Вихрен Чернокожев, „В огледалото на самоиронията (Съпротивите на българската модерност спрямо модернизмите ни)“
Ако човек изчете немалкото, често разноречиви, противоречиви опити за дефиниране на понятието модернизъм, може би най-краткото от тях в резюме би звучало така: „Модернизмът е всичко и нищо“. Затова вместо модернизмите ни предпочитам да мисля българската модерност. Да приемем, че модерността, в това число и модерността в литературата и изкуството, най-общо казано е ускорено движение на интелектуални идеи, способни да произвеждат култура, познание с универсален пластичен език, глобални образи и смисли, изпреварващи не само малкото битово-историческо време. Малкото битово-историческо време например на Чудомировия герой, който пита половинката си модерно ли е да се ходи на погребение с бастун? Възниква въпросът: доколко модерен е например българският символизъм, възникнал на българска почва след руския, след френския, след белгийския символизъм? От друга страна – „Поема на злото“ на Стоян Михайловски например не е ли диаболизъм – далече преди прозата на Георги Райчев, Светослав Минков, Владимир Полянов да бъде класифицирана като диаболизъм – литературно направление, произхождащо от експресионизма само заради удобството да изглежда литературоведската схема добре подредена? Бих предложил едно съвсем кратко определение за модерност: модерност е онова, което още не се е превърнало в мода, в модернизъм. Модерността е нещо повече от родов белег; тя е невеществена, категориална, наддисторична структура на онова изкуство, онази литература, онзи живот, които могат да бъдат не просто различими, а различни, съпротивлявайки се на всякакви „изми“. Когато едно изкуство стане видимо, забележимо до „изъм“, то вече престава да е забележително. Ако напр. хайку е забележителен вековен еталон за модерност, то е защото хайку не е поезия, а нещо автономно друго, което няма име и следователно няма как да бъде обсебено, погълнато от -измите. В момента, в който символизмът, постсимволизмът, сецесионът, експресионизмът, имажинизмът, диаболизмът, постмодернизмът – все едно дали на руска, френска, българска или белгийска почва – започнат да се мислят не като изпреварващо движение към другост, а вече хванати, укротени, ограничени в коритото на метод, направление, школа, – при това натоварени с различни идеологически контексти – те престават да бъдат модерност, изпадат до имитативно модерни, масово произвеждани клишета и се превръщат просто в модна литературна конфекция. Модерността е изгубила своята автономност още преди да е модерност. Процесът на каталогизация, консервация и канонизация в литературата и в изкуството е напълно завършен, щом се заговори напр. за „традиция и новаторство“ у някой автор, за „поетика на символизма“, „поетика на експресионизма“ и т.н. Традиция и новаторство са несъчетаеми. Защото традицията не е музей, а минало, което не е минало. От времето на Сократ до ден днешен може би само иронията е винаги модерна, защото е живот по ръба на като че ли; екзистенциален помирител на крайности. Следователно не принадлежи към никой „изъм“, а само на самата себе си. Много преди Салвадор Дали романтиците са предусещали че иронията е нещо повече от необходим естетически компонент на мисленето, тя един от възможните мултикултурални, глабални пътища към свободата и истината. Докато традицията повелява, иронията е самата осъзнавана и осъзнавана, изплъзваща се мимолетност, живот като че ли в часа на синята тъга. Българската модерност в литературата нямаше как рано или късно да не открие мегаломанията на символа, неговата тотализираща претенция; нямаше как да не открие, че бляновете и сънищата на модернистката душа по един имагинерен, иконографски съвършен образ на света, са в края на краищата неистинни. Да събереш в един знак, в един стих същността или значението на нещата – това в края на краищата има твърде малко общо със съществуването на нещата в тяхното свободно движение; твърде малко общо със същностите и значенията. Същност е съществително нарицателно от женски род – може ли същността да бъде непроменлива, постоянна като побит камък? Иронията всъщност се ражда от много лирика и добива правото си на съществуване най-напред в самоиронията. Мегаломанията на символа, романтически тотализиращата му претенция, нямаше как да не се огледа в огледалото на самоиронията. Защо и Николай Лилиев, и Димчо Дебелянов, и Георги Райчев, и Константин Константинов, и техният литературен кръстник Димитър Подвързачов, когато признателно наричат Бащата, и Ангел Каралийчев, автор в литературната си младост на модернистичната революционна поема „Мауна Лоа“, и Асен Разцветников, и Христо Смирненски – несимволичното сираче на „червената революция“, манипулативно обявяван за соцреалист, пародират в антиелегии собствените си лирически възторзи? Пародии на модернистка поезия пишат дори активните преводачи на модерна поезия и проза като Георги Михайлов, Хенри Левенсон. Може би това не са пародии в традиционния смисъл, а антиелегични автоапострофи. За онези, които не познават Хенри Левенсон пътьом ще кажа, че той освен преводач на Теодор Щорм и Стефан Цвайг е и автор на книгата „Политическите съдебни процеси в 1936-1937 г“., дълго време останала в ръкопис и публикувана едва през 