Росица Чернокожева, „Българските прочити на психоанализата на страниците на „Златорог“ (Атанас Илиев, Спиридон Казанджиев, Никола Шипковенски)“

Бих искала да започна този текст с думите на Херман Бар за Мартин Бубер в сп. „Везни“ от 1919 г.: „Това, което съм чел у него, ми се вижда като благовестие, като знамение за това, че човечеството стои може би пред един поврат. Защото човечеството има обичай, винаги след като е било отдадено известно време всецяло на видимото, всецяло на външно-осезаемото – толкова, че изчезва всичко невидимо – да се възвърне внезапно назад към невидимото – толкова, че не иска да вижда повече видимото. Тогава настават заслушаните в мълчанието времена, за които нощта започва да говори. Днес са изминали тъкмо сто години, откакто в света царуваше такова едно време.“[1]

Казаното от Херман Бар характеризира в пълна мяра годините между двете световни войни: времето, в което духът замира пред всепроникващото единно, или както Бубер го нарича – „едновременното“. През този период в България, предимно чрез публикации в периодичния печат на училите в Германия наши интелектуалци, нахлуват идеите от Западна Европа. Концепциите на Шпренгер, Ницше, Спенсър, Вунд оформят философските и естетическите възгледи на училите на Запад българи. Из цяла Европа витаят идеите за Единното, интуитивното, несъзнаваното. Едно от средищата на тези идеи, проводник на модерната българска култура, която търси своя континуитет, е списание „Златорог“. Дори да не са пряко поддържани или критикувани на страниците му, в него се долавя познаването и на идеите и понятията от психоанализата.

Защо тези статии се появяват точно в периода между двете световни войни? Защото тогава имаме един много неустойчив Аз, един подложен на преоценка Свръхаз; това е време, когато вътрешната душевна сцена на човека е средище на много културни влияния, много чувства и много фантазии. Когато разгръщаме „Златорог“ (или което и да е друго издание), можем да се отнесем към текстовете в него с регистриращо-анализаторското отношение на литературовед. Но всичко зависи от това как четем, как чуваме гласовете от страниците и как ги слушаме. Ако ги провиждаме като на сцена, там ще се качат много персонажи със собствените си истории и тогава те ще станат част от общата сцена на „вътрешното пространство“ на четящия. И това ще бъдат и по-далечни персонажи, и много близки, като дядо ми, който е разгръщал същите тези страници на списанието от семейната библиотека.

Но нека да видим фактите. А те са доста оскъдни относно историята на психоаналитичното движение в България. Знае се, че Психологическото дружество в София е основано през 1921 г. по инициатива на д-р Никола Кръстников[2] с членове 7 души – всички служители на Софийския държавен университет. Това става 20 години след излизането на първият фундаментален труд на Зигмунд Фройд „Тълкуване на сънищата“ и 11 години след създаването на Международната психоаналитична асоциация[3].

Може смело да се каже, че един от най-добрите познавачи на психоаналитичната теория по това време у нас е философът Атанас Илиев, като се има предвид, че той проправя и пътя към началото на така наречената „приложна психоанализа“[4] със статията си „ Психология и психоанализ на художественото творчество“ в сп. „Училищен преглед“[5], както и издадената през 1926 г. книга „Психоанализа, пансексуализъм и изкуство“[6]. По-късно приложна психоанализа правят и Любомир Русев[7] и Младен Николов[8]. Но българският принос в световната психоаналитична мисъл е на Иван Кинкел[9] със статията му „За психологическите основи и произход на религията“ (1921)[10], публикувана и в сп. „Имаго“[11] (1922), както и с факта, че той е член на Международната психоаналитична асоциация.

Как тълкува психоанализата Атанас Илиев в статиите си на страниците на „Златорог“?

„Безсъзнателното в нашия емоционален живот“ от 1923 г.[12] и публикуваната след 13 години – 1936 г. „В глъбините на сетивното“[13] имат за обект чувствата.

В първата статия се натъкваме на близостта в разбирането на Хьофдинг[14], цитиран от Атанас Илиев, и казаното от Фройд. „Хьофдинг сравнява развитието на тези чувства с невидимия градеж на коралите под морето, чийто резултат изпъква, когато подводна планина се издигне над повърхността“[15]. И наред с този израз имаме емблематичната фраза на Фройд: „Азът е само върхът на айсберга“.

