Николай РайновРайнов, Николай Иванов (с. Кесарево, Лов. обл., 01.01.1889 – София, 02.05.1954). Завършва Дух. семинария в София (1908) и следва философия в Соф. ун-т до 1911, но е принуден да прекъсне поради липса на средства. Работи като писар в Провадия; участва в I св. война като воен. кореспондент; през 1919 завършва Държ. худ.-индустриално у-ще в София. Същата година предприема дълго пътешествие из Египет, Сирия, Палестина, Гърция и Италия. Работи като гл. библиотекар в Нар. библиотека в Пловдив (1922-27). Гл. ред. е на сп. “Зеница” през 1922 и сп. “Орфей” през 1926. През 1925-27 г. е командирован в Париж, за да се запознае с паметниците на класич. изкуство и култура. Проф. по история на изкуството в Худ. академия, акад. от 1945, дописен член на Бълг. археолог. институт от 1925. Един от основателите и пръв директор на Инст. за литература при БАН (1948-49). Р. е енциклопедична фигура с разностранни интереси и изключителна продуктивност: приживе е издал над 100 авт. книги, изявява се като прозаик, поет, художник, историк и теоретик на изкуството, един от най-прочутите публични лектори, занимава се с фолклор и етнография, сред най-задълбочените познавачи на езотер. философия, религията и световната митология. За първи път публикува стихове през 1904 в сп. “Летописи” и “Художник” под псевд. К. Поборников. Истинският му дебют е “Богомилски легенди”, изд. през 1912 под псевд. Аноним, която бързо се превръща в лит. събитие и се възприема емблематично в контекста на неговото творчество. С нея той привлича вниманието на критиката, а след І св. война, когато почти едновременно издава 7 книги, се утвърждава като един от най-търсените, но и най-оспорвани писатели в литературата ни през следващите десетилетия, както и като един от нейните духовни катализатори. Филос.-естетич. основа в ранните творби на Р. е свързана с дилеми, характерни за първите десетилетия на ХХ век – отношението между изкуство и действителност и между духовното “аз” и материалния свят. Авторът превръща дуализма в продуктивна естет. и филос. категория, използва новаторски митологията като градивен материал за своите произведения, богато орнаментиран език, изграден върху принципите на стилизацията и декоративността. Тези характеристики на Р. го правят знаков представител на авангардизма в бълг. лит. в нач. на ХХ век. Тези характеристики особено ясно личат в романа му “Между пустинята и живота”, който провокативно преобръща основни догми и ценностни йерархии на христ. религия, поради което Р. се оказва първият бълг. писател, отлъчен от православната църква. По-късното му творчество – особено в сборниците “Сиромах Лазар” и “Счупени стъкла”, стилист. и езикови експерименти на Р. се доближават до търсенията на лит. авангард – особено до тези на Ч. Мутафов и Св. Минков. Той обосновава теоретически и доказва практически ефективността на два основни принципа в бълг. модернизъм след І св. война – декоративността и синтеза, които предполагат висока степен на условност, стилизация и абстракция, отказ от нарат. функции на езика за сметка на експресивните, абстрахиране от всичко случайно и индивидуално, издигане на персонажите до иконични носители на определени филос. концепции, символна извисеност и орнаментална структура на худ. изображение. Последователен в своя иносказателен и близък до притчата стил, чрез своите книги Р. изгражда фрагменти от една обща картина, която се стреми да очертае трансценденталния, философски натоварен модел на човешката екзистенция. В най-дълбинните си пластове този модел се отнася не към миналото, а към бъдещето, защото търси нова мирогледна и морална мяра за човешкото съществуване, нещо, което свързва неговото творчество с идеите на Ницше. Р. е един от първомайсторите в приказния жанр, като освен на оригинални приказки е автор и на 30 сборника с преразказани бълг. и чуждестр. нар. приказки. Превежда активно – впечатляващи примери са поредицата “Приказки от цял свят” и “Тъй рече Заратустра” от Фр. Ницше. Автор е на редица студии и статии за естетич. принципи на изкуството, като някои от тях имат ключово значение за развитието на бълг. модернизъм. Псевд.: К. Поборников, Аноним, Nic, Н. Р.
