„Из нов път“

Литературно списание. Излиза нередовно с неопределена периодичност. Ред. Ив. Ст. Андрейчин. С., печ. Либералний клуб. 8^o. Год. аб. 8 лв. 500 тир.

1          1–6      1907–1910

Списание „Из нов път” демонстрира ранните изяви на „европеизаторския” рефлекс за обновление на българската литература през първото десетилетие на ХХ век. То участва активно в основния дебат на българския модернизъм – за стратегиите при осъществяване на принципа „приобщаване-съхраняване”, наложен от кръга „Мисъл”, т.е. за типа диалог между родното и чуждото. В историята на модернистичната ни критика тази естетическа операция се осмисля в три основни линии: абсолютизация на чуждия художествен модел („епигонска” тенденция), равнопоставяне между родния и модерноевропейския духовен строй („синхронизаторска” тенденция) и отстояване на националната уникалност и културната самодостатъчност („автономна” тенденция). Този плурализъм на концепциите за културна обнова обуславя противоречията между модернистичните школи и кръгове в първите две десетилетия на ХХ век. Разноречието се проявява в налагането на собствени митове и идеологеми върху потенциала на българската литература да възсъздава „мировия” хоризонт на „индивидуалната” душа. То изпъква особено ярко в дисхармонията между прокламирани манифестни постулати и собствена художествена продукция. Откроява се и в полемиките за ролята на преводната литература върху художественото мислене на българските писатели.

„Из нов път” се свързва с началните прояви на българския символизъм, който търси медийна трибуна за налагане на естетиката си в теоретичен и художествен план. Като печатен орган на новото модерно изкуство то се нарежда по степен на културно въздействие и авторитет след списанията „Художник” (първата му годишнина, 1905/06), „Наш живот” (втората му годишнина, 1906/07) и алманаха „Южни цветове” (1907).

Изданието е първото свидетелство за влиянието на френския символизъм върху българската литература. Подобно на Антон-Страшимировия „Наш живот”, то се появява с нескритата амбиция да замести в литературния живот сп. „Мисъл”, което през есента на 1907 г. вече дава признаци за своя предстоящ край, а през декември издава последната си двойна книжка. Тези мисионерски претенции проличават ясно в уводните думи към първия му брой: „Всичко в нашето списание ще бъде ново и напълно художествено. Списанието е започнато не за печалба, а за създаване нов път в нашата литература.”

Ролята на списанието се определя почти изцяло от дейността на неговия редактор Иван Ст. Андрейчин, който се стреми да се наложи като водеща фигура в тогавашния литературен живот. Две трети от поместените в „Из нов път” публикации са негови изяви като литературен критик, поет, есеист и преводач. Тук печатат свои творби още поетите Димитър Бабев, Христо Ц. Борина, Илия Булев, Асен Белковски, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Георги Средецки; белетристите Добри Немиров, Рачо Стоянов, Никола Данчов, Емилян Пиляй (Цонко Попов Великов). Изданието се отличава със своя теоретична програма и собствена художествена продукция, с грижлив и целенасочен подбор на преводните публикации, със завидна литературна информация за творчеството на много европейски (предимно френски) писатели. Илюстрирано е с интересни рисунки, правени преобладаващо от неговия редактор, макар за автори да са обявени на корицата му „сътрудниците на списанието”.

„Из нов път” има труден издателски живот. Вместо обещаните 12 книжки годишно, за целия период от неговото съществуване (повече от две години) излизат едва 6. Няма как да се определи месецът, понякога и годината, когато се появява всяка една от тях, тъй като редакцията не ги посочва. За точната поява на първа книжка може да се съди от следната бележка в сп. „Българска сбирка” (14, 7): „От 1 септември г. Ив. Ст. Андрейчин ще почне издаването на сп. „Из нов път”, което ще съдържа произведения на западните, предимно френските писатели.” От рекламна обява на печатница „Либералний клуб”, където се печата списанието, разбираме, че това се е случило след 1 септ. 1907 г. (1) Нередовната поява на отделните книжки Ив. Андрейчин обяснява в специална редакционна бележка така(6): „Причината, задето списанието закъсня толкова много, е тази: без никаква реклама от наша страна, записаха се 500 абонати. Половината от тях не са платили никак. Повечето от другата половина са платили само за полугодие. Редакцията изчерпва своя кредит. И все пак ний заявяваме: годината на списанието ще бъде завършена. Ний жертвуваме последните си средства, добити с тежък труд, защото не разполагаме с крадени пари. Ще изпълним всичките си обещания – нашата литература има нужда от списания като нашето.” Всъщност сигнал за материалните си затруднения списанието дава още в кн. 4, на чийто контратитул за първи път се появява извинение към читателите за закъснението на книжката и се отправя молба към абонатите за своевременно издължаване. В тази бележка още веднъж се изтъква новаторската роля на изданието: „Ний сме твърдо убедени, че попълваме една неоспорима празнина в нашата литература, в която трябва да се чуят думи като нашите – и ще изпълним дълга си, каквото и да се случи.”

