„Зеница“

Двуседмично семейно списание. Гл. ред. Николай Райнов. Урежда ред. к-т. Стоп.-изд. Ст. Атанасов. С., печ. С. М. Стайков. 4°. Год. аб. 60 лв.

1             1–10             1920

8–10 представляват книгата на Николай Райнов „Светилник за душата. Апокрифи“. С., 1920, 71 с. 16°.

Почти никой от литературните биографи и изследователи на Николай Райнов не се спира върху сп. „Зеница“ като част от богатото му културно и творческо дело. Десетте книжки на списанието, обявени в подзаглавието с двуседмична периодичност, излизат през 1920 г., вероятно през първата ѝ половина. По това време Райнов вече е създал своеобразен бум в литературния живот с излезлите през 1918 и 1919 г. седем свои книги. Две години преди това е сключил брак с жена си Диана, родил се е първият му син. При всичката следвоенна мизерия, в която семейството му живее, той, навярно с най-близкото сътрудничество и помощ на съпругата си, начева издаването на „Зеница“, обявено като семейно списание.

„Зеница“ съдържа преди всичко преводни произведения и материали с по-популярен характер, обособени в редица рубрики, напр. „Любопитна наука“, „Наука и живот“, „Що трябва да знае всеки“, „Сила и влияние“, „Ти и другите“, „Мит и вечност“, „Весело сърце“, „Страница за жени“ и пр. Като правило публикациите, предназначени за по-широка читателска публика, са с неотбелязани преводачи, което навежда на мисълта, че са дело изключително на Николай и Диана Райнови. Неподписани са и голяма част от преводите на литературните текстове, които навярно отново са техни. На Н. Райнов принадлежи и художественото оформление на списанието — негови са винетките и заглавките на рубриките.

Обозначено е участието на шепа наши творци и преводачи — освен Николай и Диана Райнови, още Гео Милев, Георги Михайлов, Иван Радославов, Симеон Андреев, С. Свиларов, Н. Трифонов и А. Филипов.

Без да излага целите на списанието в нарочна статия, със самия подбор на текстовете редакторът определя насочеността на „Зеница“ към едно по-нетрадиционно разширяване на духовния кръгозор на четящия българин в посока към източната метафизика, към мистицизма и езотериката, към окултното и астрологията. За целта той печата предимно преводни текстове, разкривайки свойствените за източните философски традиции пътища за духовно самоусъвършенстване, духовни практики и пр., в основата на които лежат преди всичко самовглъбението и интуицията — психични дейности, към които самият Райнов проявява голяма привързаност по това време и посредством които се стреми да обясни не един духовен и литературен феномен. За съжаление, в „Зеница“ не е попаднала нито една от характерните му статии за изкуството и литературата от тези години, за да се открои по-ярко творческото му присъствие в собственото му списание.

В рубриките, които популяризират духовното познание и практиките на Изтока или прозренията и тайните на мистицизма, окултизма и астрологията, срещаме „Притчи за Бога, Вселенната и Душата“ (1) и „Притчи за вечността“ (7) от Шри Рамакришна, „Как ядат йогите“ (1) от йога Рамачарака, „Езикът на звездите“ (2) от Рене Швабле, „Чудотворно лекуване“ (3) и „Опити с волята“ (4) от Хайран Джексън, „Алхимия и легенди“ (5) от проф. М. Бертло, „Човекът пред погледа на мистика“ (6) от А. Г. Молотин, „От суетата към Бога“ (6) от Теофан Затворник, „Вътрешно зидарство“ (6) от Ф. Купчински.

Знания за природата и човека предлагат статиите „Душата на растенията“ (1) от Станислав де Гуайта, „Мястото на паметта“ (1), „Пътят на мисълта“ (2) и „Микроби на страха“ (3) от Уйлям Аткинсън, „Надмощие над себе си“ (3) от Леон Сикар, „Силата на влиянието“ (3) от Виктор Търнбул, „Мним и същински напредък“ (7) от Ралф Емерсън, „Златни съкровища, които може да има всеки“ (7) от Ейнар Хух и др.

