Александра Антонова, „Кирил Кръстев: Изкуството е във формулата на синтеза“

Теоретичните възгледи на Кирил Кръстев за смисъла на изкуството през периода 1922 – 1927 г. бележат интересно спираловидно развитие, основани на едно устойчиво негово схващане: че смисълът на изкуството е в синтеза. Движенията в естетическите виждания на Кръстев са забележими не само в рамките на този голям период, но още в границите на малкия период, в който излиза сп. Crescendo. Всеки един текст на изкуствоведа на страниците на Crescendo е нова стъпка, тук той извървява бързо пътя от схващането на изкуството във формулата на дада до формулировката за изкуство в синтеза на стиловете и естетическите „истини”. Забележително е, че в текстовете на Кръстев в сп. Crescendo и статиите му във в. „Изток” и в. „Стрелец” („Кръстопът” и „Романски или славянски футуризъм”) той разбира изкуството винаги като синтез, всяка една естетическа формула, през която преминава, търси изкуството именно като синтез: ако в „Неблагодарност” естетиката на дада изразява синтетичния подход на изображение, то в „Началото на последното” синтезът е в съчетаването на различните художествени естетики. По-нататък, на страниците на в. „Изток” и в. „Стрелец” Кръстев ще доразвие концепцията си за изкуството като синтез на естетическите подходи, които ще целят да изразят, вече етически ангажирано, човека и живота. Изобщо, още в зенита на авангардните си увлечения Кръстев отрича аналитичния подход в изкуството, с което в първия си манифест всъщност скрито се противопоставя на умозрителността на авангардните изобразителни техники. Той отива още по-далеч: отвъд умозрителната аналитичност – в търсене на умозрителния синтез.

В новия и последен „Лебед” от 27.09.1922 г. Кирил Кръстев публикува първия дадаистичен манифест у нас – „Неблагодарност”, в който формулира естетиката на дада. Тук ямболският модернист ще отстои максимално далеч от реалистичния подход в изображението: „Днес: няма смисъл да се говори за нашето отношение към ония, които оставихме – към реализма: ние ги забравихме с техните викове за ужас от „декаданса”. (Кръстев 1922: 5) Кръстев ще концептуализира максималното отдалечаване от реализма, което е не просто уединяване в духовното: „Душата разбира, че (да рисува себе си): да рисува отделни духовни инстанции: – значеше все пак да утвърждава света: реалност: застой.” (Кръстев 1922: 6) В „Неблагодарност” Кръстев формулира смисъла на изкуството така: „Изкуството – ах, идеалната пневматична машина, която би могла да изтегли до дъно смисъла на нещата, за да ги пусне в ново обръщение – заживявайки в свой нов смисъл: Безсмислието.” (Кръстев 1922: 6) Дада, символ на безсмислието да се повтаря заключения в съвършенството дух, израз на крайната субективна субстанция, съдържа и простотата на световъзприемането: „По-умно беше: човек да стане отведнаж прост – т.е. да се почувства напълнен догоре.” (Кръстев 1922: 7) Но дада тук е и израз на синтезиращата потенция на изкуството: „Изкуството значи: не само гениална вивисекция, но и да съединиш отново: синтез.” (Кръстев 1922: 5)

От следващата книжка списанието „Лебед” е прекръстено на „Crescendo” и е оформено графично от художника екпресионист Мирчо Качулев. В този брой от 15 ноември 1922 г. е вторият, този път „футуристичен манифест”, по думите на автора му – „Витрините”. Той белетристично онагледява новите търсения в естетиката на изображението. Тук Кръстев именно демонстрира художествените възможности на авангардните умозрителни техники, на аналитичните подходи в изображението. Отзвукът от този стилов експеримент е сякаш изразен в следните редове от „Началото на последното”: „Без страх да се сгреши – може да се каже, че ВСИЧКО е било всякога предписвано, но много малко изпълнявано...” (Кръстев 1922: 9) (главни букви в оригинал).

