„Наш живот“ / „Наблюдател“

Месечно списание за литература и критика. Ред. Антон Страшимиров. С., печ. Ст. Атанасов. 8°. Год. аб. 8 лв.

1             1–12                ноем.1901 – окт. 1902

2             1–10                септ. 1906 – юни 1907

3             1–10                ян. – дек.1910

4             1–10                ян. – дек.1911

5             1–10                ноем. 1911 – септ. 1912

1–2 (1910–1911) загл. „Наблюдател“.

2 подзагл. Списание за литература, критика, театър. От 3 (1910) – месечно обществено-литературно списание; от 5, 2 – месечно литературно списание.

От 1, 2 дир. Стоян Михайловски, ред. Антон Страшимиров и Кирил Христов; от 1, 9 ред. Антон Страшимиров; от 3 ред.: Димитър Страшимиров, Г. П. Стаматов, Ст. Руневски и А. Страшимиров; от 3, 4 без Г. П. Стаматов; от 3, 5 ред. Антон Страшимиров.

Печата се в печ.: Св. София, Просвещение и С. М. Стайков.

1 и 2 повторени, след 2 (1911) включва и първите две годишнини в годишната номерация; 5, 7–10 погрешно означени 6.

„Дух, съставен от наслоения, спойка от разнородни дарби, а не от една единица” – може би тези думи на световноизвестния писател Стефан Цвайг са най-синтетичното определение за литературното поколение, творило в началото на века. Това определение бих искал да заема при характеризирането на литературния кръг около Антон Страшимиров, дал живот на едно от най-интересните по своята физиономия литературни списания в България през първото десетилетие на века.

Дори и днес, три четвърти век след смъртта на Антон Страшимиров, неговите наследници са пожелали архивът на писателя да остане в тайна за широката общественост, което недвусмислено говори за конфликтната личност, за човека, общественика и твореца Страшимиров, написал някога: ,,Аз често се виждах в страната си чужденец.”[1] Поради тази причина и предисторията на сп. „Наш живот” – „Наблюдател” е твърде бедна откъм сведения.

Сп. „Наш живот” възниква през 1901 г. и е един от етапите в сложната и богата биография на писателя общественик. Едва двадесет и осем годишен, Страшимиров е известен и търсен автор, на когото „дори предлагат хонорар”, за да печата, според думите на съвременниците му. Наложил се с остро социалните си разкази, с чувствителността си към обществените недъзи и вълнения, той се откроява в тогавашния литературен живот и със своето подчертано своенравие. Буйната му, нетърпяща възражения личност и желанието да остане независим го карат да започне издаването на самостоятелно списание, което да обедини най-младите автори и да поведе борба срещу конвенциите в мисленето и литературата.

Разбира се, не минава и без участието на утвърдени автори. В първата годишнина редактори са Стоян Михайловски и Кирил Христов, приятел на Страшимиров още от годините, прекарани във Видин. За Страшимиров – редактора, свидетелствува едно описание на Бончо X. Бонев: „Страшимиров беше непостоянен, своенравен и капризен човек. Първата годишнина на сп. „Наш живот” (1901) излезе под негова редакция при сътрудници Стоян Михайловски, Димитър Страшимиров (брат на А. Страшимиров – б.a., X. X.), Кирил Христов, Ц. Церковски, П. К. Яворов, Д. И. Полянов, П. Ю. Тодоров, Н. Начов, Григор Чешмеджиев (Лютаков), Трифон Кунев, Ив. Арнаудов, Ст. Руневски и др. На втората книжка с едри букви на заглавната страница четем: „Директор Стоян Михайловски. Редактори: А. Страшимиров и Кирил Христов”. След няколко книжки (от 1, 9 – б.a., X. X.) имената на Стоян Михайловски и Кирил Христов липсваха. Страшимиров остана сам. На последната книжка 11–12 се появи бележка на крайната корица: „Наш живот” спира. Сътрудниците му ще работят в „Демократически преглед”[2].

Неочакваното спиране на списанието намира обяснението си с факта, че през 1902 г. Страшимиров е избран за депутат от Видинско в листата на Радикалдемократическата партия и това налага прехвърлянето му в „Демократически преглед”, където завежда литературния отдел.

През 1906 г. списанието е подновено, но с коренно променена концепция за литературата. Сътрудници са вече не писатели социални реалисти (макар че в белетристиката ще срещнем и техни произведения), а „новите” млади – Теодор Траянов, Сирак Скитник, Димо Кьорчев, Трифон Кунев (изоставил първоначалните си опити върху фолклорни мотиви) . За този период Михаил Кремен ще отбележи: „Страшимиров се чувствуваше като литературен войвода сред своите сътрудници, които образуваха чета, въоръжена до зъби с оръжията на „модерната” поезия.”[3]

Това не е байганьовската самоувереност на нищожеството, а показност, която Минко Николов ще нарече „суетност от по-висок разред, духовна по своята същност”.

Променена е отчасти концепцията на Страшимиров за литературата. Годините, прекарани в Швейцария, му дават възможност да се запознае с господстващите по онова време литературни течения, да усвои някои от принципите на модерната драматургия. Нахлуващите в България нови веяния и промените, подготвени от търпеливата работа на кръга „Мисъл” и още няколко списания, новите търсения в областта на формата и стиха дават възможност на Страшимиров да заеме позата на литературен ментор сред младите си сътрудници.