Друга голяма близост с психоанализата намираме и в твърдението на Атанас Илиев, че интуитивните прозрения на поетите и романистите са особено ценни като психоаналитични податки – за това ще говорим по-нататък. Разглеждайки въпроса за емоционалната памет, авторът изтъква „релефността на патологичните емоционални прояви“[16], а както знаем, Фройд започва изграждането на психоанализата именно на основата на патологичните хистерични прояви.

Към края на статията си, излагайки разсъжденията на Спенсър за сложността на любовното чувство в цитат, заемащ цяла страница, Атанас Илиев определя този анализ като много ценен. Тук не може да не направим аналог с Фройдовата теза за хипнотичността на любовния обект и всички произтичащи от това прояви.

„В глъбините на сетивното“ е една изключително интересна и нюансивна статия. В началото Атанас Илиев говори за богатството на усещанията и асоциациите, което веднага ни отпраща към същността на психоаналитичната практика – свободните асоциации и класическата Фройдова кушетка. Особен колорит придава цитатът от Ото Лудвиг[17]: „Пренеса ли се в настроение, каквото дават Гьотевите стихотворения, казва той, аз виждам наситен злато-жълт цвят, с насока към злато-кафяно; в настроението на Шилеровите стихотворения виждам бляскаво-лъчист кармазин, при Шекспир пък всяка сцена има отсенка на известен цвят, присъщ на цялата пиеса.“[18] По същия начин – цветово – са възприемали свои произведения Флобер и Фридрих Хебел[19]. Атанас Илиев слага акцент и върху креативността, усета да видиш зад ежедневното и баналното единението и богатството на света, менливостта и обновата на сетивното – т.е. все начала, залегнали най-вече в психодраматичното поднасяне и преживяване, основани на спонтанността и креативността. Това ни отпраща и към понятията „вътрешна сцена“ и „добавъчна реалност“, с които основно оперира психоаналитичната теория. Още Фройд говори за сцена, тук е зараждането и на психодраматичното, развито впоследствие от Морено[20]. Статията завършва с един изключително модерен от днешна гледна точка възглед: че светът съществува само като пречупен през нашето Аз. Днес все повече податки има в подкрепа на тезата, че сетивното е просто една холограма.

В статията „Пол и литература“ (1935)[21] връзките с психоанализата са по-преки. Ето началото: „Една от главните придобивки на психоанализата е идеята за т.н. „сублимиране“ на половото влечение. Полът, според психоаналитиците, не се проявява само чрез инстинкта за продължение на рода и чрез вторичните полови признаци, които характеризират психофизиологичния живот на мъжа и жената: той дава своеобразна отсенка на всички телесни и душевни функции, влияе дори и върху ония от тях, които спадат към областта на висшия културен живот, към областта на интелектуалното и художествено творчество. „Сублимирането“ е своеобразен процес, чрез който част от енергията на незадоволеното полово влечение загубва своя полов характер и се превръща в стремеж към духовно развитие.“[22] По-нататък цялата статия е в подкрепа на тази идея, обясняваща явления от личния и обществен живот. Авторът се спира и на въпроси за развитието на общуването, детайлно разработени в „Тотем и табу“ (1912)[23] на Фройд – инцеста и табутата. И тук, цитирайки социолога Де Роберти[24], Атанас Илиев индиректно подкрепя тезата, която Фройд излага в „Психология на масите и анализ на човешкото Аз“ (1921)[25] за влюбеността, егоизма и алтруизма, за проектирането на личните духовни ценности върху любовния обект. Напомняйки, че живеем в „епоха на преоценка на всички ценности“, Атанас Илиев говори за търсенето на пътища при изчерпването на дадени отношения чрез реформите им и предоговарянето им, а това е една съвременна модалност. Статията завършва и с алтернативната надежда на индивида за сливане с партньора чрез великолепния откъс на Зола към Нинон[26].