„Из нов път” не успява да изпълни обещанието си пред читателите. В последната му книжка редакторът печата статията си „Книжната криза” (6), в която дава своя анализ на пазарните условия, в които е обречена да съществува „изящната книжнина” у нас. Андрейчин обаче успява да продължи медийния живот на прокламираните си идеите чрез ново списание - „Бисери” (София, 1911-1914). През 1914 г. той се опитва да поднови „Из нов път” (Списание за литературно-обществен живот, Плевен), но от него излиза само една книжка. По-късно текстовете от периодичните си издания той събира и издава под наслов „Литературно-критична антология. Поеми, разкази, литературни статии и силуети, критика” (София, 1920).

Материалите в „Из нов път” имат ясна подредба, запазена във всичките книжки. Всеки брой се открива със статия от Ив. Андрейчин: „Литературен манифест” (1); „Декадентство и символизъм” (2); „Анекдот и символ” (2); „Нашата поезия” (3), „Нашият театър” (4), „Литературно влияние” (5) и „Книжната криза” (6). Без последната статия тези публикации имат естетикопрограмен характер и заедно с текстове от „Наш живот” и „Южни цветове” оформят представителното ядро на ранния модернизъм в българската литература. В следващия раздел се поместват стихотворения, поеми и разкази на наши автори. Голямо място е отредено на преводната литература. Почти всички чужди писатели са представени в кратки литературни силуети, написани от Ив. Андрейчин.

Естетическата програма на „Из нов път” е заявена в „Литературен манифест”, отпечатан в първата му книжка. Тази статия се нарежда сред първите програмни документи на българския символизъм. Тя свидетелства за това как Иван Андрейчин внася формулите на европейския модернизъм в литературната ни история. Императивните ѝ декларации очертават ролята на автора в изграждането на два културни мита в тогавашното читателското съзнание - за литературната необразованост на българския писател и за преводната литература като единствен път за творческото му преображение: „У нас още владее дилетантът, а не художникът. [...] Младите таланти остават зелени и след четвъртвековна деятелност, защото никой не им посочва нуждата от развитие, нито извора, откъдето трябва да го почерпят. Запознаването с образцовите произведения на чуждите автори става случайно, откъслечно, без никаква система – и повече от любопитство, а не от необходимост. […] Чуждите образци ще ни подтикнат да създадем свой художествен роман.” В уводната статия „Литературни влияния” (4), изхождайки от широкия възглед, че „в царството на човешката мисъл няма наше и чуждо”, Ив. Андрейчин направо узаконява всяко заимстване. Така в категорична манифестна форма той утвърждава тезата, че промяната на националния естетически код (в език, мислене, духосложение, тематика, стихови ритъм и т.н.) е възможна само чрез следването на готовите чужди модели. Относно манифестния характер на статията са изказвани различни мнения особено през първото десетилетие на двайсет и първи век.[1]

Проблемът за чуждите влияния е пресечна точка на две противоположни концепции в литературната теория и практика на ранния модернизъм – на приобщаване и съответно на освобождаване от въздействията на „импортния” образец. Андрейчин става апологет на отстояваната още от сп. „Мисъл” теза за огромната полза от „чуждото”, но я абсолютизира. Той отрича самобитността на българския модернизъм и възможностите му за органично саморазвитие. По този начин списанието налага собствена манипулативна норма на предубеденост към самородните потенциали на българския художествен дух.

