„Художник“

Илюстровано литературно-художествено списание (Приложение на списание „Библиотека“). Излиза два пъти в месеца – на 15 и 30 число.

Стоп. П. Генадиев. С., Държавна печатница. 4°. Год. аб. 6 лв. 9000 тир.

1       1 – 20       15 септ. 1905 – 30 юни 1906

2       1 – 10       20 септ. 1906 – юни 1907

3       1 – 10       ян. – дек. 1909

От 3 подзагл. Илюстровано списание за литература, живопис, скулптура, музика. На корицата – Списание за литература, живопис, скулптура, музика.

2 ред.: С. Радев, д-р Ал. Балабанов, П. Генадиев; 3 ред. С. Радев.

Печата се и в печ.: Придворна, Вечерна поща и Т. Пеев.

Успоредно с третата годишнина на сп. „Библиотека“ през есента на 1905 г. Павел Генадиев започва да издава още едно списание – „Художник“. Привикнали с продукцията на днешната печатарска техника, нашите очи едва ли биха обърнали достатъчно внимание на това списание. А то – може би първо по рода си, заслужава интерес и по други причини.

Един съвременник си припомня ефекта от появата на „Художник“ сред българската интелигенция:

      Големите му страници, изисканият му печат и художествените репродукции наистина бяха нещо неочаквано за       българския четец. В малка България с такъв изискан вид и с толкова много притурки – но това е просто невероятно, това       е невъзможно за силите на Павел Генадиев, познат на интелигентските среди като брат на министъра Никола Генадиев и       като първоначален учител в София! С какви писателски сили ще издържи той това рисковано предприятие, когато       писателите у нас се брояха на пръсти, а уж затвърдените литературни списания като „Мисъл“, „Българска сбирка“ и       „Просвета“ се люлеяха от корен, а сп. „Летописи“ на Величков беше спряло?“[1]

Дали наистина „Художник“ може да се назове първо по рода си илюстровано списание? Преди него са правени опити за създаване на различни издания от такъв тип, но те имат съвсем друг характер. Отдавна спрялата „Българска илюстрация“ (1880–1882) или съществуващото едновременно с „Художник“ списание „Илюстрация Светлина“ (1891–1934) се пригаждат към най-непретенциозни вкусове; те поднасят едновременно забавление, информация, полезни знания и случайни литературни текстове, макар и понякога произведения от известни писатели като Вазов и Михайловски. Съвсем различно е изданието на Дружеството за поддържане на изкуството в България списание „Изкуство“ (1895–1899), редактирано от Антон Митов и Иван Мърквичка. То дава място на репродукции от български и чужди автори, както и на очерци за известни майстори. Но това списание има тесен обсег, то е професионално и дори до известна степен придворно издание.

Със своята хромова хартия, многобройни илюстрации, включително саморъчните подписи на писатели като Вазов, Величков, Яворов, Елин Пелин, Симеон Радев, Кирил Христов, с употребата на цветни мастила, различни за всеки брой през годишнината, с чистия набор и изработка в реномираната Държавна печатница още при пръв поглед „Художник“ се отделя като нещо необичайно за тогавашната българска периодика – твърде солидно и едновременно с това привлекателно издание. Не за пренебрегване за успеха на списанието е крайно ниският абонамент – 6 лв. (За сравнение: „Изкуство" – 12 лв., „Илюстрация Светлина“ – 15 лв.) Тиражът на „Художник“ може да се посочи като рекорден по онова време – 9000. Уж популярното и масовото „Илюстрация Светлина“ се движи около 2000. Основаването и организацията на това – по думите на Стилиян Чилингиров – „невероятно издание“ е дело на неуморния, пълен с идеи и енергия Павел Генадиев. Той осигурява абонамента, отпечатването, пласмента, включително и клишетата от чужбина. Част от тях са употребявани и закупувани на ниска цена от берлинското издателство „Бонг“, но той е поръчвал и специално за „Художник“, защото са налице илюстрации от български художници, както и фотопейзажи от планински кътове в родината. За дейността си по създаването на „Художник“ Павел Генадиев разказва подробно в своите ръкописни мемоари[2].

Въпросът за редакторството на „Художник“, макар и привидно съвсем ясен, е предмет на оспорвания. Върху първата годишнина е отпечатано само името на Павел Генадиев. Както сам той сочи в записките си, в началото на издаването активно му е съдействал и Константин Величков. Това се потвърждава и от авторското участие на Величков. Върху кориците на списанието през цялата втора годишнина като редактори са посочени С. Радев, д-р Ал. Балабанов и П. Генадиев. През третата годишнина като редактор се сочи само Симеон Радев, но върху кориците на по-голямата част от книжките не се отпечатва името на никакъв редактор. Симеон Радев си припомня за този епизод от своята литературна младост, като едновременно с това прави характеристика на създателя на „Художник“:

       Павел Генадиев беше човек необикновен. Има хора, които, когато създателят е раздавал енергия, не са се намерили               дома. У Павла той бе оставил вместо една торба десет. В 1906 година Павел Генадиев основа „Художник“. Той                             фигурираше като единствения му редактор. Във втората годишнина редакторите бяха трима – Павел Генадиев,                             Балабанов и аз. Третата годишнина като редактор фигурирах само аз. Трябва да обясня защо така се случи. Павел                      Генадиев бе станал непопулярен поради своето бурно участие в разпалените политически борби. Ал. Балабанов, от друга        страна, беше много укоряван от своите другари демократи за сътрудничеството си с него. Така един ден двамата решили        аз да остана единственият редактор. Трябва да отбележа, че това стана без мое желание и даже без мое знание. Павел        Генадиев и Балабанов обещаха обаче, че ще се грижат за „Художник“, както по-рано.“[3]

В ръкописните си спомени П. Генадиев дава свое обяснение за отпечатването на други имена, освен неговото, като редактори, но твърди, че през цялото съществуване на списанието единственият собственик и редактор е бил той. Да оставим настрана субективният елемент на записките и желанието на този наистина нестандартно скромен човек в края на живота си да утвърди своите заслуги в българската култура, след като всичките му надежди и амбиции в стопанство, минно дело и политика очевидно са пропаднали. Да оставим настрана и увлечението му да принизи фигурите на другите двама редактори, очевидно резултат на възрастта.