Самият той освен драмите, писани под прякото влияние на символизма, ни оставя и статии, в които се представя като трезвомислещ реалист, като публицист, стоящ твърде далече от индивидуализма и съзерцателството. Доказателство за това е негово писмо до Кирил Христов от 1906 г.:

              Аз смятам, че твоят аристократизъм не е за в работа, сега трябва да се поведе борба по всички линии – разбира се,               само изключително литературна. Ще се опълчим срещу „Мисъл”, ще отплеснем настрани Вазовци и фарфари като               моя батю (даже и Стаматов не ме блазни) и ще останем само: ти, Траянов, Кунев и аз.[4]

Писмото е от август 1906 г. и като че ли е намерен обединителен център, но. . .

              Излиза, че не с „Мисъл” ще се борим – всички го напуснаха, включително и Яворов! Минаха синковците при златото на               Генадиева: той издава сбирката („премираната”) на Пею Яворов и му дава 200 лв. хонорар, същият издава сборник               разкази на Пелинко; Симеон Радев става редактор на „Художник”, за тях работи и любезний Шишманов. Той се е               опълчил срещу „Наш живот” и на мен го каза – „ще останете пак самичък”.

              ...Разбери, Кириле, тоя поход не бива да лежи само на моите плещи: ще излезе личен. Младите – Кунев, Траянов –               нямат значение в тази борба, просто като нови. Ти и аз трябва да сме центъра.[5]

Конфликтът се пренася на нов фронт. Страшимиров не остава сам. Групата на младите, която ще даде на литературата ни автори като Теодор Траянов, Христо Ясенов, Илия Иванов-Черен, Георги Райчев, Йордан Йовков и Константин Константинов, подкрепя редактора в каузата му за нова литература. Самият Страшимиров в разговор с Бончо X. Бонев споделя:

              Скърбя, че не мога да давам никакви хонорари за поместени трудове в „Наблюдател”. Аз го издавам, редактирам,               коригирам, експедирам. Подписвам полици на печатарите.[6]

И това е в годините на бясна надпревара за печалба, когато някои хора не се свенят да заявят публично, че правят литература за пари…

Списанието на Страшимиров не е за ограничен кръг литераторстващи, то е далече от разбиранията на кръга „Мисъл” за избраниците, които единствено могат да навлязат в света на авторовите идеи и да ги оценят. Платформата, идейно-естетическата концепция на сп. „Наблюдател” е отворена, „широка” и обърната към масовия читател, за което подсказва и писмо на Страшимиров до Санда Йовчева: „Наблюдател” е широко – ако там има мъченици на перото, подканете.”[7]

Такава платформа неминуемо води до появата по страниците на списанието на слаби, неиздържани в литературно отношение „произведения”, но тази слабост не успява да избегне нито едно наше издание. Години наред в литературната ни периодика се печатат бледи, подражателски и епигонски псевдопроизведения, години наред до имената на бъдещите класици стоят имената на семковци.

Не избягва тази участ и „Наш живот” / „Наблюдател”, но верният редакторски усет на Страшимиров, подкрепен от често пъти безкомпромисния литературен вкус на сътрудниците, успява доста точно да различи къде свършва талантът и къде започва самоцелното подражателство.

Списанието, преживяло едва пет години с големи прекъсвания по различни причини (най-вече от материален характер), спира окончателно да излиза през 1912 г. Сътрудниците са разпръснати от войните, една част загиват, без да успеят да разгърнат творческите си сили и да довършат започнатото дело, други поемат по пътищата на обществените борби, трети разбират безсилието си в областта на литература, а самият Страшимиров е увлечен от нови идеи.

Списание „Наш живот” / „Наблюдател” има свое място в литературната ни периодика като момент в разгръщането на идейно-естетически насоки в българската литература.

Най-важното, което може да се каже за поетическия отдел на сп. „Наш живот” / „Наблюдател”, е ясно очертаната водоразделна линия между двете основни течения в поезията – реализъм и модернизъм.

През първата годишнина на „Наш живот” печатат автори реалисти като Кирил Христов, Стоян Михайловски, Цанко Церковски, Пейо Яворов. Преобладават сатиричните произведения, в които са разкрити недъзите на ранното капиталистическо общество.

Както вече отбелязах, след завръщането си от Швейцария Страшимиров възобновява издаването на „Наш живот”, но с подменен състав на редакцията, превръща го в трибуна на младите, като го противопоставя на традиционно мислещите (според него) автори. В статията си ,,3а декадентството” (2, 8), подписана с псевдонима Г. Размов, Страшимиров прави исторически анализ на причините за появата на декаденството, като още в тоя си опит за обосновка на новото литературно течение допуска грешка, която по-късно ще повтори и Иван Радославов. Страшимиров вижда в „декаданса” „екстремности, които смущават практическия смисъл у всекиго”, и проява на „борчески жест”. Пет години по-късно в първата си статия за символизма бъдещият теоретик на движението Иван Радославов ще заяви, че българската литература е „почти случайна в своето качество и количество, лишена от истински традиции на духовен живот”, и отново ще еквилибрира с понятието „декаданс”, което при него прозвучава почти като „разцвет” (,,литературата изживява своя декаданс” – Ив. Радославов) .

