Едвин Сугарев, „Поетът, сватбата и смъртта“

Никола Фурнаджиев е един от не толкова често срещаните и в българската литература случаи, в които един поет е безвъзвратно осъден да остане завинаги в сянката на първата си книга. Не защото написаното в десетилетията след “Пролетен вятър” е лишено от достойнства; напротив – някои от стиховете му, например тези в цикъла “Черни дни” от “Дъга”, се родеят с най-доброто, писано в литературата ни през този период. По-скоро причината е в изключителната концентрираност на поетичната енергия, избухнала апокалиптично в първата му стихосбирка, която изчерпва и опустошава като гигантски пожар, след който остават само пепелища. Поетът много ясно е съзнавал тази изчерпаност и тъкмо “пепел” е метафората, с която обозначава собствените си духовни територии след “Пролетен вятър”. Стиховете от “Писмо”:

        Не! – беше пламък – днеска е димът,

        днес пепел тлей от страшната жарава

са жестока, но точна епитафия над собствената му поетична съдба. Въпреки многократните заклинания от рода на “аз своя кървав спомен ще надвия”, цялата му по-сетнешна поезия се състои тъкмо от възвръщания към кървавия спомен или бягства от него – но бягства в далеч по-семпли и делнични сфери на поетичното – без нито за миг да бъде достигната летвата на поетичното преживяване от “Пролетен вятър”.

Критическият прочит на неговата поезия почти винаги е правен през призмата на първите му стихове. Този феномен може само отчасти да бъде обяснен с политическата конюнктура, интерпретирала дълго време “Пролетен вятър” най-вече като върхово постижение на високо ценената най-вече по идеологически причини “септемврийска” литература. Чисто обективно става дума за различно качество, различна въздейственост, различна мащабност на поетическото послание, различна емоционална напрегнатост, различен език, които просто заставят и критиците, и читателите да провидят дебюта на Фурнаджиев като нещо уникално и неповторимо, като катарзис, който просто не може да бъде повторен, като поетичен мит, който упорито отказва да се подаде на всякакви усилия за демитологизация. Тази устойчивост би трябвало да ни подскаже, че парадигмата на тези стихове едва ли се крепи само върху конкретния повод за написването им – и че най-вероятно тази парадигма намира своите опорни точки далеч отвъд осветяваната в течение на десетилетия парадигма на септемврийската поезия като цяло.

За разлика от “Септември” на Гео Милев, в “Пролетен вятър” няма да открием и следа от каквото и да било позоваване на конкретни събития. Наративността е изцяло пометена; стих като “Мъглиш беше пръв” е невъзможен в органичното тяло на стихосбирката. Тя не се гради върху катастрофичния и разчупващ сблъсък между “горе” и “долу” и възникващата от него поетична енергия – светът на Фурнаджиев е изцяло митопоетически и в този смисъл отвъд-временен. В същото време е и много по-различен от митопоетическите светове на Разцветников и Хрелков, от техните приглушено-скръбни емоционални хармонии, вместващи се в класическите представи за баладата. Стиховете на Фурнаджиев не оплакват, не призовават, не преизграждат реалността чрез метафорични мостове, не чертаят ясни граници в сблъсъка между доброто и злото. Братоубийствената реалност на тогавашна България е изживяна отвъд всички възможни разделения и отвъд всички възможни гледни точки в тогавашната и по-сетнешна българска литература, посветена на Септемврийското въстание: като апокалипсис. За разлика от сродни апокалиптични визии в “Септември” на Гео Милев и “Хоро” на Страшимиров обаче визиите на Фурнаджиев са градени не с национален и дори не просто с човешки, а направо с вселенски размах и мащаб. В някакъв смисъл цялостната разруха на света може да бъде прочетена и като пресътворение – като нов космогоничен модел, в който Създателят е самият хаос, самата завихрена и буйнстваща материя. Към този многократно повтарян в различни критически текстове извод бих искал да добавя и една много същностна подробност: апокалипсисът в стиховете на Фурнаджиев има много малко допирни точки с християнския такъв. Той е лишен от авторитета на съдника при тоталното унищожение на досегашния свят – греховността е изживяна като всеобща, тя завихря всички и всичко в едно огнено кълбо, като в този вихър върховните човешки състояния стават прозирни, преливащи се и в крайна сметка – неразчленими. Точно това завихряне и сливане поддържа образната и метафорична плът на стихосбирката и предполага нейната универсална, ненакърнена от времето въздейственост.