Същественото е да се изясни какво по онова време се е разбирало под названието „редактор“. Съдържанието на това понятие значително се е променило през десетилетията. Преди всичко редакторът на едно списание в началото на XX в. е бил негов собственик, щом то не е орган на някакво дружество или учреждение. Затова и върху първата годишнина на „Художник“ е обозначено „стопанин П. Генадиев“. Редакторът е бил в случая лицето, което осигурява финансирането и понася загубите или в редки случаи прибира печалбите. В този първичен за епохата смисъл П. Генадиев без съмнение може да се приеме за единствен притежател на „Художник“. Другата функция на редактора е била да осигури сътрудниците – т.е. ръкопис за всяка книжка. При разделянето на българската интелигенция по литературни кръгове, от една страна, и по партийна принадлежност, от друга, това съвсем не е било лека работа. За подобни затруднения намекват в спомените си и Чилингиров, и С. Радев. При тази дейност С. Радев и Ал. Балабанов без съмнение са били полезни на „Художник“. Първият е известно име в столицата, неговите статии във „Вечерна поща“ вече няколко години са между най-четените и обсъжданите публицистични прояви. Ал. Балабанов още не е така известен. Стилиян Чилингиров свидетелства, че е чул за него от устата на Яворов ласкава преценка тъкмо във връзка с появата на „Художник“:

      Тогава чак чух за Балабанов, когото знаех като учител в Първа мъжка гимназия. И засипаха се похвали, каквито аз не бях       чувал дотогава да излизат от устата на един литератор за друг още неизвестен. Яворов ни очерта Балабанов като човек,       който владее основно няколко езика, и като волево амбициозна натура, и като добър литератор.[4]

Освен всичко друго двамата съредактори участват твърде дейно в списанието и като автори, което също е влизало в задълженията на екипа, който се е състоял всъщност единствено от тях. През третата годишнина С. Радев съвсем не е бил формален редактор, а очевидно е поел голяма част от грижите за списанието върху себе си, защото редовно печата там свои творби и дори участва с по две заглавия в една книжка.

Колкото до редактиране в смисъл на преработка и поправяне на материали, в онази епоха почти не се има предвид подобна функция на човека, който урежда списание.

Но същественото за „Художник“ от днешно гледище не е нито съставът на неговите редактори, нито дори външният му вид или техническите му достойнства, макар те да са имали в онова време силно въздействие върху купувачите и абонатите. Литературните историци споменават за „Художник“ най-често във връзка с острата статия на С. Радев срещу д-р Кръстев, а също като трибуна на първите български символисти. Това вече поставя списанието във взаимовръзките на литературния процес и задължава да се проследят в подробности фактите и да им се даде съвременна преценка.

Обичайната подредба на „Художник“ включва: илюстрация на половин страница под заглавието, стихове от един или неколцина автори върху цялата втора страница и отделно вътре на част от страница, разказ или импресия, статия за писател или художник, пет-шест репродукции, по една пейзажна фотография от България, постоянната рубрика „Към нашите картини“, в която се дават кратки тълкувания на представените платна (в първата годишнина автор на тези бележки е Ал. Балабанов). В края на почти всеки брой се поместват ноти на песен, откъс от опера или друго музикално произведение. Често се рецензират изложби, театрални постановки. Автори – Андрей Протич (псевд. Светозар Попов) и Ал. Балабанов. Редовно се включват и преводи на стихове или проза.

Напразни ще бъдат усилията да се търси по страниците на „Художник“ какъвто и да било отглас на политически страсти или актуални тогавашни обществени проблеми. И това изглежда странно, като се знае, че собственикът е брат на един от водачите на Народно-либералната партия и сам той е активен неин деец. Вторият редактор, С. Радев, принадлежи към същия политически кръг. Очевидно и двамата са проявили достатъчно такт, за да оставят политиката на вестниците. Не само в отпечатаните материали, но и при подбора на сътрудниците те са далеч от каквото и да било партизанско пристрастие, стремят се да привлекат видни фигури от артистичния свят.

Такова е било намерението на издателя П. Генадиев още през месеците, когато е замислял своето списание. Върху корицата на книжка 10 на издаваното също от него сп. „Библиотека“ на 1 юни 1905 г. в реклама за проектираното ново начинание той подчертава:

      Страниците на списанието ще бъдат отворени за всички признати наши автори. Като се нагърбваме да създадем едно       чисто художествено списание, ние се ласкаем от мисълта, че всички наши поети и писатели ще оставят настрана всичко       лично и ще съумеят да поставят идеята по-високо от всички дребнавости. Една от нашите цели е да сплотим нашите поети       и писатели и по тоя начин чрез „Художник“ да поднесем на българския читател едно истинско букетче от цвета на       българската мисъл.

Поезията. Първата книжка на „Художник“ се открива с цикъла стихове „В старата Боянска черква“ от Иван Вазов. Под стихотворението е отбелязано: София, 10 август 1905. От този триптих лъха познатият исторически оптимизъм на народния поет. Може би творбата е създадена специално за началния брой на „Художник“ и излиза от печат само месец след написването.

Участието на Вазов в списанието не е нито случайно, нито еднократно. Редакторите искат да покажат решително, че нямат нищо общо с партизанските вражди, и канят в това издавано от стамболовисти списание бившия министър на народняшкото правителство. Всъщност те не се интересуват от политически позиции и възгледи, а привличат към списанието големия писател. Подкрепата на Вазов за „Художник“ е очевидна – само след два месеца се появява друго негово стихотворение – „Есен“ (1, 3–4), под което отново стои дата – 4 октомври 1905, и познатият клиширан подпис на поета. Стихът носи есенно настроение, съзвучно с усещането за „вехнящата младост“.

В следващите годишнини Вазов сътрудничи на „Художник“ с проза. Може би благосклонността на народния поет е била спечелена и с големия жест на тогавашното стамболовистко правителство – то отпуска на него и на Стоян Михайловски първите в историята на нова България народни пенсии на писатели заради заслугите им към литературата. И двамата са политически противници на управляващата партия. Но по-същественото днес е да се изтъкне, че редакторите на „Художник“ привличат един голям поет реалист и несъмнено нямат към него пренебрежително отношение, както би могло да се очаква при тяхното гостоприемство за модерни поети.

Стихотворенията заемат изобщо твърде голяма част от страниците на „Художник“. Преобладават модерните търсения, но редакцията явно не отклонява и автори с традиционна стилистика. Чрез поместваните поетически творби като че ли най-ясно могат да се видят увлеченията на литературната младеж през първите години на новия век.