Още тук, в тези ранни теоретически опити да се оправдае появата на новото литературно течение, могат да се открият слабите връзки на литературните критици с миналото. Литературната концепция на Страшимиров определя и появата на автори като Теодор Траянов, Христо Ясенов, Тодор Христов, Христо Цанев - Борина, Сирак Скитник, Л. И. Березов, които стават изразители на една нова чувствителност, на непознато до този момент за българската литература виждане и претворяване на действителността. В поезията ще изчезне утилитарността, ще спре тревожното „тичане” на нервните възли на епохата, всичко ще се разтвори в тихия ромон на красивите и безплътни образи, все повече ще се заговори за навлизане на чужда поезия, на чуждо поетично мислене, все по-трудно ще става за критиците да откриват къде свършва информацията и къде започва трансформацията на това чуждо влияние, ще зачести и по страниците на списанието появата на слаби автори, които зад звънката, кристална чистота на фразата ще крият липсата на поетическо чувство.

За идейната неяснота и теоретическата неосведоменост и неподготвеност на ония, които започват издаването на новото списание, е показателна и една рецензия на Антон Страшимиров – ,,П. К. Яворов. Подир сенките на облаците” (3, 8), в която ще срещнем следното изявление:

              У Яворов е просто безсилие – творческо и мисловно: не го импулсира неговата унила генерация, поставена на               мисловен кръстопът – да чувствува още народнически, а да е подавена от произхождащите из класовата               диференциация модерни революционни идеи…

И по-нататък:

              Като писател се преви под модернизма във всемирната литература и в днешното време на велики съмнения намери               с простичък ум само да тичаме подир сенките на облаците.

Според Страшимиров стиховете на Яворов говорят за психически трагизъм, за ужасяваща самота. Няколко реда след това идва безапелационната присъда: „Заменяне на действителния литературен живот с изкуствен!” Тук можем да потърсим и семантичната неизясненост на понятия като символизъм, модернизъм, декаданс, които в един случай се обединяват, а в друг – служат за отличителен белег между творците.

Различни са темите, разработвани от символистите, различни са техните изразни средства и творчески възможности, но основното за произведенията им е трансформацията на жизнената – обществена и лична – неудовлетвореност на творците в особена естетическа категория, създаването – на базата на личните преживявания – на нов символно-алегоричен поетически свят, на нов, „висш” тип битие, в което поетите символисти търсят скритите подстъпи към разбирането на околното, на заобикалящото ги. Символът е основното, което ги обединява, и в същото време се превръща в белег за отличителност от заобикалящите ги и от самите тях.

Твърдението, че символистите бягат от действителността, че търсят спасение в себезатварянето, е и близо, и далече от истината. Формално в стиховете им липсват ярките акценти на всекидневието, кипящата повърхност остава встрани от тях, но ако се вгледаме в причините, породили техните стихове, ако ги потърсим в иреалните видения и образи, ще открием отново настоящето, трансформирано в символи.

Наред с големите творци на страниците на списанието се появяват и автори като Сирак Скитник (Панайот Тодоров Христов), който междувременно издава единствената си книга „Изповеди” (Сливен, 1910). В стиховете му, покрай сравнително добре усвоената техника, ще забележим неизживян провинциализъм и сантименталност, подчертана албумност, меланхоличност и опит за подражание на добри европейски образци. Тук е и Трифон Кунев, който изоставя опитите си за обработка на фолклорнопесенни мотиви и се впуска във водите на епигонството. Тук са още Д. Стойчев, П. Березов, Св. Бездомник, бъдещият дипломат Тодор Христов, Д. Бръшлянов и др. Безкрайни са интерпретациите на основните символи, непрекъснат низ от ,,3арници”, „Хризантеми”, „Песни” и „Нови песни”, които служат за фон на истинското поетическо творчество, фон, който прави опити да се влее в несъществуващата единна школа на българския символизъм. Въпреки явните си недостатъци тази поезия отразява търсенията на епохата, въпросите, измъчвали поколението, застанало на кръстопът.

За заключение на тази част от литературната дейност на сп. „Наш живот” / „Наблюдател” бих искал да използвам една мисъл на Симеон Хаджикосев, която отразява в основни линии развитието и тежненията в символистичната поезия:

              Закъснението на българския символизъм е колкото недостатък, толкова и негово предимство, защото постави по               начало реалистически ориентираната естетическа мисъл пред една ясна и категорична алтернатива, в отличие от               общественоисторическата и творческа херметичност на европейския модернизъм от края на XIX и началото на XX               век. Може би тъкмо поради това и по силата на непоклатимите реалистични традиции в нашата литература               българският символизъм никога не успя да реализира прословутия принцип „изкуство за изкуството”, не разви               мистически, елитарни и човеконенавистични – шовинистични тенденции подобно на някои национални школи в това               направление.[8]

Белетристичният отдел на списанието обхваща произведенията на около тридесет автори с различен маниер на писане, творчески възможности и светоглед. Наред с идилиите на Петко Тодоров са поместени социалнореалистичните разкази на Г. П. Стаматов и романтичната родопска легенда „Рамадан бегови сараи”, за която Антон Страшимиров твърди, че му е отнела най-много сили, но за пръв път в нея е успял да преодолее езиковите си мъки и несъвършенства. Докато в поезията се следва една все пак единна линия, в белетристичните произведения липсва единство. Концепцията на редактора, че списанието трябва да обедини усилията на младите автори, е защитена добре. И в „Наш живот”, и в „Наблюдател” преобладават произведения на почти неизвестни до онзи момент автори, които независимо от слабостите в композицията и не съвсем овладяната възможност да извайват образи успяват да направят първите си стъпки в литературата.