За да допълним облика на „семейното“ списание, ще споменем и рубриката „Страница за жени“, в която срещаме публикациите „Здравословност и хубост“ (1) от Маргерит Биго, „Скъпоценни камъни“ (2) от баронеса Стаф, „Египтенката в изкуството“ (3) от В. Роси Сакети, „Изкуство в модата“ (4) от Леон Бакст, както и есето на Морис Метерлинк „Женската душа“ (7), преведено от Ив. Радославов.

Запълвайки бели полета по страниците, списанието печата още афоризми, срещат се и любопитни факти в рубриката „По света“, а също и загадки, ребуси и анекдоти.

Списанието не предизвиква отзвук в излизащите по това време други издания, макар името на неговия редактор вече да е достатъчно известно и признато; не привлича по-голям кръг сътрудници и спира след десетата си книжка. Навярно Стоян Атанасов (издателят на „Зеница“ и на повечето книги на Н. Райнов) е отказал на редактора своята подкрепа, убеждавайки се, че издаването на литературно списание не е толкова печелившо начинание, колкото издаването на произведенията на Райнов[1]. Освен това твърде вероятно е семейство Райнови да се е оказало още по-притиснато от следвоенния недоимък, а Н. Райнов да не е залягал толкова много над финансовото оцеляване на списанието, колкото над осигуряването на литературните публикации, и то разчитайки изключително на собствените си сили.

Поезията от български автори заема оскъдно място на страниците на „Зеница“. Първа книжка се открива с „Поклонение на влъхвите“от Н. Райнов, първа част от поемата „Исус Христос“, която излиза през 1922 г. в сп. „Везни“ и е включена в поетическата му книга „Вечни поеми“(1928).

Чак в кн. 4 в рубриката „Антология“ се появява името на друг наш поет — поместен е цикълът „Пътьом“ от Симеон Андреев, който съдържа четири лирични стихотворения, изповядващи скръб и размисли за живота и смъртта, самотничество и жал по далечната Родина, безспорен отзвук от психическите преживявания на интелигенцията ни през време на скоро отшумелите войни. От Симеон Андреев е публикувано и стихотворението „Митология“(7), наподобяващо Теодор-Траяновите „химни“.

Три поетически творби в списанието печата Гео Милев. Стихотворенията „Вечер“ и „Страх“ (6) са първи публикувани варианти съответно на „Дневник“ и „Сензация“ от стихосбирката „Жестокият пръстен“ (юни, 1920), където са включени с незначителни поправки. „Погледнете птиците небесни и криновете в полето“ (6) – с подзагл. „Откъслек от „Благовестието на Спасителя“, е стихотворение в проза, невключвано в никоя по-късна книга на Гео Милев[2]. Ръкопис на този „откъслек“ се съдържа в архива на поета, но пък досега не е открито по-голямо произведение с посоченото в подзаглавието наименование.

С тези три имена се изчерпва участието на български поети в „Зеница“. Останалите поетически текстове, подбрани из творчеството на редица талантливи или пък модни навремето европейски автори, са във формата на лирична проза. До стиховете на Н. Райнов, с които започва списанието, стоят творби на европейски и източни поети, свързани от една знакова за символизма тема – мълчанието като белег на самовглъбение и самопознаване, на отстраняване на външната реалност, която може да се артикулира, и откриване на простор „навътре“, за самоусъвършенстване на личността. От Валери Брюсов е преведено „Към земята“ (1), от Емил Верхарн – „Работа“(1), от Катюл Мандес – „Върни се!“(1). Линията на източната философска поезия е уплътнена с откъс от „Ригведа“ – „Песен за Агни“(1) от Диргатамас (автора на част от химните в нея), и с лиричната проза на Рабиндранат Тагор „Прежна любовница“(1). Техен преводач навярно е самият редактор. Те в общи линии набелязват посоките, които следват популяризаторските намерения на Н. Райнов, а именно — да представя имена на руския и европейския символизъм, а също и творци, изразяващи естетико-философските търсения на източните литератури. Близък до този е обликът на рубриките „Антология“ и в следващите книжки. В тях срещаме отново името на Верхарн – „Свят“ (6), и най-често това на Р. Тагор — „Ловитба“ и „Цветето на Вселенната“(2),„Към четеца“ (3), „Жена“ (4), „Утро“ (5), „Маски“ и „Баядерката“ (6). Публикувани са още творби от К. Д. Балмонт — „Два трупа“ и „Прекъслив шумол“ (7), прев. С. Свиларов; Ал. Блок — „Да се забравим!“ и „Лодка“ (3); Андрей Бели — „Видение“ (2); Фьодор Сологуб — „Безвъзвратното“ (6); Н. Мински — „Триъгълник“ (5); К. Фофанов — „Изгрев слънце“ (4). Вижда се, че подбраните руски автори са представителни за прехода на руската поезия от символизъм към авангардните модернистични художествени практики.