В „Художник“ името на Яворов се появява само два пъти под цикли със стихове, но те рязко се отделят от почти всички останали произведения в списанието. Първият цикъл е озаглавен „Предчувствия“ (2, 1). От трите стихот­ворения без заглавия само едно е намерило място в окончателната редакция на „Подир сенките на облаците“ и е назовано там „А ти умираше“. Другите две са били включени в първото издание със заглавия „И аз ще бъда сам“ и „Предчувствие“, но после са отпаднали. Трите творби свидетелстват за интензивно търсене на нова стилистика. Мотивите са като че недостатъчно избистрени и оттам изказът е колеблив. До известна степен усилията на Яворов в тези три стихотворения отразяват общото състояние на поетическите брожения.

Цикълът „Предчувствия“ показва, че Яворов е тръгнал по нови пътища. Това привлича вниманието, предизвиква коментари в литературния свят на столицата и неочаквано във в. „Мир“ се появява статията „Литературни бележки“, подписана от X[5]. Това е известният още на съвременниците псевдоним на Вазов. В статията си той изказва и недоумение, и признание на дарбата на по-младия колега: „Каква е например тая поетическа галиматия, с която тоя хубав талант изнасилва и себе си, и нас?“ Краят на статията е още по-настойчив: „Де, джанъм, не се втелявайте! Имайте почит към читателите си. Или пишете за обитателите на лудницата?“

Възпитан в поетиката на класическия ясен стих и в настроенията на традиционната лирика, Вазов не приема люшканията и раздвоението на модерната душа, чиито зигзаги се стреми да отрази Яворов. Сблъсъкът между две поетики и две схващания за човека и за литературата намират съвсем ясен израз в този иначе сравнително небурен конфликт. Във всеки случай той е показателен за разслоенията, които настъпват в началото на века сред литературните среди. Самото списание „Художник“ не дава изказ на привързаност към определена позиция чрез статия или чрез полемична бележка, но публикациите в него дават повод за подобни избухвания на съзряващия литературен прелом.

Вторият цикъл на Яворов в „Художник“ се появява след три години (всъщност в следващата годишнина на списанието) – през септември 1909 г., и носи заглавие „Леворъчни пръстени“ (3, 7). В него влизат пет стихотворения: „Родина“, „Покаяние“, „Славата на поета“, „В часът на синята мъгла“ и „Вечните води“. Всички те са включени в послед­ната редакция на „Подир сенките на облаците“. Там „Вечните води“ е получило заглавие „Нирвана“ и е с посвещение на Боян Пенев.

Това са последните написани от Яворов стихотворения, като се изключи „Сафо“, създадено няколко месеца но-късно. Поетът е постигнал в тях спокойна овладяност на новата стилистика, преодолял е пяната на увлечението но модното и сложността на изживяването тук вече не е съпроводена от словесна мътилка. Дори само с първата публикация на тези произведения „Художник“ си осигурява трайно място в литературната история.

Но участието на Яворов в това списание след появата на статията „Д-р Кръстев като литературен критик“ от С. Радев повдига и други въпроси. Наистина, „Мисъл“ е вече мъртва и Яворов печата през 1908 г. в „Демо­кратически преглед“, но поетът си остава в кръга на четворката, поддържа приятелските връзки с д-р Кръстев и останалите. И все пак, очевидно и той е притежавал достатъчно чувство за самостоятелност, и д-р Кръстев е показвал несъмнена толерантност.

По-странното всъщност е друго – стихотворенията на Яворов от периода на неговото идейно и стилистично преобразяване излизат в „Мисъл“ и „Художник“ – две списания, чиито редактори стигат до пълна нетърпимост, изразена в споменатата статия на С. Радев. А сбирката „Безсъници“ е приложение на изданията на същия П. Генадиев, който допуска в списанието си унищожителната статия срещу д-р Кръстев. Общото сътрудничество на Яворов в двете списания все със стихотворения в модерен дух показва, че и двете не са били далечни за устремите на епохата. Различията между тях са идели от други причини.

Най-активни участници в „Художник“ са поетите символисти. Иван Андрейчин печата само едно стихотворение – „На мойта лампа“ (1, 1), обаче Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Сирак Скитник (в първите си прояви той се подписва още като Панайот Тодоров), Емануил Попдимитров, Трифон Кунев и други сътрудничат с големи цикли стихотворения по няколко пъти в годината.

През октомври 1905 г. в „Художник“ се появява цикълът на Траянов със странното заглавие „Regina Mortua“ (1, 3–4). Настроенията в десетте включени стихотворения също са необичайни. Първото завършва със стих, който гласи: „Прегризано от мразна скръб чело“. В друго се споменава за „кръвосмукащите му пипала“, в трето – за „мъртвешки целувки“... Образната система на символистичната поезия постепенно си пробива път, макар и в стих, който още звучи изкуствено и дори тромаво.

Траянов продължава да печата в „Художник“ своите стихове, които през 1908 г. ще образуват първата му сбирка, приела наслова на дебютния му цикъл в списанието – „Регина мортуа“ (Мъртвата царица): цикъл от 6 сти­хотворения (1, 6–7), цикъл „Възсепната тишина“ (1, 8–9) и цикъл „Горящи хоризонти“ (1, 19–20). След появата на първата му книга Т. Траянов участва в „Художник“ по-рядко – печата два цикъла „Сонети“ (3; 8–9,10), както и критически отзиви.

Още първото стихотворение на Панайот Тодоров, който ще се превърне в Сирак Скитник, „Валеше сипкав сняг“ (1, 2) подхваща мотива за смъртта и безнадеждността. В няколко стиха са събрани цял куп принадлежности на символистичния стихотворен грим – там се говори и за призрак, и за мъгли, и за въздишка, и за „устни ледени“. Безнасловният цикъл от четири стихотворения (1, 5) побира в себе си твърде разнородни елементи: първите две стихотворения са в игрив ритъм и напомнят с нещо народната песен. Вторите две следват поетият път към символизма – стихът е населен със „свехнали надежди“, „гънки мъгливи“, „руини“, „самотник тъжен бледен“, „смразен покой“... Тези фрази показват как строгото спазване на изискванията на какъвто и да било канон води към смешна шаблонизация и убива изкуството.