Друга тема, която е в основата на няколко статии на Атанас Илиев, е тази за отношението личност – общество. През 1939 г. той пише статията „Човекът маса като творец на нова култура“[27], а през 1943 – „Стадното чувство във времена като днешното“[28]. И двете статии са инспирирани от тревожния въпрос на Хосе Ортега-и-Гасет в знаменитото му есе „Бунтът на масите“ (1930): Какво става със средния човек – днес господар на положението, каква е посоката на живота днес, определяна от поривите на човека-маса? Двете статии, обаче са писани в две колкото близки, толкова и различни години. Ако 1939 е годината на просперитета на Западна Европа, включително и на България, 1943 г. е времето на едно от най-мерзките падения на човешкия дух – националсоциализмът и израждането му в нацизъм. 1939-а още е кръстопътна година за това дали човекът-маса е враг на културата, или е предвестник на една нова култура, един от аспектите на която е романтиката на машините. Краят на статията на Атанас Илиев „Човекът маса като творец на нова култура“ е извод, който би правил чест на всяка национална философска и психоаналитична мисъл: „Понятието „маса“ не би трябвало да се схваща статически: то е преди всичко психическа величина и като такава подлежи на непрeстанен развой. Откъснататa от интелектуалния елит маса утре ще има свой собствен интелектуален елит, а следователно и своя култура“[29]. Това е един модерен за времето си, напълно в духа на психоанализата подход. Една култура, мислена през развой, през процес. Това предчувствие дори изпреварва развитието на класическата психоаналитична мисъл по това време, защото е факт, че самият Фройд в своята топографска теория не определя мястото на културния опит. Но не можем да не отбележим и факта, че Фройд през целия си живот отдава дължимото на културата и цивилизацията като доминиращ оформящ индивида фактор и че личността винаги е потопена в такъв контекст. Това става по-осезаемо впоследствие с някои изобретения, като обектните отношения (Мелани Клайн)[30], преходните обекти (Уиникът)[31] и психодрамата, социометрията и груповата терапия на Морено – т.е. благодарение на неговите следовници, които надграждат психоаналитичната теория.

Статията „Стадното чувство във времена като днешното“ от Атанас Илиев определено кореспондира с книгата на Льо Бон „Психология на тълпите“ (1895)[32]. Гюстав Льо Бон разглежда изменението на индивида в масата, но не отговаря на въпроса кое ги свързва в маса. В „Психология на масите и анализ на човешкото Аз“ (1921)[33] Фройд извежда на преден план несъзнавания фундамент, еднакъв за всички. Той обяснява всички сили, действащи в масата – хоризонтално и вертикално – с либидото. И още: „Всички връзки, на които се основава масата, имат природата на потиснати по отношение на целта първични пориви.“[34] Трябва да се отбележи, че разсъжденията на Атанас Илиев се основават изцяло на труда на Льо Бон, но верен на своя стил, той не остава само до интерпретацията, а винаги разглежда проблема в контекста на българския обществено-културен живот. Като проследява проявите на стадното чувство, той изтъква, че те не са „специалитет само на нашия народ“ и завършва статията си така: „Увлечението от творческия процес, свързан с т.н. културен патос, е най-доброто противоядие срещу отровата на стадното чувство във времена като нашето. Защото страстите се побеждават само от страсти. Или, както казва народната поговорка – клин клин избива.“[35]

Може да се каже, че сред статиите на Атанас Илиев, кореспондиращи с идеите на психоаналитичната теория, най-близо е „Автор и творба“ (1940)[36]. В този текст се поставя въпросът, коя творба се отличава с по-голяма художественост – тази, в която пряко се усеща автобиографизмът, или тази, в която авторът се дистанцира от преживяванията си и ги извежда до висотата на естетика. Атанас Илиев привежда немалко примери от световната литература. Особено ценен е този с емблематичната пиеса на Л. Пирандело „Шест лица дирят автор“, която навежда към идеята за многото лица на Аза, за ролите на индивида и това, че той винаги е играещ човек. Разбирането за ролите, за ролята, като прото-състояние на себе-то (селфа) в детството ще ни даде по-късно психодраматичният ракурс на Якоб Морено (създателят на психодрамата). Атанас Илиев излага становището на психоаналитиците за ролята на автобиографизма по отношение на художествеността. Да припомним, че още в „Остроумието и отношението му към несъзнаваното“ (1905) Фройд пише: „... ученията на психоанализата не могат да останат ограничени в областта на лекарската проблематика, а могат да бъдат прилагани и в различни други науки на духа“[37]. Така се ражда „приложната психоанализа“ и нейните ревностни поддръжници Ханс Закс[38] и Отто Ранк[39], които ще създадат в 1912 г. сп. „Имаго“ като трибуна на такива текстове. Друг корифей на тази идея и сам изкушен от психоаналитичната практика – Макс Граф[40] – настоятелно е напомнял: „Който иска да опознае писателя, трябва да го търси в творбите му.“[41] Какъв е изводът на Атанас Илиев? Може да се каже, както и в другите му статии – много толерантен. Най-доброто би било творбите да бъдат „едновременно автобиографични и естетични… Два стила, които се взаимно предпоставят, а може би и взаимно допълнят.“[42]