По-далновиден поглед върху правото на българския писател да изразява самобитно родния духовен строй има другият виден теоретик на модернизма от този период – Д. Кьорчев. В своето родинодирене (виж манифестното му есе „Тъгите ни”, печатано в алманаха "Южни цветове", кн. I, 1907 г.) той признава модерното изкуство не за чуждо, а за „свое”: „Родината е тоя физичен и духовен свят, тая променливост и вечност, която ни е дала нашето изменно битие като пазач на неизменното в нас, и ние можем намери бога в неща сродни нам, в плът от нашата плът, в кръв от нашата кръв - ние можем видя бога само в родината си.”

Култът на Андрейчин към чуждите влияния предизвиква най-рязка реакция в средите на реалистично ориентирания ни тогавашен литературен печат. Застъпниците на реализма като Божан Ангелов в „Мисъл”, Стефан Минчев в „Общо дело”, Никола Атанасов и д-р Стефан Младенов в „Българска сбирка”, Алберт Гечев в „Демократически преглед”, Стоян Михайловски и Георги Бакалов в „Съвременник” реагират остро на опитите да се „присади” направо чуждият образец върху българска почва. В своя преглед върху литературния ни живот през 1907 г. Ал. Гечев пише в „Демократически преглед” (6, 2): „Съвършено неясен е за г. Андрейчина въпросът за чуждите влияния в нашата литература... Влиянията не могат да се налагат отстрани. Трябва взаимно родство в душите, в условията за живот, за да могат две страни взаимно да си влияят.” Подобни мисли излага на страниците на сп. „Българска сбирка” (15, 1) и Н. Атанасов: „Андрейчин адмирира съвременната френска литература, като я посочва за извор, отдето нашите поети могат да почерпат сюжети и форма. Самите французи обаче нямат тоя оптимистичен възглед върху собствената си литература... Нашата литература лежи на един хълбок днес. Но дали със своята тенденция г. Андрейчин ще я превърне и на другия и дали това ще бъде подмладяващ еликсир за нашите поети – ние имаме основание да се съмняваме.” Андрейчин се опитва да се защити от нападките, че създавал култ към френската поезия, със своя отговор до критика на „Българска сбирка” в полемиката си „Епилози. Рефлекси върху живота и литературата” (4). Той уверява, че иска „да се влияем от френската литература толкова, колкото сега сме се влияли от руската и немската”, но отново възхвалява френския символизъм и абсолютизира неговите възможности.

Най-основателни в критиките към „Из нов път” се оказват констатациите, че изданието не търси генетическите белези на френската и българската литература, давайки тласък към готово присаждане и подражателство на заети отвън образци, че няма концепция как ще се осъществи естетическото овладяване на чуждата модерна идея и какъв ще бъде самостойният образ на българския символизъм.

Обликът на новата българска литература Ив. Андрейчин вижда през възгледите и творчеството на Реми дьо Гурмон, Морис Метерлинк, Вилие дьо Лил Адан, Анри дьо Рение, Жан Мореас, Франсис Виеле-Грифен, Гюстав Кан, Албер Самен, Пиер Луис, Пол Адам и други представители на френския символизъм. Той е първият български критик, който още през 1899 г. в статията си „Морис Метерлинк и декадентството в литературата”, печатана в „Мисъл” (9, 1), излага основните постулати на френския модернизъм, които по-късно представя по-цялостно в „Из нов път”. В статията „Декадентство и симво­лизъм” (2) Андрейчин открива характера на новото изкуство в новия художествен принцип, върху който се гради общуването между твореца и читателя: „Поетическият израз не се ражда, прочее, у четеца чрез един вид умствено подчинение; сега вече той се ражда по-скоро чрез духовно съглашение. Средството, за да се разберат поетът и четецът, не е вече, от една страна, авторитетът, а от друга – подчинението. Поетът се труди по-малко да говори, а повече да внушава. Четецът ще се мъчи по-малко да разбира, а повече да се досеща... Това желание да се внушава се постига в поезията чрез употребата на един начин за израз, който не е единствен в изкуството, но когото днешната поезия поднови: това е символът.” По-нататък Ив. Андрейчин прави харак­теристика на символа. Определя го като единствен инструмент, чрез който новото изкуство може да изяви идеалистическото си верую: „светът е моята представа за него”, т.е. като средство за себеизговаряне на модерната душа. Отчита алюзивните му възможности да означава невидимите идеални същности и да разбулва скрития им висш смисъл. Величае функцията му да уподобява предметното с духовното, материалното с отвъдното, като така развива асоциативните възможности на читателя да „отгатва” загатнатото. В констатацията, че „числото на символите е безкрайно”, той налага идеята за неизчерпаемите способности на символистичното изкуство да отразява вечното и съвършеното. Изобщо за Андрейчин символът е „венецът” нановия метод за поетически израз на мисълта, художествена илюстрация напълния естетически триумф над рационализма и натурализма.