Съч.: Съчинения : В 5 тома. Т. 1-2. 1989, 1990. Богомилски легенди. 1912 (1918, 1938, 1994; Видения из древна България. 1918; Градът. 1918; Книга на царете. 1918; Очите на Арабия. 1918; Слънчеви приказки. 1918; Между пустинята и живота. 1919 (1994, 2003); Източното и западното изкуство. 1920; Светилник на душата. 1920 (1993); Имало едно време. Сказание в пролог и 3 д., 1923; Графиката на Николай Павлович. 1924; Зараждане на изкуството и печата. 1924; Златното птиче. 1924; Най-хубавите народни приказки. 1924 (1929); Днес и утре. 1925; Мистицизъм и безверие. 1925; Орнамент и буква в славянските ръкаписи на Народната библиотека. 1925; Сиромах Лазар. 1925; Учителят като художник. Беседа, 1925; “Науката” против теософията. 1926; Ремкеанство и теософия. 1926; Али Баба и разбойниците. Завистливият съсед. Араб. приказки. 1927; Вълшебният кон. Араб. приказка. 1927 (1938); Хиляда и една нощ. Из№ приказки. 1927 (1942); Вечни поеми, 1928; Корабът на безсмъртните. Стихове. 1928; Възглед в историята на изкуството, 1928; Малък художествен речник. 1928; Човекът и образът му, 1928; Великият цар, 1929; Синбад морякът. Араб. приказка, 1930 (1943); Княз и чума. Приказка за деца, ч. 1-2, 1931; Приказки от цял свят. Т. 1-30. 1931-1934; История на пластичните изкуства. Т. 1-12, 1931-1939; Самодивско царство. 1933; Отдавна, много отдавна. 1939; Сърдечен огън. 1939; Счупени стъкла. 1939; Пълно събрание на съчиненията. Т. 1; 11-15, 1938-1939; Вечното в нашата литература. Т. 1-9, 1941; История на изкуството. Т.1-2, 1943-1945; Как се печати книга. Печатарско изкуство. 1943; Архитектурен стил. 1945; Кръвожадните. 1947; Николай Павлович. 1955; Приказки от цял свят. 1964 (1974, 1998, 2005, 2012); Български приказки. 1965 (1976, 2005, 2012); Избрани произведения. 1957; Избрани произведения в 4 т., 1969-1971; Съчинения. В 5 т.. Т.1-2, 1989-1990; Български приказки. Т.1. 1992; Непубликувани студии за изобразителното изкуство. Т.1. 1997; Български вълшебни приказки. 1998; Приказки от цял свят. 1998; Източни приказки. 2005; Български приказки. 2005 (2012).
Лит.: Тихолов, П. Николай Райнов. Живот, творчество, анекдоти. 1948; Райнов, Б. Елегия за мъртвите дни. 1976 (1978); Рачо Стоянов, Николай Райнов, Стоян Загорчинов, Константин Константинов в спомените на съвременниците си. 1978; Андонова, Н.Николай Райнов. Лит. крит. очерк. 1980; Андрейчева, В. Книга за Николай Райнов. 1989; Стойчева, С. Приказките на Николай Райнов – между магиката и декорацията, 1995; Сугарев, Е. Николай Райнов – боготърсачът богоборец. 2007; Николай Райнов – посланик на светлината. 2009. Златаров, А. Николай Райнов. Аноним. // Пряпорец, 1916, № 115; Гълъбов, К. Език, драматично движение и маринизъм у Н. Райнов. // Сила, 1918-1919, № 27; Милев, Г. Н. Райнов художникът. // Слънце, 1919, № 4; Златаров, А. Мъдрост и поезия. // Слънце, 1919, № 6; Добринов, В. Литературните ценности у Н. Райнов. // Слънце, 1919, № 7; Христов, К. Мъртво време. // Общ. обнова, 1920, № 5-6; Стоянов, Л. Две основни течения в бълг. литература. // Везни, 1922, № 1; Константинов, К. “Имало едно време” // Златорог, 1923, № 7; Цанев, Г.Простите разкази на Н. Райнов. // Златорoг, 1925, № 7; Гълъбов, К. Физиономичното у Н. Райнов. // Стрелец, 1927, № 10; Радославов, Ив.“Вечни поеми” и “Корабът на безсмъртните”. // Хиперион, 1928, № 5-6; Сирак Скитник, Вечното в изкуството. // Слово, 1931, № 2631; Каралийчев, А. Н. Райнов. Княз и чума. // Съвременник, 1931, № 14; Казанджиев, Сп. Вечното в изкуството. // Златорог, 1931, № 5-6; Константинов, Г.Символизмът в България и Н. Райнов. // Златорог, 1939, № 1; Василев, Вл., Лилиев, Н., Радославов, Ив., Вутимски, Ал., Константинов, Г. и др. // Юбилеен лист 25 г. Николай Райнов, 1939; Василев, Вл. Николай Райнов. // Изгрев, 1948, № 1024; Иванов, В. Другият Н. Райнов. // Иванов, В. С мисъл и порив. 