Все в подобна насока са и останалите стихове на Сирак Скитник в списанието – цикълът „Зимни теменуги“ (1, 13–14), поемата „Смехът на безумието“ (1,15–16), миниатюрата „Увяхна тя“ в същия брой, придружена с рисунка. Тук може би за пръв път се събужда художникът график Сирак Скитник, който след време ще илюстрира сбирката на Траянов „Български балади“ (1921), и тези рисунки са равноправен участник в книгата, не загубили своето въздействие и до днес. Изобщо Сирак Скитник е твърде надарена личност, автор на проникновени статии за живопис, театър и литература. Истинските измерения на неговия влог в българската култура дълго време не намираха признание между другото и поради това, че през целия си живот той е издал само една книга – стиховете „Изповеди“ (Сливен, 1910). Появата на сборника с негови статии под редакцията на Кирил Кръстев в последно време разкри една значителна фигура в българската култура. А тъкмо като стихотворец, какъвто се проявява в „Художник“, Сирак Скитник е най-малко надарен, макар да продължава да печата и през втората годишнина на списанието – цикъла „Алеята на усамотението“ (2, 2). През третата годишнина той не участва вероятно поради заминаването да следва художество в чужбина от 1908 г.

Твърде активен сътрудник, особено през последната годишнина на „Художник“, е и Людмил Стоянов. Той печата не само големи цикли стихове, но и преводи. Цикълът „Замръзнали цветя“ (1, 8–9) още със заглавието си подсказва стремежа на младия тогава автор да се приобщи към модната вълнà на символизма. Седемте беззаглавни стихотворения показват повече склонност към ясно виждане на света, по изказ те са реалистични. Но настроението им е повлияно от заразата на страданието, тъмнината, смъртта. Вижда се как природата на неукрепналия стихотворец се бори с натрапената гама.

Вторият голям цикъл от десет стихотворения „В обятията на нощта“ (2, 4–5) още по-ясно декларира принадлежността на автора към новата школа. В някои от стихотворенията се забелязват навеи от фолклорни ритми и те прозвучават в дисонанс с основния тон. Стиховете говорят за нараснала литературна култура и версификаторско умение. Но те са далеч едновременно и от истинските вълнения на онова време, и от проникването на общочовешки, вечни проблеми за човека и затова остават кух звън. Като че ли предусетил подобен укор, авторът помества следващия си цикъл, също от десет стихотворения, под заглавие „Тайните на душата“ (2, 7–8), част от които, уви, подсказват повече влияния от Яворов, отколкото нашепват тайни на душата.

Людмил Стоянов отпечатва още циклите „Шепот на неземното“ (2, 9–10), „Песни и химни“ (3, 1), „Горящо слънце“ (3, 7), „Изповеди“ и „Звезда на изток“ (3, 8–9), „Еолова арфа“ (3, 10), които носят същите белези на формиращия се у нас символизъм.

Името на Емануил Попдимитров се появява едва във втората годишнина на „Художник“, но след това той е между редовните сътрудници. Първото му стихотворение „Кърваво писмо“ (2, 4–5) е наивно и като изказ, и като позиция: „сърце ридай“, „и тоз стих диктува ревността“ и т.н. Следващите цикли преодоляват юношеската незрялост, но остават под тежкия похлупак на символичните щампи: „Орли“, „Сеятел“ и „Песен на мъртвите“ (2, 6), „Морско дъно“ (3, 3), „Три херувима“, „Вулкан“ (3, 4), „Звезди“ (3, 7), „Саркофаг“, „Стихии“ и „Градът на Слънцето“ (3, 8–9). В последните творби (явно „Художник“ се задъхва от липса на материал и в една книжка помества три цикъла от този поет) у Ем. Попдимитров постепенно настъпва проясняване на стиха и поетът бавно налучква пътя към себе си, отделя се от хората на стандартната символистична лирика, която се лее в няколко списания от първото десетилетие на XX в.

През 1909 г. в списанието се появява и името на Трифон Кунев. Голяма част от своите ранни стихове той помества все под заглавие „Зарници“ (3, 1–2; 4,10), „Песни“ (3, 6), „Стихотворения“ (3, 8–9). В голямата част от тези стихове отново бродят познатите вечер, безветрие, бледи небеса, но изведнъж интонацията и ритъмът рязко се изменят и проникналият фолклорен мотив дава жизненост и плътност на стиха, както е в „Песни“ (3, 6). Но с последния си цикъл „Стихотворения“ (3, 8–9) Тр. Кунев отново се мъчи да бъде модерен и да смути привичния вкус, ако не с друго, поне с въведената цифрова номерация на отделните стихове. От този старателен символист обаче само след две-три години ще се излюпи острият и находчив фейлетонист на стамболовисткия вестник „Воля“ под псевдоним Ланчелото, авторът на „Конско евангелие за народняците“ и на четирикратно преиздаваните „Весели злополучия“, за да се появи той след още едно десетилетие сред дейците на БЗНС, да участва в ОФ, да бъде председател на Писателския съюз и директор на Народния театър след 9 септември 1944 г., а след това да се озове сред опозицията, да бъде подложен на преследвания и арести заради фейлетоните „Ситни, дребни като камилчета“ във в. „Народно земеделско знаме“ на Никола Петков и да завърши живота си през 1954 г., далеч от литература и от обществено участие. Той е още един пример как люшканията на българския интелигент през онази епоха познават необичайни преображения и водят в неочаквани посоки.

Други сътрудници на „Художник“, които поддържат стихотворния раздел със символистични произведения, са: неизвестният днес Илия Н. Булев – „Тя бяга“, „Из тъмния лес“ (1, 1), „Морски напев“ (1, 10–11), „Върви“, „Песен при зори“ (1, 15–16); Минко Неволин – „Тихи звуци“ (1, 8–9); Владимир Анастасов – Пепо – „Стихове в разсипан строй“ (1, 12), „Аз таех“ (1, 19–20); В. К. Бульов – „Есенен ден“ (3, 1–2); Ж. Инсаров (Йосиф Начев) – „Нощни песни“ (3, 7); К. Поборников (Н. Райнов) – „Я виж“ (1, 5). Между всички тези автори често се мярка и едно име, на което е съдена друга участ в българската литература – Йордан Йовков. В „Художник“ бъдещият майстор на разказа печата символистични стихове според модата и в тях по нищо не личи ръката на създателя на „Старопланински легенди“ или „Ако можеха да говорят“. Йовков участва със стихове твърде често – две стихотворения (1, 5), пет стихотворения (1, 10–11), „Аз видях есента“ (1, 12), три стихотворения (2, 6), цикъла „Ноемврийски вечери“ (3, 4), три стихотворения (3, 8–9). Едва след три-четири години ще се появяват в различни списания първите разкази на Йовков, а чак след десетилетия името му ще се наложи като автор на военни разкази.