Прави впечатление обаче, че в теоретичния облик на символизма, който „Из нов път” представя пред читателите си, липсват някои от програмните черти на френския образец. Не е очертан например метафизичният хоризонт на символистичната душа, нейната пророческа амбиция да провиди отвъд физичната материя Бога и Вечността, т.е. статията не коментира висшата цел на прокламираното изкуство – постигане на богопознанието.

Революционния мащаб на символистичната поезия Андрейчин открива и в съответствието между метафоричните и ритмичните ѝ внушения. Израз на тази хармония е налагането на свободния стих, изместил традиционното стихосложение. Създаването на свободна метрика и преодоляването на постоянния стихов размер идеологът на списаниетооценява като „проява на индивидуализъм”. Ето защо „Из нов път” поставя в центъра на своята прозодическа реформа за обновление на роднатапоезия утвърждаването на „полиморфния стих”. Идеята за индивидуалния ритъм, който трябва да си създаде новият тип творец, Ив. Андрейчин излага още в статията си „Свободният стих” от своята книга „В мълчанието на нощта” (1905), която е и първият документ върху теорията на модерното стихосложение у нас.

В „Декадентство и символизъм” той посочва радикалните промени, които донася в историята на поезията „полиморфния стих”: замяна на традиционната пълнозвучна рима с „полусъзвучна”, довела до неочаквано сближаване на думи с немаркирани досега в поезията съотношения; създаване на нова „многотонална” ритмика; изместване на цезурата от задължителното ѝ словоразделно място, т.е. нарушаване на класическите граници в паузите между стихотворните стъпки; утвърждаване на стих, подчинен единствено на ритъма, защото „стихът е следствие от намерението” (интенцията); освобождаване от всякаква принудителност, налагана от старите стихотворни механизми и конвенции.

Афиширайки като образец свободния стих, който Реми дьо Гурмон оприличава (в предговора си към „Книга на маските”) на „младо тяло, което може на воля да рита, освободено от стегнати пелени и повои”, Ив. Андрейчин определя класическото стихосложение за напълно изчерпан етап в историята на родната поезия. „Тесен е за нас оня кръг – пише той в „Декадентство и символизъм”, – в който са заключени правилата на стихосложението в учебните ръководства на школниците. Ний искаме нов ритъм, напълно подходящ за нашите интимни настроения и мисли.” В статията „Нашата поезия” (3), изследваща стиха на Ст. Михайловски, К. Христов и П. П. Славейков, той заявява, че настъпващите промени в духа на българското общество налагат създаването на нова поетическа метрика. Макар че поезията на „Из нов път” не реализира със скромното си художествено равнище тази нужда, Ив. Андрейчин прогнозира едно ново бъдеще на стиховата ритмика у нас, което ще стане по-късно факт чрез появата на експресионизма.

Принципите на новото изкуство Ив. Андрейчин търси не само в словесната и ритмическата му свобода, но и в абсолютната независимост на неговите творци. В духа на своите френски учители той прокламира идеята за категорична необвързаност на художника с каквито и да било социално-идеологически конвенции. В отговор на нападките срещу естетиката на „Из нов път” (статията му „Сега на всички ви в купом”, 4) заявява: „Ний не сме и не желаем да бъдем официални писатели. Ний сме свободни художници и никакви вериги не ни свързват. Ний служим на Мисълта – великата и волна Мисъл...” Още в „Литературен манифест” Ив. Андрейчин излага схващането си за неограничената естетическа свобода на твореца: „Ний се явяваме със своя естетика и с определено понятие за красотата на всеки литературен род. Естетиката на другите ний уважаваме наравно с нашата. Отрицателни ще бъдем при липса на такава.” Тези възвания са заети от Реми дьо Гурмон, който в цитирания по-горе предговор към „Книга на маските” определя символизма като теория на свободата и обявявайки за най-голям грях приспособенчеството на писателя към някаква установена школа или правило, посочва, че творчеството не трябва да бъде образ на живота, а увеличено отражение на личността на писателя, който следва "да създава собствена естетика, а ние трябва да приемем толкова естетики, колкото са оригиналните умове”.