Печатаните през първата годишнина разкази и очерци на Цанко Церковски „Мливари” (1, 4–5) и „Анкина сватба” (1, 7–8), на Димитър Страшимиров „Холера” (1, 6) и „В съзерцание” (1, 10) и неподписаният разказ „Ня тясно” (1, 7–8) са непретенциозни произведения с очерково повествование и конструкция. В някои от тях са засегнати страни от живота на учителите, немотията, ширеща се в българското село, животът в земите, останали под робство. Публицистичните елементи превръщат повечето от тези разкази в статии и хроники. Бедните образи, схематичността в разработката на сюжетите издават недостиг на сътрудници, което е принуждавало редакторите да попълват страниците със слаби творби.

В първата годишнина на списанието са публикувани само три истински белетристични произведения – идилиите „Гусларова майка” (1, 4–5) и „Конекрадци” (1, 7–8) на П. Ю. Тодоров, легендата „Рамадан бегови сараи” (1, 11–12) на Антон Страшимиров и очеркът „Венский” (1, 7–8) на Г. П. Стаматов, в който писателят засвидетелства търсенето на ново социално измерение на героя от началото на столетието.

След скъсването на Страшимиров с авторите, участвували в първата годишнина, и със създаването на друг редакционен кръг по страниците на „Наш живот” започват да се появяват имената на Иван Янев, Илия Иванов–Черен, Георги Райчев, Йордан Йовков. Наред с тях продължават да печатат и Г. П. Стаматов, Димитър Страшимиров, Ана Карима.

Новите модернистични идеи се прокрадват за пръв път в символистичните „Приказки” (1, 3) на Иван Донев. Слаби като изпълнение, с недобре овладяна белетристична техника, те са интересни с желанието на автора да прокара в белетристиката модернистични идеи, които вече сме срещали в някои от идилиите на П. Ю. Тодоров и които са отглас на творбите на Пшибишевски. По това време е отпечатан и един от малкото преводни разкази в списанието – „Цветя” (1, 6) на Артур Шницлер, автор, който в цялото си творчество проповядва отрицанието на традиционния морал, прославя красотата на жената и силата на изкуството, призовано да спаси света и да облагороди човечеството.

В духа на модернистичната европейска проза са и първите работи на Георги Райчев – стихотворението в проза „Спътници” (1, 8), подписано с псевдонима М. Орлин. Основната идея е ролята и съдбата на първите, голямата им отговорност пред обществото и историята. Произведението издава младостта на автора, липсата на техника, търсенето на нов естетически идеал. Подобни са и стиховете в проза на Сирак Скитник „Призраци” (1, 8) и „Легенда” (1, 8) на Ив. Я. (Иван Янев). Известен интерес за изследователя на тия първи години на века би представлявал разказът на Рачо Стоянов ,,На готово” (1, 9–10), в който се явява описание на съвременника – работник и работничка, прави се опит за една, макар и наивна психологизация, търсят се чертите на зародилата се нова класа, на нейния нов морал, противопоставен на морала на част от интелигенцията. Съществуващото увлечение по патологичното у човека превръща разказа в почти безпристрастно медицинско описание. Героите са все още схематични, тълкуването на постъпките им е външно, тезите са предпоставени.

В тази годишнина на списанието започва да печата младият и талантлив разказвач Илия Иванов–Черен. Като реалист създава своите разкази и Ст. Руневски.

В последната годишнина се появява за пръв път и псевдонимът Аноним под легендите „Словата на Блажения” и „Даниел” (5, 10), зад който се крие начеващият тогава Николай Райнов, автор на „Богомилски легенди” (1912). Книгата му е забелязана веднага от критиката и в същия брой на списанието е отпечатана статията на Никола Янев „Богомилски легенди. Аноним”, в която се отбелязва, че нейната поява се е превърнала в събитие на годината и че най-после в нашата литература са намерили отражение истински модерни, западноевропейски идеи.

През този период се появява пред читателите и Константин Константинов (Душечка) – все още с твърде бледи лирически миниатюри. Никола Янев навлиза в литературата ни с големи амбиции, но трудно се отърсва от влиянието на автори като Хамсун. Разкази като „Дядо Доню” (3, 9–10), „Разказ за коняра” (4, 6–7) и „Ужас” (4, 2) го представят като тънък аналитик на човешката душа и добър познавач на селото, докато новелата „Без бряг” (5, 3–4) оставя впечатление за недобре осмислена идея, за формално модернистично увлечение. В търсене на психологическо уплътняване авторът е изпуснал основните мотиви за поведението на героя си, не е разкрил движещите сили в живота му, което е довело до самоцелност в изграждането на образа, до многословие и претенциозност.

