Иван Христов, „Сирак Скитник и Аладиновата лампа (по повод 130 години от рождението и 70 години от смъртта му)“

В статията си „Утрешното изкуство“, публикувана в сп. „Златорог“ през 1931 г., Сирак Скитник заявява: „Никога почти в миналото общественият живот, социалните и економическите проблеми – животът на масите, на улицата, не са имали такова решаващо влияние върху насоките в изкуството, както днес“ (Сирак Скитник 1931: 31). Той продължава да пита „Какво ще бъде утрешното изкуство? – Талантливи или малокръвни опити да се доказват само тези? Индивидуално или колективно ще бъде то? Класово или надкласово? Плакат или картина? Тръбен звук или люлчина песен? Или възвръщане към миналото? Ще събори ли то стените на музеите, за да излезе на улицата, на площадите?“ (пак там: 32). През 1935 г. бива основано първото радио в България и негов пръв директор е Сирак Скитник. Тук ще обърнем внимание главно на това как тази нова медия влияе върху изкуството в частност и върху културата като цяло, както и на ролята на писателя-художник-критик в тези процеси.

През март 1943 г. Сирак Скитник умира и същия месец сп. „Златорог“ организира мемориален брой. В увода му за покойния вече творец се говори като за човек на литературата, театъра, като художник, „но и като обществен човек, който схвана огромното значение на радиото и широтата на неговите задачи, като го направи наистина родно и го свърза с духовната ни традиция“ (Златорог 1943: 97). На дейността на Сирак Скитник в радиото внимание обръща Есто Везенков[1]. Важно място в статията му заема държавата, която „бе още новаторска и искаше да обхване всичко“ (Везенков 1943: 105). За нивото на българската културна общественост от периода говори фактът, че „сътрудниците се явяваха пред микрофона с официални облекла“ (пак там). Радиото говори друг език, който работещите в него не разбират. Като институция на модернизацията то представлява предизвикателство пред българската традиционна култура.

Радиото трябва да вземе, но и да даде. Основната програма, която стои пред него според Везенков, е да вземе музиката „от концертната зала, науката от университета, словото от улицата и книгата, а политиката от държавната дейност и народните потреби, за да бъдат съпоставени и насочени“ (пак там). Тук ще акцентираме на съпоставеността и особено на насочеността, която изисква теоретикът.

Авторът обръща внимание на една важна особеност на радиото. То е много по-масово от досегашните медии, има способността да нахлува в домовете – „всякога притворени и критични“ (пак там). Тази своя теза той развива и по-рано в статията си „Радиопублика“: „Слушателите не се събират никога на едно място и никога не дочакват края на едно изпълнение само от приличие. Те стоят пръснати по села и градове, по кафенета и площади, всред възглавници и кухненски съдове, облечени или полуголи, и много рядко оставят работата си, за да слушат“ (Везенков 1938: 267). Виждаме как новата медия има способността да смесва различни социални слоеве от населението и да обхване много по-широки маси. Във възгледите на Везенков откриваме критично отношение към буржоазните ценности – радиото има способността да наруши „егоистичното щастие в чехли“ (Везенков 1943: 105). За първи път радиото дава възможност да се „преминат границите на грамотността“. Но то има и една друга много важна характеристика – да бъде източник на символен авторитет, да бъде властови ресурс. И на това акцентира Везенков: „Площадната реч и камерният концерт бяха готови, но непригодни форми“ (пак там: 106) и тук ясно личи способността на радиото да смесва ниско и високо, да съчетава различните редове, жанрове на публичната култура. От една страна, радиото предлага възможност за диверсификация на вкусовете, но от друга – и за унификация. От една страна, субектът слушател е уединен в своя дом, но от друга, той контактува с една въображаема общност. „Приемникът има копче, което заменя лесно станциите“, заявява теоретикът (пак там), т.е. възможността за избор е вече много по-голяма. „Микрофонът не е магическо око, което може да направи от Квазимодо красавец“, пише Везенков (пак там), за да покаже, че множествеността на изявата не е гаранция за нейното качество. Но той не пропуска да акцентира върху необходимостта от програма: „С една дума, това бяха хиляди хора, чиито най-искрен идеал бе да няма изобщо някаква програма, а радиото да дава само изпълнения по поръчка“ (пак там). В статията „Радиопублика“ Везенков констатира: „Слушателите изобщо не са ориентирани, за да подбират, нито добре подготвени, за да възприемат. Те насочват към радиото всичките си потреби и чакат от него като из чудотворната Аладинова лампа да получат всички доволства. […] Така из една неоформена среда, подобно нива, в която радиото е хвърлило семена, започва да се ражда публиката“ (Везенков 1938: 271). Интерес представляват разнопосочните искания на слушателите: „От с. Скребатно, Неврокопско, пишат: „За нас, три четвърти от българския народ, е нужно да се предават колкото се може повече народни песни, защото само те съхраняват тежненията, борбите и въжделенията на народа“ – радиото ще помогне за реализация на българския национален идеал за обединение. „Предавайте народна музика, та да чуят и швабите“ – радиото става институцията, която ще ни представи пред света. „Ние слушаме всички, защото има за всички по нещо, това е най-евтиният народен университет“ – радиото ще помогне за общественото образование. Новата институция променя старите икономически отношения: „Той – слушателят – не отива при изкуството подготвен – и то за него е такова, каквото е, – а го посреща на своя праг и по чехли решава цената му като на книга, предложена от амбулантен търговец. Затова той е не само самостоятелен, но и капризен.“ Радиото подбива цената на изкуството, образованието, политиката: „Старият мотив – искаме, защото плащаме – се изоставя“ (Везенков 1938: 271-272). Може да се каже, че новият възприемател иска, защото получава.