Многобройните сътрудници символисти обаче не бива да създават заблуда, че списанието „Художник“ е съзнателна трибуна на това модно тогава сред младите течение. Вече стана дума за участието на Вазов. Освен него в „Художник“ печатат още редица поети или автори, които нямат нищо общо със символизма. На първо място ще посочим К. Величков с „Бащино въжделение“ (2, 3) и особено Кирил Христов – „Живата песен“ (1, 2), „Снежинки“ (1, 6–7), „Скрижали на въжделението“ (1, 17–18), „Пасха“ (2, 8), както и два драматични етюда – „Джанина“ (1, 2) и „Лучия“ (1, 13–14), а също така единия от редакторите и твърде активен участник с произведения във всички жанрове, включително и с лирика – Ал. Балабанов: „Няма тъга“ (1, 1), „На морски бряг“ (1, 2), „Страшните очи“ (2, 1), „На Лия“ (2, 2), „Реквием“ (2, 3), стихотворения (2, 4–5), „Раздяла“ (2, 6), „Саломе“ (2, 7–8). С малки изключения стиховете на ерудирания професор и надарения преводач нямат особена стойност.

Изкушен в стихотворството е и самият собственик на „Художник“. Той печата няколко творби с инициала П.: „Любов“ и „Бяхме горе“ (1, 1). Може би негов е и неподписаният цикъл от шест стихотворения (2, 3). Със стихове участват още: Христо Силянов – „Луната по е нежна“ (1, 5), Арсени Йовков – „Старий бук“ (1, 8–9), Цанко Церковски – три стихотворения (1, 13–14), журналистът и политическият деец Д. К. Попов – „Душата на света“ (1, 13–14), и др.

Преобладаването на символистични стихове в „Художник“ се дължи по-скоро на инициативата на сътрудниците, отколкото на редакторите – и тримата привърженици на реалистичната и ясна литература. Предпочи­танията на редакторите се проявяват по-настойчиво при подбора на преводна поезия. В нея натежават значително произведенията на класици от поезията на XIX в.: Гьоте – „Морска тишина“ (1, 1, прев. Ал. Балабанов), „На сгода“ (1, 2, прев. Ал. Балабанов), „Овчарова тъжба“ (1, 6–7, прев. и обяснителна бел. Ал. Балабанов) и „Тулският цар. Из „Фауст“ (1, 17–18, прев. Ал. Балабанов), „Гретхен. Из „Фауст“ (1,19–20, прев. Ал. Балабанов); Лермонтов – „Вълците и хората“ (1, 3–4, прев. П. Генадиев), „Тя пее ли“ (1, 5, прев. П. Генадиев), известното стихотворение „И мъчно, и тъжно“ (1, 6–7, прев. П. Генадиев), „Мен тъжно е затуй“ (1, 8–9, прев. П. Генадиев), „Тамара“ (3, 8–9, прев. JI. Стоянов); Т. Щорм – „Есен дойде“ (1, 8–9, прев. Ал. Балабанов); Хайне – седем стихотворения (2, 4–5, прев. Ал. Балабанов); Кардучи – две стихотворения (2, 7–8, прев. Ал. Балабанов); Шели – стихотворения (3, 3, прев. Л. Стоянов). Балабанов, който се проявява през този период като неуморен преводач, представя на читателите на „Художник“ и стихове от Сафо (2, 9–10).

В списанието са застъпени, разбира се, и модни в онова време поети или автори, които редакторите искат да представят, защото са съзвучни с търсенията на литературната младеж: Жозе Мария де Хередия – „Антоний и Клеопатра“ (1, 3–4, прев. Ал. Балабанов и специална статия за поета от С. Радев), К. Д. Балмонт – цикъл от четири стихотворения (1, 3–4, прев. Хр. Силянов и специален очерк от него), Ада Негри – „Ти си тук сам?“ (1, 5, прев. Ас. Я.), С. Я. Надсон – „Не казвайте ми“ (1, 5, прев. П. Генадиев), В. Брюсов – „На мене си“ (3, 4, прев. JI. Стоянов), Албер Самен – „Клеопатра“ (2, 9–10, прев. Ал. Балабанов). Чак в последната книжка на последната годишнина се появява цикълът „Из чуждите поети“ (3, 10), който подсказва целенасоченост на подбора – Бодлер, Верхарн, Брюсов, Балмонт. Преводач е Л. Стоянов, който в последните месеци от съществуването на „Художник“ очевидно е бил твърде близък помощник на редактора.

Поместените през трите годишнини на „Художник“ стихотворения от български автори, както и отпечатаните преводи дават твърде ясна представа за тенденциите в развитието на българската поезия през този период на преображения.

 В „Художник“ прозата е застъпена по-слабо и новите тенденции се проявяват предимно в подбора на преводите. Особено присъщ на времето е бил жанрът на импресията. Подобни творби се печатат най-често.

Но всред прозаиците, представени в „Художник“, изпъква името на Елин Пелин. Наред с циклите на Яворов поместените произведения на големия белетрист, тогава още в началото на своя път, трябва да се признаят като съществен влог на „Художник“ в историята на българската литература. Елин Пелин печата в списанието разказа „Спасова могила“ (1, 1), „Захарин“ (1, 3–4), „Иглика“ (1, 13–14), откъс от повестта „Гераците“ (2, 7–8) и „Стария вол“ (3, 3), определен тук като „спомен“. Заедно със статията на С. Радев „Българският селянин според някои наши писатели“ (3, 3) поместените в „Художник“ произведения на Елин Пелин допринасят изключително много за утвърждаването на писателя като ярка фигура в нашата белетристика и с това редакторите на списанието се противопоставят на премълчаването или подценяването на Елин Пелин от „Мисъл“ и други литературни кръгове.

С няколко произведения в проза в „Художник“ участва и Ив. Вазов. Той печата пътеписа „Гранична хижа“ (1, 8–9), разказа „Небивала защита“ (1, 15–16) и пътеписа с наблюдения върху политическите настроения в тогавашния момент „За Костенецкия водопад“ (2, 1). Сътрудничеството на Вазов със стихове и проза решително потвърждава желанието на редакцията да не се обвързва с една литературна групировка, течение или тенденция.