2000 г. През 30-те години, тъкмо по времето на Сталиновия терор, Хенри Левенсон е дипломат, първи секретар на българското посолство в Москва. Съществуват ли наистина българските модернизми? Този въпрос си задаваха още Гео Милев и Иван Радославов. Не са ли те непрекъснато разколебавани и разколебавани най-напред в огледалото на самоироничното вглеждане в собственото си тяло? Иронията към българските литературни модернизми е може би най-лесното нещо и неслучайно тази ирония е преекспонирана например в Българановската епоха. Цветан Ракьовски беше преброил няколко десетки българановски пародии само по стихове на Яворов. В тези често глумливи пародии сигурно се оглежда и страхът от Яворовата модерност. Защото модерността е като меритокрацията. Модерността на а не в изкуството, все едно дали написано или изобразено, винаги е била и ще бъде реформаторско малцинство. Не без доза авторитарно самочувствие. Модерността е достъпна и разбираема не всекиму, а само за онези, които са способни и компетентни да преживяват. полагат усилия да преживяват, а не просто събитийно да съ-преживяват. Впрочем, културата винаги е била един много тънък и уязвим слой от обществената среда. Днес, докато си говорим за модернизмите ни, българската модерност е на улицата и е масово оплювана. Защо Шекспировият театър напр. – за разлика от българо-съветската дружба – е от векове и за векове модерен? Защото Шекспировият театър – това е вътрешната сцена на човека, който не просто мисли, а знае. Вътрешната сцена на човека, не просто мислещ, а преживяващ... Пародиите обаче съвсем не винаги са лековато възнаграждение за страха, глумливо снизяващо недоверие, дори подозрителност към модерността. Тъкмо те могат да бъдат четени и разбирани като едно постоянно огледално завръщане-бягство от праговете на реалността; антитеза на реалността. Съпротивляваща се спрямо -измите ни модерност. Едно от лицата на модерността, опредметяващи усета за невъзможното, опредметяващи усета за мимолетното, тръгвайки от най-делничното, баналното. Дебеляновата „Елегия на литератора” далече преди Барт по своему предрече смъртта на автора. Нещо повече: Дебеляновите иронични антиелегии, писани редом с „Аз искам да те помня все така”, „Да се завърнеш в бащината къща”, са покушение срещу литературата като метод за проектиране на илюзии, срещу литературността изобщо. Тук искам особено да подчертая: самоиронията на българските литературни модернизми и към самите себе си е първият и най-важен признак за модерност, модерност, която по условие е антитетична. Усет отвъд границите на езика. „Препинателни знаци“ на Дебелянов, както и фейлетонът му, не случайно озаглавен с препинателни знаци, покрай злободневностите илюстрират тъкмо тази игра между въображаемо и реално. Езикът като отказ от общуване. Комитрагедията на всичките ни отлагани и отложени животи. Това е всъщност съпротивата на българската модерност, спрямо модернизмите ни, съпротива спрямо застиването в литературната канонизация и консервацията в традицията. Модерността няма как да се превърне в традиция, защото знае, че миналото изобщо не е минало. Съзнавано или не, то винаги е тук и сега. Учеха ни, че Христо Смирненски е пролетарски поет, родоначалник на соцреализма, „непреодолял докрай“ символистичната образност. „Рицари след бой“ /1923/ може да се възприема не само като антиелегичен, самоироничен апостроф към „Червените ескадрони“, но и като покушение срещу символизма:
След рицарски празни усилия не зърнахме нийде в света сребристата девствена лилия, която тя нам завеща.
Но верни на светла утопия, живота всуе ни гнети: пак носим на дървени копия железен товар от мечти.
С душа през неволи пречистена, ний бродим в житейския лес и шепнем си тихо: „Наистина, добре, че умре Сервантес!”...
...Но нявга сред шумната столица - за нас монумент ще блести, сграден с неплатените полици и скъпо платени мечти...
За мен „Рицари след бой“ е един от безспорните текстове на българската литературна модерност не само през 20-те години на миналия век. Но модерността на Смирненски не е заради горчиво-ироничния, противопоставно обърнат автоапостроф към „Червените ескадрони“. Тук Смирненски се прощава иронично-антиелегично с човека-маса, със знамената и фанфарите на винаги еднаквата илюзия, че някой друг, историята, революцията, партията, вожда могат да направят човека не само различим, но различен и свободен. Всеки сам носи на своето дървено копие свободата или несвободата си. Опитите да бъдат учебникарски оразличени напр. модернизмът като дуалистичен, от авангарда едва ли не като антикултура и абсурдизъм не са особено убедителни. Тъкмо в огледалото на самоиронията, автопародията модернизмите ни, все едно как ще ги назоваваме, отчаяно търсят уравновесяване на антитезите, в един все по-фрагментиращ се свят, търсят неговата изгубена цялост. Модерността не е начин на мислене и писане, не е и стил на живот. Модернизъм и модерност са не само контекстуално, но и концептуално различни понятия. Модернизмите имат много имена; те се сменят, оттласквайки се – понякога и с лакти – един от друг. Модерността е дом-преживелище в единствено-множествено число. Преживелище върху онази единствена вътрешна сцена, на която човекът успява или не успява да бъде автор на самия себе си. | Статии
|