За различа от нея, от френската поезия са преведени творби на двама от най-значимите представители на символизма: Шарл Бодлер — „Тропичен мирис“ (5), прев. Георги Михайлов; и Пол Верлен — „Пресищане“ (4). Поместени са още творби от: Реми дьо Гурмон — „Сняг“ (7), Льоконт дьо Лил — „Вечно благоухание“ (3), Франсис Жам — „От утреня до вечерня“ (4) и „Календар“ (6), Албер Самен — „Бяла нощ“ (2), Пол Фор — „Планинска балада“ (7) и други, сред които Оливие дьо Мани, Емил Деспа, Анри Батай, Амадис Жамвиен, Андре Фонтена, Агипа д’Обинье, Гюстав Кан.

Значим за преводния поетически отдел на списанието е приносът на Гео Милев. Той превежда стихотворения на Франц Верфел – „Молитва за чистота“ (3), Алфред Момберт – „Зимна вечер“ (7), Фридрих Ницше – „Есен“ (7). До него се нарежда Георги Михайлов с преводи на Уолт Уитман – „Децата на Адама“ (6), П. Б. Шели – „Смъртта“ (6), Юргис Балтрушайтис – „Епиграф“ (6), и Бодлер, когото вече отбелязахме.

От другите двама сътрудници в преводния отдел на „Антология“ — С. Свиларов и Н. Трифонов, са поместени преводите: „Песен“(5), „Море“(6) и „Здрач“ (7) от X. Хайне; „Гръм“ (5) от Рихар Демел; „Към луната“ (6) и „Прометей“ (7) от Й. В. Гьоте; „Младост и старини“ (7) от Ф. Авенариус (всичките прев. от Н. Трифонов, подп. още Н. Тр.); „Лови деня“ (7) от Хораций и „Двамата“ (7) от Хуго фон Хофманстал (прев. от С. Свиларов). Диана Райнова пък представя Стюарт Мерил с „Безумният цар“ (5). Може би неин е преводът и на друго стихотворение в проза на Мерил — „Самота“ (3).

Още две значителни имена трябва да бъдат отбелязани — Хьолдерлин с „Към дъбовете“ (4) и Юлиуш Словацки със „Син Божи“ (4), чиито преводачи не са обозначени. А за пълнота ще добавим и текстовете на три японски народни песни (2), предадени в проза, „Химн на богиня Ищар“ (от шумерски папирус, 4), фрагмент от египетската „Книга на мъртвите“ (5) и „Клинопис на Хамураби“ (5) — вероятно фрагмент от клинописния законник на вавилонския цар от XVIII в. пр.Хр., съхраняващ се в Лувъра.

Немалкото редове, нужни само за изброяването на преводните поетически текстове в „Зеница“, показват стремежа на Н. Райнов като редактор да разширява духовния и литературния кръгозор на читателя, да му даде възможност да се докосне до древността и до съвременните художествени търсения зад граница, да му предостави колкото се може повече имена, даващи облик на модерната художествена словесност на епохата. Понякога този стремеж увлича редакторския подбор по посока на не дотам значителни имена и текстове, но като цяло преводният отдел на „Антология“ е богат и издържан в представянето на едно модерно поетическо мислене и стилистика.

Белетристиката в „Зеница“ е оскъдна в сравнение с обема на „Антология“, макар за нея да са обособени две рубрики — „Най-хубавите разкази“ и „Забравени страници“ (още със загл. „3латни отломки“). Творбите са само от чужди автори. Преводите до един са неподписани. В рубр. „Най-хубавите разкази“ са поместени: „Одрана ръка“(2) от Ги дьо Мопасан, „Сказание за малката синя мантия на любовта“ (7) от Емил Зола, „Светен чимшир“ (3) от Жорж Роденбах, „Живот“ (1) от Огюст Маке, „Спомен за една умряла“ (4) от Пиер Лоти, „Бонце мълчаливият“ (5) от Ицхак Лайб Перец и „Страшно приключение с една змия“ (6) от Макс О’Рел. Прави впечатление метафоричността и загадъчността, достигаща до мистериозност, съответно в стилистиката и сюжетността на тези разкази. Към тях ще прибавим още: „Дъждобран“ (2) от Сигизмунд Надзвецки, „Оскърбление“ (2), притча от Л. Н. Толстой, „Милосърдие“ (7), легенда, също от Толстой, и „Море“ (4), разказ-легенда от Ан Ринер, които са отпечатани отделно и за които повече е характерно класическото повествование.