С кратки прозаични творби в обикнатия тогава жанр на импресията участват Рафаил Миленков – „Скръб“ (1, 3–4), М. Ю. Т-ва (Минка Тодорова) – „Силует“ (1, 8–9), Р. Горянин Вирсавиев – „Пропаст“ (1, 8–9), Поручик П. – „Човекът“ (1, 12), Ненчо Илиев – „Пролет“ (1, 13–14), М. М-в – „Майка първескиня“ (1, 15–16), В. Боков – „Умрялата надежда“ (2, 3), и др. Поместени са и преводи от този жанр.

Отпечатаните в „Художник“ разкази от български автори показват оскъдицата от белетристи – дори на средно равнище – в онова време. Сътрудници са автори като Ив. Йотов (с няколко разказа без художествени качества), Белоборски от Добрич, С. Д. Чалъков, Райчо Райчев и др. Единствените имена, които в бъдеще се включват в литературното движение, са Ц. Церковски – „На речния брод“ (3, 4) и Хомо Новус (Михаил Кремен) – „Мираж“ (1, 5), както и единият от авторите на „Българска енциклопедия“ Никола Г. Данчов – „Оля“ (3, 1–2).

Преводните белетристични произведения по-ясно изразяват тенденцията да се представят имена от модерната литература, макар подборът да включва и писатели реалисти. В „Художник“ са застъпени предимно автори от средата и края на XIX в.: Жорж Санд – „Поточе“ (1, 3–4), Колет Ивер – „Тримата Хорациевци“ (1, 3–4), Ш. Франкор – „Керванът“ (1, 6–7), Л. Малпоа – „Двата класа“ (1, 6–7), Д. Шавино – „Щастието и заслугата“ (1, 6–7), Леонид Андреев – „Сън беше това“ (1, 8–9), Й. П. Якобсен – „Два свята“ (1, 8–9), „Чумата в Бергамо“ (2,1), твърде модният тогава Казимир Тетмайер – „Меланхолия“ (10–11,15 импресии), Марсел Прево – „Люляк“ (1, 13–14), Шарл Бодлер – „Странник“ и „Опивайте се“ (1, 19–20), „Вече!“ (2, 3), Емил Пувийон – „Малки горски поеми“ (2, 3), Франсоа Копе – „Сюжет за пиеса“ (1, 7–8), Херман Зудерман – „Ла донна е мобиле“ (2, 9–10), Всеволод Гаршин – „Жаба пътница“ (3, 1–2), Оскар Уайлд – „Притчи“ (3, 1–2). Дори само съседството на последните две имена в една книжка на „Художник“ показва отсъствието на осъзната естетическа линия на списанието. Почти всички справочници го назовават „еклектично". А може би е по-добре в определението му да присъства положителен елемент именно заради тази търпимост и широта.

В „Художник“ се появяват и няколко произведения на С. Радев, които би трябвало да се присъединят към раздела за художествената проза. Едни от тях са пътеписи и жанровото им определяне не затруднява – напр. „Впечатления от Русия“ (1, 15–16, 17–18; 2, 6). Но „Политическото красноречие в България“ (3, 1–2) е произведение без предшественици в нашата книжнина. Както и без наследници. Авторът е успял да запечата в писано слово излетелите във времето и пространството речи на най-значителните български политически оратори. Една част от тях той е имал възможност сам да чуе и да наблюдава как публиката възприема и реагира на риторичното въздействие. Но за други е издирвал документи, ровил се е в дневниците на Народното събрание, разпитвал е съвременници и свидетели. Творбата възкресява словото на оратори като Петко Славейков и Петко Каравелов, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Тодор Тодоров, Георги Кирков и д-р Никола Генадиев. И при този подбор нито С. Радев, нито „Художник“ изневеряват на принципа си да не месят политическите борби с публикациите.

Обликът на едно литературно издание до голяма степен се формира от критическите публикации. Те най-ясно говорят за линията, насоката, позицията на редакцията. „Художник“ също не прави изключение. Без да определя своя политика, без да дава място на програмни статии или манифести, без да се стреми към създаване на някаква литературна групировка, списанието върши своята полезна работа, старае се да подбуди интерес към културата, да формира вкус към изкуството изобщо, а не толкова към определен стил или направление.

Идеите на редакцията – да се изтъква трайното, устойчиво ценното – като че ли най-ясно са изразени в статията на Ал. Балабанов „Съвременната българска лирика“ (2, 3). Тя има обзорен, а съвсем не полемичен или програмен характер, но въпреки това говори ясно за критериите на хората около „Художник“ и за техните ценностни представи. Всъщност статията разглежда само четирима поети: Вазов, Кирил Христов, Яворов и Пенчо Славейков: „В противовес на другите, които нито можеш да уловиш някъде, нито можеш да ги различиш по нещо един от друг, тие четирма имат всеки по нещо специфично свое, нещо само по себе си достатъчно значително, за да ни накара да говорим с респект за тях.“

В нея Балабанов утвърждава лириката на Вазов – „отражение на новата ни история“, но не е сляп поклонник на поета, а се стреми да бъде справедлив и точен, като остава независим. По-нататък той няма да се спре пред критични бележки, споменава за песни, които са „фалшиво сантиментални“, напомня, че „природата у Вазова е играла обикновено патриотическа роля – и там всичко е простено“, за да стигне до наблюдението: „Вазов не е надминал читателя си.“

За К. Христов се напомня, че е „сроден на Вазов“ и „май под негова сянка израсна“. Балабанов намира най-сериозните постижения на поета в езика и стиха: „простата, естествена елегантност на езика му и главно на стиха му, почти осезателна в своя нежен, сърдечен тон. Всички хванати от него книжовни или народни слова, дори и тие, които са изтръгнати от вехтошта на шопския език, стават меки, звучни, мили.“ След това насочване, което има своята стойност и до днес за поетическите търсения, Балабанов се изказва за увлеченията на К. Христов по модните философски идеи, ползвайки случая, за да подиграе и всички останали стихотворци, повлечени от модата: „Напоследък Кирил Христов се залута да търси теми, да си преправя вдъхновението със свръхчовешки и свръхпоетски сюжети. Не му казвам „на добър път“, защото търсеното, преправеното тук боде прелюто. Па нека знаят и всички други мъничета, които подскачат с разпенени уста около своите свръхчовечета, че времето и истината са справедливи до жестокост с такива лъжи.“

Тези думи са ясно указание, че нямаме право да говорим за „Художник“ като трибуна на модернизма или на символизма. Наличието на голям брой стихотворни произведения със символистичен дух по страниците на списанието отразяват масовото увлечение сред литераторите. Редакторите на „Художник“ просто не могат да спрат този процес, а и няма откъде да намерят друга поезия за своето издание. Но не може да се твърди, че те са активни привърженици на това течение или го насърчават. Преценката на Балабанов е категорична.