1972; Попвасилев, Ст.Николай Райнов – строител на родната реч. // Попвасилев, Ст.Езикови и мемоарни очерци. 1978; Андонова, Н. 1918-1919 в творческото развитие на Н. Райнов. // Лит. мисъл, 1979, № 3; Василев, Вл. Кръгът на индивидуализма в литературата на Н. Райнов. // Василев, Вл. Студии, статии, полемики”. 1982; Полянов, Вл. Аноним и сиянието на легендата. // Лит. фронт, № 10, 8 март 1984; Андрейчева, В.Декоративният стил на Н. Райнов // Ез. и лит., 1985, № 5; Андрейчева, В. Някои специфични черти в поетиката на Н. Райнов. // Лит. мисъл, 1985, № 8; Ликова, Р. Простите разкази на Н. Райнов. // Ликова, Р. Портрети на български символисти. 1987; Аврамов, Д. Николай Райнов. // Отечество, 1989, № 15; Стойчева, Св.Декоративната проза на Н. Райнов като един от стиловите почерци на културата ни от 20-те и 30-те години. // Лит. мисъл, 1989, № 2; Стойчева, Св.“Княз и чума” като експресионистична приказка. // Въпроси на детската литература. 1989; Сугарев, Е. Между мита и реалността. // Райнов, Н. Съчинения : В 5 тома. Т. 1. 1989; Йорданов, Ал. Мит, цитат и действителност в творчеството на Николай Райнов. // Райнов, Н. Съчинения в 5 тома. Т. 2. 1990; Бораджиева, Л.Н. Райнов и “Хиляда и една нощ”. // Ез. и лит., 1990, № 1; Гечев, Ст. Моят Н. Райнов. Спомени. // Септември, 1990, № 4; Стойчева, Св. “Между пустинята и живота” – роман на българския модернизъм. // Лит. мисъл, 1991, № 1; Трендафилов, Вл. Явлението Н. Райнов в бълг. литература. // Лит. мисъл, 1991, № 8; Милчаков, Я.“Градът. Поема на тайните” от Н. Райнов: ритъм и смисъл. // Лит. мисъл, 1991, № 8; Игов, Св. Възкресението на един роман. // Всичко за книгата, 1994, № 1; Жечев, Т. Николай Райнов и неговият роман за Христа. // Летописи, 1994, № 11-12; Врина, И. „Богомилски легенди” от Николай Райнов: алегорично резюме на западния езотеризъм от ХIХ век. // Летописи, 1995, № 1-2; Стоянова, Л.Философско-естетически трансформации на евангелски образи и мотиви в романа „Между пустинята и живота” на Николай Райнов. // Ез. и лит., 1994, № 4; Стойчева, С. „Видения из Древна България” на Николай Райнов – пролог към „виденията” на българския модернизъм. // Литературата, 1995, № 2; Врина, И. Николай Райнов и поетичното вживяване в синтеза (символистичен период – 1912-1920). // Литературата, 1996, № 1; Йовева, Р. Библейският Лазар в интерпретацията на Николай Райнов. // Златоструй, 1998; Азарова, В. Поетика на декоративността : Модерното в картините и илюстрациите на Николай Райнов. // Век 21, 6-12 юни 1997; Керезиев, Ив. Николай Райнов. // Керезиев, Ив. Скици по памет : Спомени за Антон Попов, Никола Вапцаров, Стою Льондев, Васко Сапунджиев, Стефан Куцаров, Илия Бешков и Николай Райнов. 1999; Кръстев, К. Художникът Николай Райнов. // Ек, 1999, № 2; Vajskebrova, S. Nikolaj Rajnov. // Homobohemicus (Прага), 1999, № 3-4. Стефанова, А. Приказките на Николай Райнов в Младежкия театър. // Лит. вестник, № 17, 4 май 2004; Русев. С и др. 50 години от смъртта на Николай Райнов (1889-1954). // Ново време, № 4, 2004; Стойчева, С. Окултният символизъм на Николай Райнов. // Лит. вестник № 22, 6-12 юни 2007; Рускова, Е. Николай Райнов – един театрален визионер. // Лит. мисъл, 2008, № 1; Стефанов, П. За мълчаливия диалог на два образа на Иисус [в романа на Николай Райнов „Между пустинята и живота” и повестта на Йордан Йовков „Жетварят”]. // Год. на Филол. фак., № 5, 2007; Симеонов, Ив. Сладкодумникът разказвач : 120 г. от рождението на Николай Райнов. // Аз Буки № 26, 24-30 юни 2009; Тончев, Ат. Приказката продължава : 120 г. от рождението на Николай Райнов. // Словото днес, № 2, 22 ян. 2009; Наков, Д.Съвременните апокрифи – „Между пустинята и живота” и „Последното изкушение” – привличане и оттласкване. // Литературата, 2010, № 7.
Едвин Сугарев
| |