От тази аморфна представа за неограничения кръг от естетики изхожда Ив. Андрейчин, когато програмира собствените си възгледи за „новия път” на литературното ни развитие. И тогава в идеологическата платформа на списанието настъпват непримирими противоречия. Eклектизмът в теоретическите постановките се проявява най-ярко в реформистките му идеи за обновление на българската литература. Андрейчин отрича елитарния възглед за „неангажираността” на изкуство и защитава тезата, че модеристичната поетика трябва да стане структурна основа на нов тип социална литература. Така на практика той постулира за социализация на символистичния символ в родната поезия (реализация на тази художествена посока се оказва по-късно поезията на Хр. Смирненски). Именно схващането му, че социалната тенденция е фундаментът на истинското изкуството, предизвиква ярките противоречия между външна прокламация и вътрешни убеждения. Пълните разногласия в мисленето на адепта-реформатор се изразяват в паралелните му декларирации, че модерният художник трябва да бъде едновременно и абсолютно необвързан естетически, и задължително ангажиран общественически. Същият тип недоумение у читателя поражда възхищението на Андрейчин пред необятната многозначност на символа и бунта му срещу неговата „мъглява” сугестия. Налице е паралелно адмириране и ревизиране на чуждия образец (всъщност още в „Литературен манифест” се издигат апели, разклащащи устоите на френския модернизъм). Показателни за това вътрешно разноречие са Андрейчиновите декларации от втората част на „Декадентство и символизъм”: „Изкуство за самото изкуство” е безмислена формула, измислена от безсилни таланти и безлични писатели, които носят това име само защото пъстрят хартии от различни големини и всевъзможни шарки”..[]... „Бягане от живота, умствен аристократизъм, тичане по редки усещания и чувствания, употребяване на чудновати метафори – ето главните грешки на повечето поети от декадентската школа.”…[]....„Който бяга от живота, е безвременно умрял, а умрелите нямат право да се обръщат към живите. Живите са заети с живота, с неговите страдания и радости, с неговите проблеми и загадки и малко се интересуват от несвестните брътвежи на празни черепи и кухи гърди. Онези, които се скитат по ратното поле с увиснали ръце и блуждающ поглед, що възприема само виолетова светлина, трябва с време да се оттеглят от там: виолетовата светлина няма да ги огрее, защото борците идат със запалени факли, а тяхната светлина е червена.”…[]…„Ний ще се стремим за култивиране на социалния роман.”...[]... „В областта на драмата ний ще даваме произведения, които отражават живота и го илюстрират тъй, че подтикват мисълта на читателя или зрителя към деятелност...”[2] Редакторът на списанието направо заявява в литературния автосилует към портрета на Камил Моклер (6): „Според мене, ако изкуството не стане социално, ще загине. Социализмът неминуемо ще възтържествува. Народът ще ни изостави, ако не умеем да го убедим, че сме му полезни. Аз мисля също, че едничкото интелигентно положение за един писател е да бъде тъй благоприязнен към всичко онова, което ни иде от народа.”