Когато стига до Яворов, критикът става много по-непредпазлив в присъдите си. Защото пред него стои един поет, а не някое от „мъничетата“. Новите му стихове Балабанов не отхвърля, назовава ги „вихрени чудесии“ без насмешка или отрицание. Той търси разковничето за особеното у Яворов – „трябва да се спрем преди всичко на неговия стих: в него се крие някак магическата сила на тоя поет – нека употребим тоя израз еднъж тъкмо на място – не, ами често дори само от стиха и ритъма му зависи и съдържанието, и идеята на цялото стихотворение“.

Сбирката „Сън за щастие“ на П. Славейков изглежда на критика като „един културен камък в самотното поле на българската литература“. Познавачът на старогръцката поезия цени в тях най-много яснотата: „Тия стихове са изчистени от всякакви изкуствени затъмнения.“

Във финала на статията Балабанов обобщава и предрича: „По звание българските лирици са повече художници, отколкото поети. Те са предтечи, пътеочистители на наследниците си.“

Статията на Балабанов е далеч от каквото и да е груповско заслепление, обзело в оня момент почти всички български литератори, тя е критика, каквато трябва да бъде критиката – обективна и трезва. Като значителни автори са изтъкнати двама поети от кръга „Мисъл“ –Яворов и Славейков, наред с тях и Вазов, отричан от същия кръг, и К. Христов, който вече също враждува с четворката.

В „Художник“ Ал. Балабанов отпечатва още няколко критически статии и очерци, но те засягат само чужди литератури. Интересни са неговите наблюдения за епохата, която най-добре познава и му е най-близка до сърцето: „Старогръцката лирика“ (2, 9–10), „Древната драма“ (2, 4–5). Но този учен и критик не се ограничава в кабинетни занимания, той е постоянно в своята съвременност, познава отлично чуждите литератури и затова пише еднакво интересно и увлекателно както по парливата тема „Шекспир и Толстой“ (3, 3), така и за нашумелите, особено често превеждани и представени тогава автори като Ибсен (1,11–12), Йенс Петер Якобсен (2, 1), а също и за поет като Густав Фалке (2, 6), тръгнал по пътя на Гьоте в момент на втурване към модернизма и тъкмо с това спечелил признанието на Балабанов.

През трите години на съществуването си „Художник“ дава място на 28 публикации по литературни проблеми. Осем от тях принадлежат на перото на Ал. Балабанов. Той е най-активният участник в списанието, като се има предвид, че печата също стихове и преводи, статии върху театъра, а също и бележки за поместваните репродукции и за някои художници.

Като критическа фигура изпъква в „Художник“ и С. Радев, дотогава известен само като публицист от „Вечерна поща“. С литературния портрет на Г. П. Стаматов (2, 3) критикът не само утвърждава този пренебрегван дотогава автор, но се бори и срещу едностранчивото и схоластично разбиране за „художественост“. Тази своя позиция, тук само загатната, скоро след това С. Радев ще доразвие в известната статия срещу д-р Кръстев.

С излизането на беседата „Българският селянин според някои наши писатели“ (3, 3) творчеството на Елин Пелин получава за първи път достойна оценка от критиката. Симеон Радев се проявява като защитник на реализма, както и беше назоваван на няколко пъти в статии през 60-те и 70-те години. Но той проявява отново, както и в статията си за Стаматов, способността си за социалнопсихологически наблюдения, за мигновени характеристики на различни прослойки от нашия народ. С тези свои качества, както и със стилистичната си свобода неговите малки статии за българската литература от първото десетилетие на XX в. проправиха път за развитие на цяла насока в критиката и не са загубили своята стойност до днес.

Особена съдба има голямата статия на С. Радев „Д-р Кръстев като литературен критик“ (2, 4–5), излязла навремето и като отделна брошура. Около нея на няколко пъти се разгарят полемики, дават ѝ се и дълго време противоположни оценки. Симеон Радев се противопоставя на догматизма и на схоластиката в метода на д-р Кръстев. Но същевременно в статията от „Художник“ се отправят към първия професионален критик у нас нападки с остър тон, прави се опит той да бъде заличен напълно от литературното поле. Всяка полемика е заплашена да стигне до крайности, до прекадяване. Изглежда дори С. Радев не е останал незасегнат от тази опасност и затова на старини, след десетилетия той не се свени да сподели с читателите си: „Лично аз днес съжалявам, че съм се нахвърлил върху д-р Кръстев с такава жестокост... Добър или лош критик, д-р Кръстев посвети такава дълга дейност на литературната критика и помогна да се направи от нея един важен отдел от българската книжнина.“

Симеон Радев участва в „Художник“ с още няколко статии. Портретът „Жан Лорен“ (1, 19–20) представя интересната фигура на френския писател и художник. Днес този текст е по-интересен за нас като проява на портретното майсторство на своя автор, защото „Жан Лорен“ е дебютът му в „Художник“ и тази статия първа показва, че опитният публицист от „Вечерна поща“ има широко амплоа, че годините, прекарани в усилено занимание с френска литература и критика в лицея в Цариград и после в Женева и Париж, не са останали без следа. Портретът „Джозуе Кардучи“ (2, 7–8) е подписан с псевдонима Нежданов, но без съмнение принадлежи на перото на С. Радев. Възможно е в него да има известен компилативен елемент, но по-вероятно нуждата от псевдоним да се е явила от двойното участие на автора в една и съща книжка на „Художник“. В списанието е поместена и статията „Сонетите на Пол де Шеврмон за Изток и за България“ (3, 8–9), където С. Радев приближава своя подход до литературноисторическото изследване.