В друга рубрика се публикуват по-нетрадиционни като жанр текстове. В нея са включени: „Притчи“ (1) от Мултатули, „За боговете“ (2) от римския политик и историк Гай Крисп Салустий, „Едничкият и собствеността му“ (4) от Макс Щирнер, „Смъртта и чертозите ѝ“ (5) от мексиканския владетел от XV в. пр.Хр. Тецкуко Незагуал Копотл, „Съвременни притчи“ (5) от Томас Карлайл и „Аз и вселената“ (7) от Р. Тагор. Притчовият или философският и религиозен характер на тази проза е в унисон с популяризаторския стремеж на редактора Н. Райнов, за който стана дума в началото.

В „Зеница“ се печата и един роман с продължение — „Клуб на самоубийцитe“ (1-7) от Робърт Луис Стивънсън, като в 1-3 откъсите се печатат анонимно и на читателите е предложено да участват в конкурс за отгатването на автора и заглавието. Навярно Н. Райнов се е спрял на това произведение поради необичайността в съществуването на клуб на самоубийци (основна сюжетна нишка) и поради психологическите мотивировки на героите в отношението им към живота и смъртта.

Литературнокритически отдел сп. „Зеница“ не обособява. Оформена е обаче рубриката „Творци“ (още със загл. „Маяци“), в която се печатат портрети на писатели и мислители. Тя започва с портрет на Шри Рамакришна (1) от Макс Мюлер, в който се излагат философско-религиозните възгледи на този индийски мислител от XIX в., следващи философската система Веданта, и се коментира стилистиката на неговите притчи. В следващите книжки са поместени статиите: „Човещината у Достоевски“ (2) от М. Беринг, „Камъните говорят“ (3) от Зигмунд Перцински, посветена на Николай Рьорих; портрет на философа Макс Щирнер (4) (псевд. на Йохан Каспар Шмид, 1806-1856) от Ото Бархам; „Песенен пир“ (5) от Шарл Грело, коментиращ интерпретацията на Едуард Фицджералд по Омар-Хаямовия „Рубаят“; „Бергсон и западните творци“ (6) от А. Филипов, разкриваща основополагащите моменти на бергсонианството — интуицията, свободната воля, метафизическото познание; портрет на Рабиндранат Тагор (7) от В. Крандиевски.

Към тези публикации ще прибавим още две: статията на Вячеслав Иванов „Художество и жречество“ (3), поместена в единственото издание на рубриката „Изкуство“, и есето на Морис Метерлинк „Вътрешно сияние“ (4), от издадената у нас негова книга „Съкровище на Смирените“[3]. С бележка под линия списанието препоръчва книгата – напълно в своя регистър – като „същинско мистично евангелие“. Тези текстове споделят с читателя тайните на метафизичното битие и ролята му в творческия процес и са безспорно съзвучни с цялостния облик на „Зеница“.

Останало без полагащото му се внимание от страна на изследователите на Н.-Райновото творческо дело, сп. „Зеница“ има определено място не само в неговата биография на ерудит, популяризатор на източните философски идеи и духовни практики у нас, който непосредствено след войните буквално залива литературното поле с книги, преводи и различни свои текстове, бележещи привързаността и опита му в модерното преживяване/отразяване на света и човека. В историята на литературната ни периодика след Първата световна война списанието, въпреки кратковременното си съществуване, има значение на проводник на философски и естетически идеи у нас, които осветяват с характерна, николайрайновска светлина модерните търсения в българската литература и култура.

Пенка Ватова

Други публикации:

Периодика и литература. Т. 5. – София : Акад. изд. Проф. Марин Дринов, Карина М. Тодорова, 1999, с. 366–370.

[Тук статията се публикува в редактирана и допълнена от автора версия.]