Тези противоречия в платформата за обновлението на родната литература подронват устоите на чуждия образец и като цяло – принципите на философския индивидуализъм в изкуството. На практика Андрейчиновото разбиране за ползата от символизма се редуцира до използване на богатите му метафорични и ритмически възможности за новаторски израз на социални идеи: „Повечето символисти напуснаха La Tour d’Ivoire – пише в статията си „Анекдот и символ” (2), – в която бяха избягали от шума на суетата, и станаха социални писатели. Това не беше мъчно за тях, защото символизмът създаде по-скоро литературна естетика, изнамери литературни методи, с които може да си служи всеки писател, към каквато и обществена група да принадлежи.” Оказва се, че „Из нов път” няма реални намерения да премодулира националния естетически код. Зад програмната антитрадиционност на редактора прозират усилията му да обогати социалното изкуство не в мирогледен, а предимно в художествено изразен план, т.е. да осъществи експериментално съглашение на реализма със стилово-ритмовите структури на символизма. Именно този примес на модерни естетически възгледи с практически непре­одолени реалистични нагласи поражда неизбежния еклектизъм в мисленето на един от първите теоретици на символизма у нас.

Липсата на самостойна платформа в"Литературен манифест"се корени в естетическия и духовния климат на първите години от началото на ХХ век. В ситуация на безприемствена среща на неравностойни култури не е ясно как националната душевност ще трансформира мистичния хоризонт на чуждата индивидуалистична мисъл и дали изобщо литературното съзнание у нас е подготвено за такава бърза творческа адаптация. Илюстрация на това изпитание е фактът, че художествената продукция на ранния българския символизъм е аморфна, подражателна, неавтентична и художествено непълноценна. Това прави еклектизма в програмното мислене на първите идеолози на символизма обясним, неизбежен, направо задължителен. Той обаче се оказва градивно функционален, защото има естетико-просветителска и концептуална роля за оттласкването на родното изкуство от собствения му скромен екзистенциален хоризонт. Ето защо въпреки своята аморфност в идеите и проявлението си символистичната естетика на „Из нов път” е сериозен симптом за порасналото културно и литературно съзнание на нашата критика.

*

В историята на българския литературен печат, който лансира символизма у нас, „Из нов път” е най-претенциозният адмиратор на модерните форми, но реализацията им остава далечe от страниците му – за разлика от „Художник”, „Наш живот”, „Южни цветове” и др. След уверенията на „Литературен манифест”, че списанието ще трасира новаторски път в литературата ни, следват стиховете на Ив. Ст. Андрейчин, които нямат нищо общо с обещаните модерни тенденции нито в смислов, нито в художествено изразен план. За разлика от критика Андрейчин, поетът Андрейчин не може да се самопреодолее като традиционен художник, макар че още със стихосбирката си „Нови песни” (1902) прави опит да се раздели с ранните си социалистически увлечения. Доказателство са поместените в списанието негови поеми „Омая в летен ден” и „Смях и безумие” (1), „В шума на суетата” (2) и др. Поезията му е ярка илюстрация на проваления синхрон между теоретични претенции и поетическа практика. Всичко, срещу което се бори (описателството, риторизма, подражателството, дидактизма, традиционната ритмика и римуване) или което адмирира като теоретик (свободния стих, обогатената чрез полусъзвучия рима, музикализацията на словото, налагането на новата идеалистична сугестия и т.н.), той опровергава като поет. Ето защо колкото и да се спазват оценъчната въздържаност и типологическият подход, необходими в изследването на литературната история, поезията на Андрейчин си остава преди всичко свидетелство за нехомогенността и аномалиите в развитието на ранния ни модернизъм.

Това несъответствието между амбиции и възможности коментира Б. Ангелов в прегледа на лириката през 1907 г., публикуван в последната книжка на „Мисъл” (17, 9-10): „Нито неговият „манифест”, чрез който прогласява новия курс в нашата поезия, нито неговата достатъчно ясно, точно и пълно развита теория на символизма и декадентството не ще му дадат творчески средства... Изглежда че той е поет на една по-стара формация...” Не по-малко съкрушителен е и Н. Атанасов в по-горе цитираната му статия от сп. „Българска сбирка”.

Заедно със сътрудниците в поетическия раздел на списанието – Д. Бабев, Хр. Ц. Борина, И. Булев, Андрейчин възвръща на страниците му линията на романтическия сантиментализъм от 70-те години на ХІХ в. Отпечатаните стихотворения, повтарящи несръчно познати мотиви от романтизма, не следват дори тематично творчеството на френските символисти. В някои от творбите на Андрейчин преобладават еротични визии за жената, повлияни от френския образец (идеята за свободната любов), но авторът им не може художествено да ги разгърне, защото му липсва умение да си служи със символистичния изказ. В други негови произведения направо доминира социално-гражданският патос. Например поемата му „Сред живите трупове” (3) напомня сатиричните сонети на Ст. Михайловски.

