за теоретиците на модерното изкуство и е разработван в почти всички последващи програмни текстове на българския модернизъм. 

Ако трябва да се върнем отново към въпроса, манифест ли е “Тъгите ни”, бихме могли да направим следния извод: безспорно става дума за програмен текст, но от много по-различен порядък от тогавашните и по-късни манифестни текстове на българския модернизъм. Димо Кьорчев не се занимава с дневния ред на българската литература, а съсредоточава вниманието си единствено върху базисната философска основа и глобалните категории на мисленето и светоусещането, върху което се гради ранният (и не само български) модернизъм. Сравнението с “Из нов път” не може да не ни покаже, че ако текстът на Андрейчин е активен и настъпателен в амбициите си да преосмисля традицията и да налага някакви не особено избистрени нови възгледи, то “Тъгите ни” е много по-отстранен от българските реалии, но и много по-дълбок и по-въздействащ текст, който преобръща самите понятия за смисъла на човешкото битие и неговото въплъщаване в творческо дело. Без съмнение основните идеи са извлечени от Ницше и Шопенхауер, но въпреки това радикализмът, с който се полага трансцеденталното като територия на човешкия дух и интуитивното като могъща алтернатива на рационалното, е повече от впечатляващ. Интерпретациите на родината като еквивалент на истината и обиталище на духа, както и за изкуството като продукт от изстрадването на непостижимото единство с бога, биват развити по-нататък като основни тези в българския модернизъм. Същото се отнася и за пътя на изкуството като път на страданието по изгубената и вече недосегаема цялост, и за хаотичността и безредието, с което се възприема и отразява светът в пределите на мигновени творчески прозрения.

Всъщност двата текста – и този на Кьорчев, и този на Андрейчин, могат да се мислят и като алтернативи, рамкиращи програмното мислене на модернизма в литературната ни история. След 1907 високата философска абстракция и конкретните литературни амбиции вече не се срещат в толкова чист вид – повечето програмни текстове са разнородна смес от двата модела и се опитват да балансират между актуалното послание и глобалното осмисляне на творческия процес. Колкото и остро да се впиват модернистите в конкурентната си борба с традицията, изглежда някак непрестижно да не гребнат поне шепа от реториката на “Тъгите ни”.

В заключение бих добавил, че ролята и функциите на “Тъгите ни” не би трябвало да се преувеличават – например не би отговаряла на истината тезата, че този текст е залегнал в генезиса на българския модернизъм. По-вярно би било да го видим като един от основните акценти, даващи израз на прелома в мисленето и чувстването на творческата генерация, която се утвърждава в началото на века, и като един от първите достатъчно категорични знаци за радикално скъсване с традицията – знак, донякъде пътеводен и за всички онези, които се готвят да прекрачат през домашните литературни хоризонти.

Други публикации:

Сугарев, Е. ВИДРИЦА LITERARICA. – София : Литературен вестник, 2012.