На фона на бледите модернистични опити на редица автори разказите на Йордан Йовков покоряват със своята простота и непринуденост. Лиричността и приглушеността на чувствата, нежната тоналност и добре уловените мигове превръщат тия начални произведения на Йовков в поетични картини. Макар и още незряло, Йовковото начало е водещо още в първото произведение – „Звездна вечер” (4, 3). Забелязва се романтичният светоглед на автора, преклонението му пред доброто и красивото, болката и тъгата. Всички тези елементи присъстват неотменно и в „Нова пролет” (4, 4–5), където преклонението пред красотата на природата се издига до химничност. В „Една песен” (4, 8) лесно можем да открием фолклорните навеи, а в очерка „Баща” (5, 1) идеята за несретника се преплита с идеята за неопитомяващата се първичност. Романтичното осветление, образът на несретника и преклонението пред красотата са основни елементи в „Сините минзухари” (5, 2), „Елка” (5, 5) и „Русалска нощ” (5, 7–8). Разбира се, тия произведения на Йовков са далеч от разказите във „Вечери в Антимовския хан” или „Старопланински легенди”, но те са показателни за цялостното му творческо развитие, за онова романтично начало, което се запазва докрай, но вече пречистено и извисено.

Инцидентните прояви на автори като Никола Шиваров, Ат. Недялков, Н. Филипов, Кр. Черкаски и други не позволяват да се направи по-цялостна преценка на идейно-художествените им качества.

Показателно за творбите, отпечатани през всички годишнини, е, че въпреки модернистичните тенденции, които често насочват авторите към самоцелно психологизиране, почти никой от тях не скъсва напълно и безвъзвратно с реалистичните традиции на разказа. Разказите на Йовков, Стаматов, Георги Райчев и други представители на реалистичното начало повишават равнището на белетристиката, отпечатана в сп. „Наш живот” / „Наблюдател”, дават тон в търсенията на останалите по-млади автори, което не означава, че в много от модернистичните работи няма интересни находки, добре разработени проблеми и изградени образи.

Драматургичните произведения в списанието са дело най-вече на Антон Страшимиров. Минко Николов посочва в очерка си за него[9], че той е вторият след Вазов, поел по неразработеното поле на българската драма. През периода 1901–1912 г. Страшимиров печата множество драми, комедии, битови сцени, драматични етюди, фарсове и дори либретото „Източен мотив” (2, 6) по мотиви от отпечатаната през 1897 г. в сп. „Българска сбирка” легенда „Ашик”[10]. По своя характер и по идейните си тежнения и разноликост драматургията на Страшимиров в основни линии повтаря белезите на прозата му. Резките завои в творчеството, повтарящи и почти сливащи се с житейската биография на автора, който е бил винаги в най-пряк и непосредствен досег с народа[11], обуславят и разноликостта на творбите му.

От близките до битовизма и натурализма сцени се преминава към построенията в символистично-модернистичен план в пиесите, писани през 1903–1912 г., с редки изключения, където авторът успява да достигне до душевността на българина. Но много често Страшимиров печата безразборно, за което свидетелства бележката на Стефан Минчев: ,,...но да пише А. Страшимиров исторически трилогии от миналото… всичко това показва, че нашите поети нямат насока в своята работа, показва, че те не схващат ясно призванието си.”[12]

Тази остра забележка е по повод на драматичната трилогия „Ехо”, чиито части – „Затъмнение”, „Майка Стара планина” и „Шуми Марица”, са поместени в първата годишнина на сп. „Наш живот” (1; 1, 2, 4–5). Трилогията е слаба, на места патетиката взема връх над драматургичното действие, героите са само схематизирани, личи робуването на възрожденската драматургична схема.

През 1902 г. Страшимиров отпечатва още някои свои драматургични произведения, които са откъси от „Сватбата в Болярово”, пиеса, поставена на сцената през 1900 г. от трупата „Сълза и смях” и преработена по-късно в романа „Есенни дни”. И двете сцени – „На извора” (Селска битова сцена. Из „Ангелина” – триактна битова игра) (1, 7–8) и „Пристануша” (Селска битова сцена. 1 част) (1, 9) – са развити изцяло на ограничен битов фон, като изкуствено са стеснени рамките на повествованието и драматургичното действие.

Тези първи и не съвсем успешни опити са последвани от едно бързо израстване на драматурга, за да се появят през 1906 г. първите публикации на комедията „Свекърва” (2, 5), която утвърждава името му на един от първите майстори на българската комедия.

Две години по-късно Страшимиров създава остро сатиричните фарсови сцени „От пръст сме ние” (3, 4) с дата 11.VII.1908 г. и „Коледна приказка” (3, 9–10), в които с реалистичен рисунък осмива егоистичното у човека, с размах сваля маската на обществото и показва, че за мнозинството от заобикалящите го борбата за пари е основа и смисъл на живота. Действието е динамично, избягната е статичността на първоначалните битови сцени, проблемите са поставени директно и остро.