В стихотворенията на Д. Бабев и Хр. Борина (най-редовните сътрудници на списанието), които са по-плавни в ритмическо отношение, модерната идея също преминава в сантиментално настроение. Част от същата сантиментална вълна са и стихотворенията на Асен Белковски, а в лиричната проза на Г. Средецки преобладава дидактичният патос.

Редакторът на „Из нов път” не се огражда с талантливи поети – или просто не успява да привлече такива, което е един от главните фактори за слабата популярност на изданието. Краткият му медиен живот предрича поради тази причина още тогава Ал. Гечев в „Демократически преглед” (6, 2).Той характеризира сътрудниците на Андрейчин като „стари познайници на нашата литература... направили спрямо нея толкова грехове, колкото пъти са взели писалка в ръка.” Изключение, разбира се, правят стихотворенията на Д. Дебелянов, които се открояват на общия блед художествен фон. В „Из нов път” той отпечатва няколко творби – „Видения” и „Отдих” (4); „Отминато щастие”, „Полет”, „Nevermore” и „Песен” (5). Те са модифициран израз на разминаване между еталонен образец и собствена художествена практика, защото творбите му надхвърлят нормите на символистичната школа. Поетически проблясъци се откриват в някои стихотворения на И. Булев („Есенни дни”, 2).

Художественото равнище на българската белетристиката в списанието не е по-различно от това на поезията. Тук пише „певецът на изоставените и самотните” Добри Немиров. И в неговите разкази психологическият драма­тизъм е подменен със сантиментализъм („Тайна”, 1; „Самотни хора”, 3; „Буря”, 5). Темата за самотата е отразена и в разказа на Рачо Стоянов „Самота” (4), който в този период издава първата си книга „Разкази” (1909); в другия му разказ – „Тиха душа” (6), прозират социални тенденции. Като художествена сполука може да се посочи разказът на Никола Данчов „Зидарят разрушава” (4).

„Из нов път” не успява да създаде образци на автентичен български символизъм. В културната ни история то остава със значението на ярък популяризатор на европейската (предимно френската) модерна литература от края на XIX век.

Ето защо най-важна роля в изданието на Андрейчин има преводната литература. Тя запознава българските читатели с имената и творчеството на символистите Реми дьо Гурмон, Морис Метерлинк, Едуард Дюжарден, Робер Шефер, Марсел Швоб, Камил Моклер; на жените писателки Рашилд, Рене Вивиен, а така също Ръдиард Киплинг, Конан Дойл, Густав Майринк и др. Прави впечатление, че отпечатаните произведения са предимно белетристични. Почти за всички чужди автори е дадена подбрана библиография. Интерес представляват литературните им „силуети”, написани от Андрейчин. Мащабът на отпечатаната художествена продукция издава амбицията на „Из нов път” да представи писатели от почти всички по-авторитетни литератури. Поради спиране на списанието не се появяват обещаните преводи на творби от Б. Шоу, Р. Л. Стивънсън, А. Бирс, Дж. Конрад, Ф. Ансти, Ъ. Синклер, Дж. Паркър, Лили Дугъл и др.

Андрейчин е отредил специално внимание на двамата си духовни наставници. Реми дьо Гурмон е предложен на читателите с цикъла си разкази „Цветове” (3) и с размишленията си върху морала – „Епилози” (5). Естетическите възгледи на Метерлинк са изложени в статията му „Трагичното в ежедневния живот”, която поставя въпроси около същността на модерния театър (3).

В раздела за чужда литература е отпечатана и една драма – „Трагедия на смъртта” (4) от Рене Петер.

„Из нов път” е сред популяризаторите на Ибсеновото творчество. Още в първата книжка са поместени няколко поеми на норвежкия драматург. В литературния му силует Андрейчин го представя и като лирик. Английската литература е отбелязана с разказите „Зеленото знаме” на К. Дойл (2) и „Танцът на слоновете” на Р. Киплинг (4). С по един разказ в последната книжка (6) присъстват и австрийските писатели Раул Ауернхаймер („Недостижими рози”) и Густав Майринк („Ужас”).