Подобно на Атанас Илиев, и Спиридон Казанджиев е един от редовните сътрудници на „Златорог“. Той начева участието си в списанието още в първата му годишнина с пространната си студия, станала основа на по-сетнешни тълкувания, „Възможна ли е една научна философия?“[43], последвана от статията във втората годишнина „Индивидуализма на Пенчо Славейков“[44].

В поместената през 1923 г. статия „Пред извора на живота“[45] успоредиците с психоанализата се долавят осезаемо. Целият текст е една страстна апология на новото изкуство, на свободата от всякаква норма и естетика, против всеки канон. Формата е равносилна на статичното „е“, а движението означава „става“. Няма минало, няма бъдеще, а само една безкрайна фантазия. Не може да не видим в този стремеж към динамика основното градиво на „дълбинната психология“, т.е. свободните асоциации. Това ни отвежда и по-нататък – до принципите на психодрамата, основаващи се на креативност и спонтанност, на преживелищното, и подчинени само на „тук и сега“. Спиридон Казанджиев утвърждава: „Интуицията е новата философска метода – не на наблюдаване, а на подслушване, не на мислене, а на преживяване“[46]. А ето на каква великолепна мисъл се натъкваме в „Налудната идея и сънищата в новелата Градива“ на Фройд от 1907 г.: „Това той [писателят] е подслушал положително от самия живот.“[47] Или, когато Спиридон Казанджиев възвестява: „Душата се връща към девствеността на нещата и към невинността на детето“[48], това ни отпраща неминуемо към твърдението на Фройд, че всичко се крие във вселената-дете и че на 4-5-годишна възраст детето вече е оформен индивид, който в по-сетнешния си живот преекспонира преживяванията от детството. Спиридон Казанджиев метафорично въвежда образа на стария лозар, който отрязва пръчката, и заключава: „процесът е болезнен“, това отново извиква аналогията с кастрацията, с необходимостта от болезнено откъсване, с което „мъничкият изследовател“ – Малкият Ханс (един от петте случая на Фройд)[49] ще заплати натрупването на опит на всяко стъпало от познанието.