От другите литературни статии в „Художник“ трябва да се посочат двете публикации на педагога Борис Н. Балкански, които заслужават внимание дори само със своите теми: „Към психологията на художественото творчество“ (2, 4–5) и „Бай Ганю като епически тип“ (2, 9–10). Първата свидетелства, че още в началото на века се събужда интерес към теорията на литературата и към психологическия подход. Това е без съмнение отражение на интензивното развитие на психологията в Германия и Франция.

Същински критически публикации се явяват съвсем рядко в „Художник“. Между тях могат да се посочат рецензията на Т. Траянов за „Хризантеми“ от Т. Кунев (2, 9–10), която има любителски характер, отзивът на някой си Генев за драмата на Иван Кирилов „Чучулига“ (1, 12–13) и най-вече рецензията на Димо Кьорчев – „Впечатления от книгата на С. Радев „Строителите на съвременна България“ (3, 10), която е опит да се посочат още при излизането на книгата характерните черти в подхода на автора и трайните му постижения.

Като театрални критици в „Художник“ се появяват само двама автори – Андрей Протич и отново вездесъщият Ал. Балабанов.

Протич печата свое мнение за драмата „Страхил страшен хайдутин“ от Петко Тодоров (1, 6–7) и особено интересното – като показател за вкусовото равнището на тогавашната интелигенция – наблюдение „Актьори и театрална публика в свръзка с репертоара“ (1, 17–18).

С две рецензии за спектаклите на „Дамата с камелиите“ от Дюма-син (1, 5) и на „Краят на Содом“ от X. Зудерман (1, 17–18), както и с отново оригиналните си хрумвания в „Мисли върху театъра“ (3, 4) се представя Ал. Балабанов.

Към всичко това трябва да се прибави преведената анонимна или компилативна статия „Сегашното състояние на театъра във Франция“ (1, 17–18).

Особено щедро е застъпена в „Художник“ критиката за живопис, както и представянето на големи художници от всички времена. Само три публикации от Ан. Протич са посветени на български художници: „Н. Михайлов като портретист“ (1, 2), „Изложбата Божинов – Морозов“ (1, 12) и „Живопис в София. Художественият отдел в Народния музей“ (1, 19–20).

Всички останали статии са свързани с живописта в чужбина. Една част от тях са чисто информативни и представляват приложение или обяснение към отпечатаните в същата или в други книжки на списанието репродукции. Такъв характер имат: „Репин“ от К. Величков (1, 3–4), „Д. Уистлер“ от П. Генадиев, „Дамските портрети на Ж. Болдини“ от Ал. Балабанов по Камил Моклер, „Ленбах“ от К. Величков (2, 6), „Миле“ (2, 9–10) и „Фон Уде“ (3, 5–6) – и двете от Е. Консулова-Вазова, както и анонимните очерци за Рембранд (2, 2) и Дж. Сегантини (2, 4–5).

Съвсем различен характер имат есетата на С. Радев. Една част от тях представя френски художници – предимно от школата на импресионистите, и така С. Радев пръв у нас утвърждава тяхното изкуство. Това става в момент, когато недоверието към тях още не е докрай преодоляно дори в родината им. Такива са статиите му „Албер Бенар“ (2, 7–8), „Клод Моне“ (3, 3), „Един художник на душата – Йожен Кариер“ (2, 9–10), „Едуар Мане и френският импресионизъм“ (2, 9–10). Последната статия носи подпис Снобинет, но може със сигурност да се причисли към перото на С. Радев не само поради стилистичните си особености, но защото същият псевдоним се появява и под някои статии във „Вечерна поща“ през 1903 г., а друг общ сътрудник за двете издания освен С. Радев няма.

Като вещ критик на художеството С. Радев се проява в трите си обемисти статии „Втората югославянска изложба“ (2, 9), „Съвременната карикатура във Франция“ (2, 2), придружена от много графични илюстрации, и „Югославянската изложба в Загреб“ (3, 4).

„Художник“ не пренебрегва и музиката, макар публикациите от този раздел да са значително по-малко. Две кратки бележки дават насърчение на проявили се в чужбина даровити сънародници: Т. Траянов пише „Дебют на един български артист“ (1, 17–18) за проявите на младия пианист Иван Торчанов във Виена, Ал. Балабанов – „Янко Биненбаум“ (1, 19–20). По случай 150-годишнината от рождението на големия композитор е поместена анонимната статия „Моцарт“ (1, 10–11). Особено полезна с богатата си информация и с приложените портрети е анонимната и вероятно компилативна преводна статия „Музиката на XIX век“ (2; 1, 2, 7–10), която се печата почти през цялата втора годишнина. В нея са представени всички големи композитори или автори на симфонична, оперна и оперетна музика. Може да се каже, че това е първото системно запознанство на българските читатели със състоянието на музиката в Европа и твърде вероятно е в „Художник“ за първи път мнозина български интелигенти да са прочели имената на някои композитори.

Значението на „Художник“ за стимулиране на културни интереси и широко популяризиране на изкуството сред населението от различни среди – в столицата, в провинциалните градчета и дори в селата, е изтъкнато и от съвременниците, и от литературните историци.

В историята на литературната периодика „Художник“ има особено място. Това е първото технически издържано сериозно списание, което се стреми да бъде трибуна на всички изкуства. То не се стреми да открива нови имена; задачите, които си поставя, са възпитателни; насочено е повече към публиката, отколкото към писателите. Въпреки това в „Художник“ се появяват едни от интересните и значителните произведения на Яворов, Елин Пелин, С. Радев и др.

С единствената полемична проява – статията „Д-р Кръстев като лите­ратурен критик“, списанието поставя важен проблем, засяга бъдещето, насоките на литературното развитие.

Не може да се отмине „Художник“ и когато се разглежда проникването на символизма в българската литература. Списанието дава широко място на млади поети символисти и макар да не е тяхна организирана трибуна, ролята му в представянето на литературните им търсения е безспорна.

„Художник“ не може да се сравни с „Мисъл“ или с други значителни литературно насочени издания, които имат своя литературна програма и своя роля за формиране и израстване на редица писатели. Но от друга страна, никое друго списание не може да се сравнява с „Художник“ по своето културно и възпитателно въздействие. В това е главно заслугата на изданието и неговия създател Павел Генадиев.

Йордан Василев

Други публикации:

Периодика и литература. Т. 3. – София : Изд. на БАН, 1994, с. 215–232.

[Тук статията се публикува в съкратена и редактирана версия със съгласието на автора. За целите на проекта е подготвена за печат от стажант-литературовед Христиана Хинова.]