Вече споменах, че литературната концепция на списанието прави големи отклонения в зависимост от изменчивата природа на редактора си. Това люшкане се откроява особено отчетливо в драматургията. Страшимиров създава пиеси – ребуси, в които героите са уязвими рупори на нестройни авторови идеи. Той навсякъде търси тревожното в душата на човека, предпочита нещастието пред веселието, възприема своето време като трагично-противоречиво и ужасно – в него няма място за истинско щастие, то е мимолетна илюзия, която изчезва, а зад нейната сянка наднича истинският образ на живота. Трагични са отношенията между хората, съдбата и поривите на свободолюбивите личности, които дръзват да смъкнат завесата и да надникнат отвъд празнично осветената рампа, защото винаги на техния път се изпречва вековно установеният обществен ред и морал. И въпреки всичко „общият трагичен тон в Страшимировата драматургия не води до песимизъм, не затваря в тесния кръг на самоцелното страдание, не обезоръжава, не обезсилва в борбата срещу злото в живота”[13].

През тези години Страшимиров отпечатва няколко модернистични драми. За една от тях – „Над безкръстни гробове (Драматическа легенда в 5 действия)” (2, 1–4), той пише: „През 1903 година, по Гергьовден в Сярско загина Гоце Делчев – незаменимият вдъхновител на Източна Македония. А на Илинден се обяви общо въстание в Битоля начело с Дамян Груев. След месец-два всичко се разби. Почувствува се за момент гибел... И спрях на отдавнашна замисъл: да дам съдбата, злополучната съдба на народа си!”[14]

Амбициозната задача, която си поставя Страшимиров, не е убедително изпълнена независимо от богатия легенден материал, събран от него, от съществуващото желание да даде реалистична оценка на събитията. Идеята, че народът винаги остава безимен и че заедно непознати лягат в гроба индивидуалисти и утилитаристи, проваля предварителния замисъл. С тази пиеса Страшимиров участвува в обявения от Народния театър конкурс за драма през 1905 г., а самата драма е завършена през 1905 г. в Швейцария.

Независимо от факта, че списанието е литературно, в него намират място и статии с ярка политическа насоченост. Поначало Страшимиров никога не изпуска възможността да реагира своевременно на обществено-политическото развитие на страната и остро да заклейми партизанските борби между различните котерии. В неговите и на сътрудниците му статии винаги присъства образът на общественика, на острия полемист и непреклонен борец за социална справедливост.

Особено интересен е този момент в пътеписните очерци „Български черноморски бряг”, в които зад външното описание на природни картини, необходимост, обусловена от избрания жанр и форма, е скрита публицистичната пламенност на автора; където зад точните изброявания на местности и географски данни откриваме вълненията на Страшимиров и на героите му. Тези творби са не толкова пътеписи, колкото народоведски изследвания. Всяко лирично отклонение води след себе си историко- ретроспективни асоциации, което му дава възможност да потърси корените на явленията, да се взре в националните черти на българина, основна задача за автор като Страшимиров.

В очерка „Български черноморски бряг” (1, 1) авторът предава много точно състоянието на българския интелигент по онова време – състояние, което принуждава и него да потърси красотата на природата, да побегне от душната атмосфера на столицата, но не и от проблемите на деня. Никъде, в нито един ред няма да открием отчаяние, самосъжаление или желание да се потъне в безметежността на съзерцанието: „Сега обаче главата му е натежала на раменете сред безчислените надути свраки под Витоша и загуби той охота да стреля.” Или: „Но нима е за предпочитане самоубийството в тия малки и големи канцеларии, в тия малки и големи палати, които са ви превърнали на езуитствуващи маймуни.”

В този цикъл пътеписни очерци Страшимиров се проявява като един от първите наши описатели на морето. Повествователното му умение и такт превръщат очерците в истински художествени творби. Добре подбраните аналогии между природата и обществото издават полемичната му натура и издигат творбите от чисто личностни, изповедни по характер до висотата на многобагрено платно на обществено-политическия живот и историята на страната.

Тук, в тия малки по размер произведения, може да се потърси и потвърждението на едно Страшимирово изказване: „Винаги съм се чувствувал романтик дълбоко в себе си”, но ще открием и опровержението на това твърдение, защото романтиците по-често се отдават на съзерцанието, повече се вглъбяват в личностните си преживявания, отколкото действат и търсят съвременността, а както вече посочих – основното в пътеписите е именно търсенето на полемичните моменти, като географското описание остава преобладаващо като фон.

Критичните статии, рецензии, бележки и анотации за появата на нови книги заемат голяма част от страниците на списание „Наш живот” / „Наблюдател”. В този отдел най-ясно личат пристрастията на редакторите му. Много често вместо да откриват слабостите или постиженията в произведенията, авторите се впускат в преразказване, безплодно теоретизиране и дори в опити за степенуване на възможностите на творците. И тук, както в останалите отдели, цари еклектизъм и наличие на напълно отричащи се постановки и тези.