Необходимостта от намесата на държавата в радиото Везенков обосновава със следното изречение: „Сирак Скитник, значи, можеше да бъде модернист и естет, но в радиото той трябваше да бъде само държавник“ (Везенков 1943: 106). Само държавниците имат място в радиото – това е крайният извод. А „Изкуството, което те (слушателите, б.м., И. Х.) възприемат, идва при тях съвсем самотно и страшно безпомощно. Радиослушателят няма какво да пипа, както посетителят на една изложба; няма какво да чете, както в театъра; и няма какво да гледа, както на един концерт“ (Везенков 1938: 268). Това води до заключението, че „Той (слушателят – б.м., И. Х.) няма никакви условия да подпомогне вниманието си и да осъществи едно възприятие. Възприема разпокъсано и се отзовава съвсем неподготвен. В повечето случаи у него не се стига до никакво емоционално претворение“ (пак там).

Везенков обръща внимание и на глобалисткия ефект на радиото като институция на модернизацията. То „премина границите на страната и се свърза с българите по широкия свят“ (Везенков 1943: 107). Но тук става въпрос по-скоро за българите по света. Радиото изгражда „единомислие и гражданско въодушевление“ (пак там). То служи на националните български идеали. Виждаме, че радиото според Везенков има способността да консолидира идентичността на индивида, и то по-скоро националната идентичност.

Нека сега да обърнем внимание на знаменитото есе на Чавдар Мутафов „Радиото“, публикувано през 1940 г. в сборника „Технически разкази“. То тълкува сходни проблеми, но от друга перспектива. Мутафов ги разглежда не толкова от гледна точка на националната идентичност, а от тази на чистото изкуство. Подобно на Валтер Бенямин той набляга на това, че „при всяко механическо предаване изкуството се унищожава или дори изопачава“ (Мутафов 1940: 173). Звънчевата инсталация обаче се оказва по-сведуща от критиците – защитници на чистото изкуство. За разлика от Везенков, който акцентира по-скоро на способността на радиото да консолидира, да насочва, един език, един народ в името на националните български идеали, то според Мутафов радиото разединява, разпръсква, всички езици, всички раси в името на отделния човек. Нашето сърце има възможността да вибрира едновременно с всички сърца през хиляди километри. И Мутафов акцентира върху способността на радиото да смесва ниско и високо, различните редове на публичната култура: „И сега, през безкрая се сплиташе нежната музика на Моцарт с циничните уригвания на алжирците...“ (пак там).