През 1925 г. е отпечатана статията „Психология на възрастите“[50]. В уводната част Спиридон Казанджиев напомня за аналогията, която битува и в съзнанието на народа ни, за препокриване между смяната на възрастите у човека и годишните времена. Но тук акцентът ще бъде не върху картината на тази метаморфоза, а върху промените, които засягат „дълбочините на съзнанието и изясняват всички различия, настъпили след това в него“[51]. Фундаментът, върху който авторът изгражда теоретичната постройка на статията, е следният. „Както всички живи същества, така и ние се раждаме с двата инстинкта: за самозапазване и за продължение на рода. Наблюденията са установили, че тия инстинкти са в известна вражда помежду си: когато живият организъм е под влиянието на единия – подбудите на другия са потиснати.“[52] В следващите редове се натъкваме на първата близост на учения Спиридон Казанджиев с това, което е изходна база и на психоанализата – патологичните случаи и реакциите на човека в необичайна, екстремна ситуация, т.е. емпириката, ставаща основа на обобщения за механизмите на психиката. Авторът припомня реакциите на ипохондрика или индивида във военна обстановка (за последното по-късно той ще направи ценни приносни наблюдения). Нека само припомним, че първите и основни изводи на Фройд се основават върху анализа на хистеричните натури. Преминавайки към характеризиране на детската възраст, Спиридон Казанджиев пише: „Детето се ражда наистина с двата инстинкта, но съзрял и проявен у него отначало е само инстинктът за самозапазване. Доколко и в какви форми е жив у детето и инстинктът за продължение на рода – трудно е да се каже. Опитите на някои автори (особено на психоаналитика Фройд) да докажат, че подбудите на тоя инстинкт са дейни още от най-ранна възраст – остават и до днес недостатъчно убедителни“[53]. Ясно е, че Спиридон Казанджиев не споделя възгледите на бащата на психоанализата, които той извежда в „Три студии върху сексуалността“ (1905)[54]. Там Фройд въвежда за пръв път термина „нагон“. Както е известно, на Фройд дължим и думата „либидо“, идваща от учението за афектите, която означава енергията на първичните пориви и напомня за „ероса“ на Платон. В сексуалния нагон – либидото – според Фройд се включва и самосъхранението, а негова противоположност е нагонът към разрушение и смърт. В жизнената верига Ерос и Танатос взаимно се потенцират и допълват. В „Три студии върху сексуалността“ се излага и теорията за детската сексуалност, в противовес на битуващото дотогава становище, че сексуалността избухва едва през пубертета (което поддържа и Спиридон Казанджиев в разглежданата статия). Следвайки обаче мисълта на Спиридон Казанджиев за развитието на детето, не може да не забележим едно приближаване до психоанализата, без то да е пряко назовано. Авторът разглежда страха у детето – неговите причини и механизми. Така естествено се стига и до амбивалентното отношение към бащата – едновременно на страхопочитание и стремеж за идентификация с него. От погледа на психолога не убягва и характерната склонност на детето да подражава. Психоанализата също утвърди – детето расте, подражавайки най-напред на родителите и на най-близкото обкръжение. По-нататък в статията си българският психолог и философ последователно акцентува на характерното за четирите възрасти. Стремежът към свобода от авторитети е важен за юношеството, пълнотата на изживяванията – през зрелостта и спадът в социалната ни активност – през старостта. Авторът прави една проникновена констатация: „И тъй, на прага на всяка възраст става едно основно изместване и престрояване на психофизическата организация, която носи всички особености не само на количествения прираст, но и на качественото преобразяване.“ И още: „... носи всички особености на една криза, често пъти доста болезнена“[55]. При тези редове изкушеният и запознат с психоанализата и нейните надграждания не може да не направи аналогия с така нареченият епигенетичен принцип на немския психоаналитик Ерик Ериксон[56]. Ериксон е роден двадесет години след Сп. Казанджиев и го надживява с четиридесет години. Естествено, тук не става въпрос за познаване на т.нар. теория за социалното развитие на човека на Ериксон, а за една приблизителна успоредица във възгледите на двама мислители от различни географски ширини и темпорални граници. Ериксон излага своя възглед за решаване на психосексуалния конфликт на човек в тази епигенетична теория. Той говори за осем психосоциални етапа: младенчество, ранно детство, предучилищна възраст, училищна възраст, ранна зрелост, зрелост и старост. Аналогията с „Психология на възрастите“ на Спиридон Казанджиев се вижда в еднаквия подход на двамата, в това, че (както го нарича Ериксон) „всичко, което расте, има базисен план“. И двамата говорят за психосоциални кризи в различните възрасти и критичните въпроси, пред които всяка възраст се изправя и решава.

Вглеждайки се в написаното от Спиридон Казанджиев, виждаме, че като психолог и писател го е занимавал един кардинален въпрос. В кн. 3 на сп. „Златорог“ от 1930 г. е поместена статията „Чувство и индивидуалност“[57], през 1932 г. отново в „Златорог“ той пише „Колективният човек“[58], през 1922 г. в три поредни книжки на „Военен журнал“ печата „Страници от психологията на масата“[59], а през 1943 г. излиза особено значимата и приносна книга „Военна психология“[60]. Видно е, че става дума за отношението между индивида и социума – една тема, върху която Сп. Казанджиев работи двадесет години.