Любопитно е представянето на неколцина популярни турски писатели от времето на конституционните реформи през XIX в.: Абдулхак Хамид Тархан – ярък проводник на романтизма в турската литература; Реджайзаде Махмуд Екрем – поет от неголяма величина, който подобно на Андрейчин се опитва да предефинира идеята за чисто изкуство; Намик Кемал, Сюлейман Назиф, чиито първи книги са повлияни от френския символизъм. Преводите са на самия Андрейчин и няма съмнение, че са направени от френски език (изобщо източникът за набиране на културна информация е Франция, в която завършва през 1898 г. литература и която често посещава). Към отпечатаните творби е поместен литературният му очерк „Сегашните турски писатели” (6)

В стремежа си да привлича повече читатели изданието превежда и творби, които описват в зрелищна форма кризисни психопатологични състояния на човешката душа (разказите на Е. Дюжарден и на Р. Шефер). Този редакторски прагматизъм определя широкия литературен спектър на предлаганите преводи – от образци на модерната литература до по-популярни жанрове като фантастика, приключенска и еротична проза и пр.

Забележителното усилие на Андрейчин да представи различните явления и тенденции в чуждестранните литератури от границата на двете столетия превръща „Из нов път” в национален прозорец към модерното европейско изкуство.

Първите разкази в преводния отдел на списанието обаче се посрещат твърде критично от нашата литературна общественост (А. Гечев, Н. Атанасов, д-р Ст. Младенов, Ст. Михайловски и др.). Особено остро реагира д-р Ст. Младенов в сп. „Християнска мисъл” (1, 9) срещу отпечатаните в първа книжка на „Из нов път” два разказа – „Гроздобер в Содом” от Рашилд[3] и „Жената с вълчицата” от Рене Вивиен[4]. Заради силната им еротична линия д-р Ст. Младенов ги обявява за скандални: „Аз ще викам на всеослушание, че вие сте тръгнали не из нов път, а из една задънена улица, която води към умствено и нравствено опропастяване.” На тези нападки Андрейчин противопоставя идеята си за свободната любов: „Нравствени са само ония полови отношения, които са следствие на взаимна любов. Без тая последната отношенията между мъжа и жената – все едно дали са свързани чрез венчило или не – са безнравствени и убийствени за Красотата, която е едничка цел на живота.” (статията „Епилози” (4)). В литературния силует на Марсел Швоб (5), по повод романа му „Книга на Монелла”, той констатира: „В днешното общество, в тоя пълен с противоречия обществен строй, жената е най-често проститутка: свободното, възвишено и могъщо чувство на любовта е предмет на продажба и покупка. Жената не се отдава на любимия човек, а се продава за състояние или положение. И черквата най-често осветлява съюзи, в които мъжът е купувач, а жената – купен предмет за удоволствия. И человечеството продължава да се осакатява и изражда – и това израждане моралистите пазят като зеницата на окото си... Домовете на търпимостта не са само зад чертата на града – те са под покривите на повечето къщи.” Така издигайки принципа за равнопоставеност в любовта, изданието заявява амбициите си да прокарва „нов път” не само в изкуството, но и в сферата на обществения морал.

*

Може да се обобщи, че списанието не реализира амбиция си да стане авангард на литературното строителство в началото на века. Еклектичната му естетическа програма, предопределена от противоречията на Ив. Ст. Андрейчин като адепт, мислител-реформист и художник, липсата на творчески потенциал и висок обществен авторитет у повечето му сътрудници отдалечават „Из нов път” от възможността да замести равностойно сп. „Мисъл”. То остава в съзнанието на съвременниците си преди всичко като ранен популяризатор на символизма у нас.

От дистанцията на времето обаче е несъмнена градивната му ролята на деен участник в утвърждаването на модерната българска култура и мислене. Именно в разноречието от нахлуващи чужди авангардни проекти и родни реформаторски практики се създава духовният климат за „ускореното” приобщаване на българската литература към европейския художествен процес.

Йосиф Каменов

Друг вариант на статията:

Каменов, Й., Р. Койчева. Из нов път. // Периодика и литература. Т. 3. – София: Изд. на БАН, 1994, с. 286–295.