Виждаме, че за разлика от Везенков, който гради своята концепция около два основни конструкта – Машина и Държава, то при Мутафов тези конструкти са Машина и Бог. „(Предавателните станции – б.м., И. Х.) приковават всеки, който ги слуша „към бездушната машина на апарата“ и го превръщат самия в машина, с отвертка в ръка и с ухо препълнено от електрически напрежения“, заявява той. Човекът се оказва „раздал безумно душата си на целия свят, вплел трепета на своето малко аз в огромния гмеж на милионите като него, всяка вечер“. Така радиото води не само до консолидация на идентичността, но и до нейното разпръскване, до имперсонализация, до сливане с безкрая, всемира, Вселената. Радиото според Мутафов може да направи човека Машина, но може да го направи и Бог. Изискването на модернизма за освобождаване на езика от времева и пространствена зависимост става реалност. Ето защо Мутафов възкликва: „Боже, дай ми сила да мисля за твоята вечна същина, помогни ми да мина границата, разкъсай завесата“ (Мутафов 1940: 173).

Виждаме, че радиото помага на изкуството да стигне до масите, да събори стените на музеите, да излезе на улицата, на площадите, но то го превръща от талантливо в малокръвно, от индивидуално в колективно, от класово в надкласово, от картина в плакат, от люлчина песен в тръбен звук. Но какво за Сирак Скитник ще бъде „утрешното изкуство“? В едноименната статия той продължава:

„Ето тук (във Франция – б.м., И. Х.) се ражда едно революционно изкуство, което, ако днес импулсира изкуството на Съветска Русия, утре ще бъде в конфликт с него. И тогава въпросът за утрешното изкуство ще добие нова постановка: буржоазно или пролетарско изкуство? За независимия съвременен творец тъй поставеният въпрос не довежда до същността на проблемата за бъдещите насоки в изкуството. За него е ясна предпоставката, че изкуството не може да не бъде ярък изразител на съмненията, борбата, на обществения мироглед на епохата си, но ясно е също, че като свободен израз на творческа воля, то не може да се ръководи от една политическа програма, която в никой случай не може да обгърне и да постави прегради ни на художественото мировъзрение, ни на личната одареност, ни на прозренията на големия творец, който винаги надхвърля времето си. И ако новият социален бит на Русия издигне големи художници, те сигурно ще коригират програмните канони, наложени от тясно партийни схващания, които по пътя на едно ново строителство искат да подчинят всички обществени и лични сили на единна творческа дисциплина“ (Сирак Скитник 1931: 35-36). В статията „Изкуство и улицата“, публикувана през 1937 г., той продължава да говори за Русия: „Москва организирано, девизно изнесе изкуство на улицата. Тя съзнателно, мирогледно организира не само труда на писателя, художника, артиста, а и творческата съвест в услуга на улицата. В услуга на народа? – Не, на улицата.

Това е класически пример за бързо угаждане на улицата. Все пак мобилизация праволинейна, подчинена не само на едно доктринерство, но наложена от един незапомнен духовен смут, разклатил до основи въобще свободното творческо начало. Улицата стана полесражение: когато косата и вилата стават бойно оръжие, може и четката и перото да се подчинят на лириката на картечницата. Но от това не се гради мироглед, най-малко е наивно и обидно“ (Сирак Скитник 1937: 322).

Сирак Скитник обръща поглед и към Европа: „Съвременният творец, при героични изключения, самолъжещ се, че е водач, върви по стъпките на булеварда, на хилядите кинотеатрални салони – и за голяма своя изненада – по внушенията на ловките международни продавачи на картини и книги и на театрални антрпреньори, – които в Париж, в Ню Йорк, Берлин и Лондон приличат един на друг“. И още: „Но Европа продължава твърде лицемерно с тефтер в ръка да угажда на улицата. Издателствата търсят книгата гвоздей – която във Франция ще претърпи сто издания, в Америка 70, в Англия 50 и хваната под ръка от улицата, ще обиколи света“ (пак там).