В статията от 1930 г. „Чувство и индивидуалност“ също няма преки позовавания на психоаналитичната теория, но изключителното ѝ богатство на чувства и идеи представя същинските принципи на психоаналитичното и психодраматичното вчувстване. Ето някои от тях:

– Аза и значимостта на индивидуалното (съвременни отпратки към егология);

– Аз и Свръхаз;

– приложна психоанализа;

– творец и творба;

– чувства, желания, преживявания;

– несъзнавано (неосъзнато);

– асоциации, фантазно;

– човекът, създаван и създател;

– приказка, игра;

– тук и сега.

Като най-точен израз на посочените по-горе идеи са думите на Спиридон Казанджиев: „Защото всъщност индивидуалността не може да се построи, тя може само да бъде родена. Нейната същина си остава ирационална, затова и разбирането ѝ може да стане само по интуитивен път – с вчувстване и преживяване“[61]. Това всъщност са принципите на психоанализата и психодрамата. Защото черпим от „То“, колкото и да сме изградили нашия Аз и Свръхаз. И още: „Чувството придумва мисленето и то почва да мисли това, което чувството чувства“[62]. Тук ще направя една скоба. В психодраматичната техника „огледало“, свързана с чувството за реализация на някаква промяна, която е първоначално в емоциите, а впоследствие и в мисленето, се очаква това да доведе до по-функционални отношения в реалността. Нима това не е Спиридон-Казанджиевото „чувство, което придумва мисленето“?

В есето на Спиридон Казанджиев от 1932 г. „Колективният човек“ четем: „Всяка криза в живота е най-накрая криза на човека. (...) За криза на човека ние говорим всеки път, когато се наруши единството на неговото духовно битие. (...) Ние знаем, че съзнанието на индивида – чрез език, нрави, обичаи, вярвания и убеждения – се определя от съзнанието на колектива, следователно неговото здраво и болно състояние ще зависи от здравото или болно състояние на колективното съзнание.“[63] Подобно на Атанас Илиев, Спиридон Казанджиев разграничава общност от общество, но за да се числи към някаква общност, индивидът трябва да е вътрешно свободен. В Спиридон-Казанджиевите произведения най-конкретната връзка с психоанализата е в „Страници от психологията на масата“, но тя не е обект на настоящото изследване. Неговите творби носят това, което той сам казва в есето си „Пред извора на живота“: „Мисълта е мислила това, което чувството е чувствало“[64]. По-късно, в сборник статии, събрани от автора през 1937 г. със заглавие „Пред извора на живота“[65] в едноименния текст срещаме мисълта в по-друг вид: „Разумът е мислил това, което сърцето е чувствало“.[66]

Името на третия автор, който тук ще разгледам, се появява на страниците на „Златорог“ през последните три години на списването му – 1941, 1942 и 1943 г. Това е психиатърът д-р Никола Шипковенски със статиите „Геният и неговите обожатели“[67], „Какъв ще бъде човекът след войната“[68] и „Контрапсихологическият човек“[69]. Историографията твърди, че Шипковенски не застъпва психоаналитичните идеи и самият той като психиатър е създател на свой собствен метод на лечение – „освобождаваща психотерапия“. Ще видим обаче, че тези негови статии могат да се мислят през психоаналитичното.

Статията „Геният и неговите обожатели“ (1941) има за начало въпроса какво е гениалност. Шипковенски подчертава думите на своя учител Осуалд Бумке[70]: „Всеки истински поет обогатява психологията повече от сто учени и хиляда лаборатории.“[71] И това убеждение ни подсеща за споделеното от Фройд в „Налудната идея и сънищата в новелата „Градива“: „А писателите са ценни съюзници и техните прозрения трябва високо да се ценят, защото обикновено те знаят твърде много за нещата между небето и земята, за които нашата школска мъдрост не е и сънувала. В психологията дори те са ни далече изпреварили, нас, обикновените хора, тъй като черпят от извори, останали още неразкрити за науката.“[72] На следващите страници Шипковенски ни припомня в какво чувстваме гениалността на твореца – това, че той попълва нашия емоционален дефицит, нашите копнежи, или че чувстваме с него духовна родство. Първият момент е особено близък до моренианската концепция за психодрамата като възможност за изживяване на всичко онова, което не сме били и не сме, т.е. за проекция на това как виждаме решението на една ситуация, в която да се чувстваме по-комфортно и с един по-консолидиран Аз (в това е един от гениалните приноси на Морено). Авторът говори и за трети вроден инстинкт (наред със самосъхранителния и този за продължение на рода) – инстинктът към творческа реализация. Не е трудно зад това да провидим процеса сублимиране от психоанализата. Шипковенски говори и за обожание. „Инстинктът за обожаване е сложна везба“[73] – пише Никола Шипковенски и откроява шест обусловености, между които като особено ценни находки са потребността от опора, обожествяване, мистицизъм. Всичко това Фройд обяснява с либидозните връзки и преноса между индивид и водач в „Психология на масите и анализ на човешкото Аз“ (1920)[74]. Особено важен е акцентът в края на статията за това, че една гениалност достига общочовешко звучене, мислена само през една естетика.