Още първата книжка на списанието се открива с амбициозната обширна статия на Антон Страшимиров „Мисли върху домашната ни художествена литература” (1, 1–5), в която можем да прочетем бележки като: „животът бяга изпод перата им (на Константин Величков и Иван Вазов – б.a., X. X.), те или само охкат без сълзи или се екзалтират от веселото, красивото, пленителното”, на тях им липсват „гърди на борци” и ще си останат локални творци и най-многото, което българската литература може да очаква от тях, е да станат ,,виртуози на ритмата и фразата”. Месец по-кьсно Страшимиров ще притъпи жилото на своята ирония и ще напише: „Вазов и Величков въвеждат в задачата на своя живот не ровенето в собствените си души, не диренето разгадка на вечните тъмни загадки в човешкия дух и бит сред мировия живот, а просто, ясно и непретенциозно признават за задача на своя живот нуждата да поставят народа си в своята сфера – литературата, онова, което напредналите народи имат, а нам липсва…”

Независимо от противоречивите и спорни обобщения авторът на статията отбелязва един факт, който много по-късно ще намери своята цялостна разработка в трудовете на литературните историци: „Не подражателството победи у нас, а с подражателството се победи!” Осъзната е необходимостта да се създава национална литература с помощта на постигнатото от другите народи, да се предпазят младите автори от погрешното и пагубно за изкуството увлечение да се отрича на всяка цена направеното от предшествениците – увлечение, характерно за модернистичните течения.

Като продължение на тази статия се явява и „Минало и настояще (Мисли и бележки из живота и литературата)” (1, 9), в която Антон Страшимиров с тъга размишлява за липсата на таланти и за потъпканите възрожденски идеали и изказва горещо одобрение на инициативата на сп. „Българска сбирка” да започне издаването на поредица от спомени за възрожденци.

В раздела за поетичното наследство на страниците на списанието вече споменах за отношението на Страшимиров през 1910 г. към новите стихове на Яворов. Тук само ще цосоча едно негово изявление като контраст на казаното по-горе за поета, направено през първата годишнина на списанието, което ще ни даде възможност да разберем огромното разстояние, изминато в техните отношения за един неголям отрязък от време:

              И сред тази нощ… едно залутано момче запя… Запя за някаква страшна градушка по българските тучни посеви,               градушка, последвана от сълзи като град… И насмалко да обяват това момче за носител на слънцето, пък то отиде да               си излага главата в Македония по разправия на някакви от кол и въже събрани и пратени харамии… (1, 9)

В тия няколко реда прозира огорчението на автора, който също е деен участник в македонското освободително движение, от неразбирането на тази борба в някои кръгове.

Още в първата годишнина на списанието Страшимиров прави опит да наложи на литературния небосклон името на Стефан Гидиков – Венко. Отбелязвам този случай, защото в статията си „Разкази и очерци от Венко. Сливен 1901” (1, 2), подписана с инициалите В. Д., Страшимиров се възмущава именно от едно такова преднамерено налагане на имена, които все още нямат необходимата литературна култура, да не говорим за някакви постигнати успехи. Статията обаче е интересна не толкова с парадоксалното разминаване между изискванията и практиката, а с недвусмислено декларираното разбиране за същността на литературната творба. Ето и някои изказвания, които за жалост не намират потвърждение в разказите на Венко: „Дайте на читателя историйки за всичките перипетии на човешкия живот, дайте му ги само в колкото се може по-голяма простота и пълнота на живота – не в подробностите, а в характерните му черти... ”

Първата годишнина на „Наш живот” е богата на спорове между различни автори – спорове, много често от субективен характер, които почти с нищо не допринасят за обогатяване на българската литературна традиция. Показателни в това отношение са дребнавите препирни между Димитър Полянов и Иван Вазов за авторството на стихотворението „Керванът”, отпечатано в сборника „Към Свобода”, издаден от Георги Бакалов. Младият Полянов стига до неоправданото обобщение, че едно такова „побългаряване” е станало практика на Вазов, и говори едва ли не за умишлено изопачаване и осакатяване на чуждото поетическо творчество. Нападките са опровергани в „Писмо до редакцията” (1, 4–5) на Иван Вазов, в което той посочва, че в стихосбирката си „Под нашето небе” от 1899 г. под заглавието на поемата „Керванът” е написал името на Виктор Юго. За чест на редакцията под статията на Д. Полянов „Подражание, плагиат и светотатство” (1, 3) е поставена забележката, че редакцията не е съгласна с всички изнесени факти.

Все по това време Страшимиров се намесва в спора между списание „Ново време” на Димитър Благоев и „Мисъл” на д-р Кръстев за ролята на мирогледа в изкуството, като защитава компромисното схващане, че не трябва да се пренебрегва и ролята на творческата интуиция.

Като мост между реалистичната насоченост на сп. „Наш живот” от 1901 г. и модернистичното му преображение през 1906 г. можем да разгледаме статията на П. Алисов „Отпадъка в изкуството” (1, 6). В бележка под линия е отбелязано, че редакцията отпечатва тази статия, за да „отрезви” тържествуващия реализъм в изкуството. Тя показва тежнението на Страшимиров към нов начин на изказ и нови изразни средства, различни от тия на социалния реализъм, и потвърждава аксиомата, че нищо в изкуството не е случайно, а конкретно за автора на „Рамадан бегови сараи” отиването му в Швейцария и запознанството с творчеството на модернистите е само един от тласъците, определили по-нататъшния му развой.