И Сирак Скитник коментира тези важни за появата на радиото, но и за формирането на масовата култура въобще явления. „Камъкът до портата е най-близката станция на едно нетърпеливо пътешествие за „чужбина“ – зад прага на омръзналото познато“, заявява той (пак там: 321). По подобен начин и радиостанцията ще доведе до обновяване на традицията, но нейната поява е и изпитание. От калдъръм до българската патриархална къща улицата се е превърнала в глобална магистрала, която „развежда от Холивуд до черна Африка и Гренландия звезди, жонгльори, ковбои, кучета-артисти, джуджета-артисти, лъжеглаватари на несъществуващи диви племена“ (пак там: 323). И Сирак Скитник акцентира на способността на улицата да смесва ниско и високо, да съчетава различните редове на публичната култура: „Тя събира на екрана проститутката и мадоната, молитвата и криминалистиката, горилата с мис Америка, осъществява най-смелите мечти на милионите обитатели на мансардите и подземията. […] Тя има мистериозни съобщителни средства да протръби от Капщат до Шпицберген едно име, една книга, един успех, който не ѝ разваля стомаха, а подобрява самочувството ѝ“, заявява критикът (пак там). „Но винаги, когато изкуството е излизало на улицата, е било ограбвано, връщало се е със спукана глава и му е било нужно продължително лекуване, за да добие здрав и нормален вид“, заключава той (пак там: 321-322).

И тук се появява концепцията за Изкуството-Храм, противопоставено на „Аладиновата лампа“: „По едни или други причини съвременното изкуство допусна вмешателство на улицата повече, отколкото позволяват 10-те заповеди за прилично държане и стил. Може би, защото в наше време малко се строят храмове и хората, щат не щат, се молят на улицата. Кой знае, но в насоките на съвременното изкуство наистина голям дял има улицата“ (пак там: 322). В художествената система на Сирак Скитник Храмът заема централно място. Предназначението на изкуството е не да се занимава с отношенията между отделните индивиди, а да служи като посредник между Бога и човека. Мисията на изкуството за критика е разбирана като един вечен стремеж, едно вечно преодоляване на фалшивия живот до достигане на крайната цел – „изгубения рай“ на човека (Сирак Скитник 1923: 7). Малцина са избраните художници, които ще придобият тази „изгубена святост“. Противовес на Храма в тази художествена система се явява Улицата. Ако Есто Везенков борави с конструктите Машина и Държава, Чавдар Мутафов – с Машина и Бог, то при Сирак Скитник те са Улица и Бог. Виждаме, че той, за разлика от Везенков, остава в традицията на модернизма, където Бог е смислопораждащ стожер.

В статията „Изкуство и улицата“ Сирак Скитник поставя един изключително важен въпрос: „Голямата проблема на съвременното изкуство е да очъртае границите на своите владения и да утвърди своята самостойност“ (Сирак Скитник 1937: 323). За разлика от Везенков и Мутафов, Сирак Скитник акцентира на това, че улицата не може да регламентира, да легитимира това смесване на ниско и високо, „Защото така иска тя“ (пак там). Той настоява за изработването на критерий, който да отграничава масовото от чистото изкуство. Нещо повече, чистото изкуство трябва „Да брани своите права, както и улицата храбро ги брани“. Необходимо е високото изкуство „Да стане господар с тежка дума и тежка корона. Да помни, че улицата е безотговорна, а него държат отговорно и след хилядолетия“ (пак там). Сирак Скитник поставя въпроса за Отговорността, която дава именно легитимност на изкуството и го прави отговорен господар, какъвто в крайна сметка се превръща и самият Сирак Скитник.

Цитирана литература

Везенков 1938: Везенков, Есто. Радиопублика. // Златорог, 1938, № 6.

Везенков 1943: Везенков, Есто. Сирак Скитник в радиото. // Златорог, 1943, № 3.

Златорог 1943: Златорог. Сирак Скитник. // Златорог, 1943, № 3.

Мутафов 1940: Мутафов, Чавдар. Радиото. // Мутафов, Ч. Технически разкази. С., 1940.

Сирак Скитник 1923: Сирак Скитник. Тайната на примитива. // Златорог, 1923, № 1.

Сирак Скитник 1931: Сирак Скитник. Утрешното изкуство. // Златорог, 1931, № 1.

Сирак Скитник 1937: Сирак Скитник. Изкуство и улицата. // Златорог, 1937, № 7.