Статията „Какъв ще бъде човекът след войната“ (1942) предлага един модерен подход. В съвременния свят при възникващи военни конфликти психолозите и психиатрите мислят за края на войната и изпреварващо се отработват техники за преодоляване на посттравматичния стрес. Това е един текст, който не може да не ни развълнува, защото наред с погледа на специалист, авторът споделя своите човешки вълнения на съвременник. Заедно с твърдението на психиатъра Шипковенски за приспособимостта на човека, за вярата в творческите пориви, които ще се справят с материалната и морална разруха, за надеждата, че животът продължава (всичко това изразено в бъдеще време) стои и тревожният въпрос на човека Шипковенски: Какъв ще бъде социалният профил на личността след войната? Краят на статията гласи: „Нашият опит бе да разкрием в широки линии отражението на войната върху неизменната и същевременно променлива в своя социален облик същност на човешката природа.“[75] Това извиква в съзнанието следните думи на Фройд, преживял драматизма на същото това време, и казани сякаш мимоходом под линия: „Както в злото, така и в доброто, човекът може много повече, отколкото си мисли.“[76]

Третата статия на Никола Шипковенски в „Златорог“ – „Контрапсихологическият човек“ – е от 1943 г. В този кратък текст се разглеждат аспектите на проявление на категоричност в поведението на малкото дете, на конфронтацията родители-деца, снаха-свекърва, брачните конфликти, отношенията ползвател-бюрократ. Това са срещи и смислопораждащо отграничаване на индивида от значими за него фигури. Шипковенски, който не оперира с понятията и принципите на психоанализата, която би видяла в основата на всички тези позиции амбивалентността (т.е. и доброжелателност, и враждебност), тълкува тези прояви като една контрапсихологичност в различни модалности. Трябва да отбележим, че нюанса, който авторът вмъква – за една здравословна необходима доза на личностно отстояване, е много актуална и модерна тенденция и в съвременната психоанализа. Тълкуването на дадени прояви като „инат“ и известна агресия още у детето, е в известна степен здравословна, насочена към друг обект. В противен случай тя се модифицира в насочена навътре и води до себенараняване. Това, което традиционалистичната фройдистка мисъл не разреши, бе доразвито от Якоб Морено в психодрамата, имаща за обект междуличностната невроза и търсеща истинската среща (инкаунтър) чрез третата психодраматична техника – размяна на роли.

Както видяхме, и при тримата големи наши учени – Атанас Илиев, Спиридон Казанджиев, Никола Шипковенски – можем да говорим за пресечни точки, степени на познаване, споделяне и кореспондиране на техните идеи от текстове на страниците на „Златорог“ с принципите на психоанализата и нейните надграждания. Много от техните идеи и трактовки добиват актуалност, мислени през психоаналитичното и психодраматичното. Не е пресилено да се каже, че българската литературна история и теория, българската психологическа и философска мисъл тепърва ще дооткриват Атанас Илиев, Спиридон Казанджиев, Никола Шипковенски, Любен Ив. Русев[77], Андрей Андреев[78], Любомир Русев, Кирил Чолаков[79].Техните творби са като своеобразна психограма на личностно и народностно израстване. Те тръгват от фройдисткото, заключено в индивида „Аз и То“, което е една несъзнавана реакция, първична диада, и приплъзват фокуса върху територията на интерперсоналното, диадата на Мартин Бубер „Аз и Ти“, което вече е избор.