Наред с многобройните рецензии за новоизлезли книги (над 150), голяма част от които са крайно отрицателни, са отпечатани и статии, в които се прави опит да се очертаят основните белези на новата литература. В тези статии, чиито автори най-често са млади критици, цари пълна еклектика: Димо Кьорчев – ,,Към звездите” (2, 1), „Разкази из най-новата руска белетристика” (2, 1), „Един популяризатор на Ницше” (2, 3); Ботьо Савов – „Творчеството на Леонид Андреев” (3, 3), „Син на земята” (4, 4–5) (апология на творчеството на Антон Страшимиров), „По пътя на съдбата” (5, 3–4) (за емоционалната тоналност на поезията на Теодор Траянов); Антон Страшимиров – „За декаденството” (2, 8) (където покрай многото цитати от книгата на Станислав Пшибишевски „Pro domo mea” се казва, че „животът е изгубил своите ценности, че художникът иска да напомни най-ценното някога, за да може поне с блясък да даде илюзия на ценност сега”); Иван Радославов – „Много шум за нищо” (5, 6) (отговор на статията на Владимир Василев „Пантеисти и манияци”, отпечатана в сп. „Демократически преглед” от 1911 г., кн. 1).

Най-често се цитират автори като Пшибишевски, К. Хамсун, Ибсен, Метерлинк, критиците се впускат в дълго и отегчително преразказване на произведения, без дори да се опитат да докажат художествените им достойнства.

Опитът на списанието да създаде естетическа програма на модернизма у нас е спорен и повече неуспешен – най-вече поради пристрастното отношение към литературните процеси и колебливата естетическа и теоретическа подготовеност на критиците да дебатират по тези въпроси.

В така очертаната критическа продукция в списанието през разгледания период неминуемо има пропуски, но дори и в този й вид става ясно, че критиката не е най-добрата част на списанието – много често тя се задоволява само с констатиране на определени слабости или успехи, а опитите й да създаде една по-стройна система за подреждане на ценностите са неуспешни. Твърде често субективизмът надделява, а оперативната критика е дело на автори без системна литературоведска подготовка, чиито амбиции се изчерпват понякога само с виждането на имената си по страниците на едно или друго списание. От друга страна, не може да се отрече нестихващата борбеност на Страшимиров, желанието му да разкъса инертността в мисленето и литературата.

*

„Наш живот” / „Наблюдател” се появява на литературния ни небосклон в самото начало на века и в продължение на пет години, прекъсвани от дълги промеждутъци, успява да събере като във фокус много от противоречивите черти на първото десетилетие – десетилетие, станало в известна степен продължител на 90-те години, но в което се появяват нови характерологични идеи, творци и литературни направления.

Трябва да се подчертае, че то е белязано с чувствително отдръпване на мнозина автори от метода на социалния реализъм, с желание да се потъне в проблемите на личността. През този период се оттеглят от редовете на социалдемократическото движение автори като Пейо Яворов, Петко Тодоров, Антон Страшимиров, все по-бързо започват да печелят позиции символизмът и декадентството.

Разбира се, този процес настъпва едновременно и навсякъде, промените са подготвяни дълги години и ако погледнем в един по-широк аспект, можем да твърдим, че отдръпването от обществения живот и оформянето на символистично течение в нашата литература идва и като отражение на един цялостен световен процес на диференциация, последвал веднага след поражението на революцията в Русия през 1905 г. Настъпилото униние сред интелигенцията е лесно обяснимо с недостатъчната политическа зрялост и идейната нестабилност на тия среди. Освен това вътре в България настъпва частична стабилизация на капитализма, което води до разцвета на различни течения в изкуството, стабилизация, оказала се илюзорна, а разцветът на тия школи твърде скоро преминава в упадък и само няколко години по-късно ще видим как голяма част от същите тези символисти променят естетическите си позиции.

В литературната ни периодика списанието на Антон Страшимиров ще остане както с ярките реалистични творби на Стоян Михайловски, Кирил Христов, Г. П. Стаматов, така и с търсенията в областта на формата на стиха на Теодор Траянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов и др.

Голяма част от публикуваните творби вече са покрити с плесента на времето, историята е отсяла литературния баласт и днес стиховете на Н. Николаев, Д. Бръшлянов и други автори предизвикват само усмивка, но всичко това е неминуемо за едно списание, опитващо се да напипа пулса на съвремието, да реагира остро и безкомпромисно, макар и понякога твърде тенденциозно, на пошлостта и инертността в мисленето и литературата.

Наред с призивите на Димо Кьорчев за следване на Шопенхауер и Ницше в изобразяването на идеалния свръхчовек можем да срещнем реалистично пресъздаване на действителността, което предава и особен аромат на противоречивата епоха.

Списанието е и първа трибуна за изява на Христо Ясенов, чийто „Пан” влезе в литературата ни като символ на неукротимата жизненост, която не могат да пречупят никакви канони. Тук отпечатват едни от първите си произведения бъдещите класици Йордан Йовков и Георги Райчев, Николай Райнов и Теодор Траянов.

Всичко това поставя сп. „Наш живот” / ,,Наблюдател” между значителните издания от първото десестилетие на века.

Христо Д. Христов

Други публикации:

Периодика и литература. Т. 2. – София : Изд. на БАН, 1993, с. 515–544.

[Тук статията се публикува в съкратена и редактирана версия със съгласието на автора. За целите на проекта е подготвена за печат от стажант-литературовед Христиана Хинова.]