В следващата книжка на „Crescendo” – двойната кн. 3-4 – Кръстев отново отрича умозрителната аналитичност в името на умозрително постигната синтетичност. Но вече отвъд конкретна естетика. Математическите конструкти и експерименти правят от изкуството помощник на философията. Кръстев провокира със схващането си, че изкуството „помага за събуждане на мъдростта по друг път от просвещението и философията” (Кръстев 1922: 14). Формулата на изкуството като умозрително постигнат синтез е в сензационното твърдение: „Като лирическо преживяване – то (изкуството – б.м.) е излишно.” (Кръстев 1922: 14). Защото синтезът в изкуството закономерно го унищожава („Синтезът на изкуството е неговата излишност”), синтезът превръща изкуството в „декоративна излишност” (Кръстев 1922: 15). Отвъд своята умозрителна синтетичност, изкуството има само един път: то се завръща към чувството, трябва да „удовлетворява нуждите на духа от здраво човешко чувство...да разкрива смисъла на епохата”. (Кръстев 1922: 15) Така, издълбано до безсмислие от умозрителния синтез, изкуството открива нова формула на синтез: човека. Кръстев търси да формулира изкуството отвъд формулите: „Изкуството расте според психологията на индивидуума. Невъзможно е да се говори за абсолютна мярка в Изкуството....Още по-ясно: всичките „изми” представляват всеки по отделно разработка на една страна на голямата духовна дейност – обличането на Красотата: – обаче нито един не съдържа и пълното разбиране на съдържанието ЧОВЕК.” (Кръстев 1922: 12) (главни букви в оригинал). Кръстев отива бързо до идеята за изкуството като образ на човека – синтез: „Ясно е..., че Изкуството на Човека трябва да представлява СИНТЕЗ от истините на всички.” (Кръстев 1922: 12) Така, отвъд формулите, Кръстев стига до максимално широката формула за изкуство: „...мярка за изкуството няма, трябва да се дири мярката за Човека.” (Кръстев 1922: 12).

Ако в третия си манифест – компендиум „Началото на последното” Кръстев унищожава изкуството в умозрителния синтетизъм и го възражда в етичния, то в статиите си в „Изток” и „Стрелец” от 1926/27 година той доразвива схващането си за синтетизма на изкуството върху социално ангажирана концепция. Но решителната крачка към изкуството – синтез като образ на човека – синтез е вече направена. В статията си „Кръстопът”, отпечатана във в. „Изток” (12 дек. 1926), Кръстев търси синтеза между „простото наподобяване на видимото” и подхода, наречен „другояче от природата”: „от едно спорно изкуство (фо­тографския реализъм) се дойде до друго спорно изкуство (абстрактната „игра” с художествени средства на експре­сионизма)”. (Кръстев 1926: 2) Изкуството на авангардните естетики, които той подробно разглежда в „Началото на последното” (Кръстев 1922: 12), е наречено „чисто мозъчно, интелектуално сухо и отвлечено...Изкуство за конгреси, за конферанси, за диалектични спорове, но не и за живота.” (Кръстев 1926: 2) Човекът е фокусът, който събира различните естетики, но вече в смисъла му на етически императив: „Днес отправлението на всяка проява клони към един фокус: етичната стойност на човека.” (Кръстев 1926: 2) И продължава: „Потребен е един конкретен изход, от изкуството на съзерцанието към голямото изкуство на живота.” (Кръстев 1926: 2) Година по-късно, в „Романски или славянски футуризъм” (в. „Стрелец”, № 11-12, 16 юни 1927), той аргументира етичния императив на естетическия синтез по повод развитието на едно конкретно авангардно течение – футуризмът: „...външният ход на живота изтласка механически футуризма от сцената на обществения интерес, тъй както изтласка и всички „изми” в изкуството.” (Кръстев 1927: 4) Проблемите на битието реабилитират реализма, съществувал от Омир и Праксител до експресионизма, „днес във всички художествени среди може да се говори само за реализъм – пък бил той и неореализъм, пише Кръстев” (Кръстев 1927: 4). „Навсякъде се търси едно успокояване (или пренебрегване) на противоречията.” (Кръстев 1927: 4)

Разрушителното естество на футуризма, социалните и финансови кризи компрометират опитите за „другояче” в изкуството, заратустровското „танцуване” върху проблемите на деня, и след недълго съществуване футуризмът е изтласкан от обществената сцена. Но и спираловидно възроден под знаменателя на синтеза, футуризмът отрича аналитичността и нормативността на академизма, търси истинския живот в синтеза, търси свобода на израза, използва широко аналогиите, метафорите, освобождава синтактичните връзки. Така, футуристът е реалист par excellence, твърди Кръстев, той търси да изобрази пълнокръвния живот – едновременен, многостранен и всекидневен, той е апология на оптимизма. Тук Кръстев мисли синтеза на още по-нов етап: като синтез, оплоден от авангардните естетики, синтез между човека и културните феномени в неговото битие, посоките на неговата активност. В синтетичната формула за изкуство са вписани и пасивността на реализма, и активността на авангарда, и сетивата на човека – едновременно умозрителен и чувствен.

Цитирана литература

Кръстев 1922: Кръстев, Кирил. Неблагодарност. // Лебед, III, 1922, № 1.

Кръстев 1922: Кръстев, Кирил. Началото на последното. // Crescendo, 1922, № 3-4.

Кръстев 1926: Кръстев, Кирил. Кръстопът. // Изток, № 48, 12 дек. 1926.

Кръстев 1927: Кръстев, Кирил. Романски или славянски футуризъм. // Стрелец, № 11, 16 юни 1927.