Това завихряне е толкова могъщо, че не позволява дори да бъдат забелязани и смислово разграничени различните пластове в структурата на самата стихосбирка. Има например цяла серия от стихотворения, които, отделно прочетени, не съдържат и най-малък намек за каквито и да било гибелни или исторически определими събития – и които по-скоро могат да се тълкуват като някакво прахристиянско, варварско опиянение от живота. Такива са “Утро”, “Дъжд”, “Жътва” и самият “Пролетен вятър”. Този пласт обаче остава неразличим в общия контекст, превръща се в интегрална част от общото проникване и сливане между възторга и ужаса, между живота и смъртта – което сливане само по себе си е и основната характеристика на Фурнаджиевия апокалипсис, и неговото основно и осмислящо го послание.

“Пролетен вятър” всъщност се гради върху една единствена ключова метафора, поставяща равенство между сватбата и гибелта. “Сватба” е наречена поемата, която смислово увенчава стихосбирката и финализира нейните катарзисни послания. Същевременно тази метафора е зададена още в началото – в триптиха “Съвест”, в едно от най-апокалиптичните стихотворения на Фурнаджиев – “Ужас”:

        Небесата ме гледат без милост

        и със бяла и огнена брадва

        вечер някой на черна кобила

        ме спохожда и кани на сватба.

Идентификацията между “сватба” и “смърт” е ясна още в тези стихове, като апокалиптичността на видението е подчертана и чрез зачеркването на всякакъв трасцендентален изход. Проходите към всяка прошка са зачеркнати, осквернени – няма достъп до божието милосърдие мятащия се сред собствената си самота български Каин: “черна кръв пълни всички съсъди/ пред иконата – кървави кости.” Тази безнадеждна осъденост кулминира във финала: “боже господи, в мойто кандило/ свети кръв вместо божие масло”; самата покана за сватба е покана за гибел, която звучи почти като спасение при натрупаната чрез братоубийството карма.

По съвсем друг начин функционира метафората “сватба-смърт” във финалната поема. Ракурсът е сменен – ако триптихът “Съвест” условно маркира духовното самоунищожение на пролелите невинна кръв и изразява своеобразна метафизична присъда над тях, то “Сватба” е химн за венчалите се със смъртта, е техният вик, тяхното извънмерно и извънвременно ликуване, тяхното тотално и в същото време апокалиптично осъществяване. Едновременно с това обаче поемата в максимална степен оформя екстазното буйнство от всички послания на “Пролетен вятър”, слива в едно нейния светъл и тъмен ипостаз.

Превръщането на “сватба” и “смърт” в синоними има своите дълбоки основания, които могат да бъдат открити в цялостния контекст и художествената логика, по която е изградена стихосбирката, включително и на нивото на нейната структура, метафорика и образен строеж. На практика митопоетизмът на Фурнаджиев е одарен с дълбинна еротика, в която противоположностите достигат своето върхово, екстазно сливане. Земята е централното смислово ядро, територията, в която оживява миналото като наша обща и надличностна съдба – тя е същевременно раждащата, приемащата и претапящата ни женска същност; тя празнува своята сватба с небето и трансформира чрез тази сватба конкретния български апокалипсис във варварско, изначално тържество на стихиите. Нейната еротична същност е доловима в “Дъжд”, например в стиховете:

        Моя едра жена, моя топла и родна земя,

        прелъстен от звъна на пръстта, от вика на пустинните влюбени,

        тича тъмен дъждът и разгонил космата снага,

        ще преспи тази нощ, ще лежи в твойте пламнали угари.

Тази еротика кулминира в ритуалната, трансова и същевременно ликуваща образност на “Сватба”. Тук динамиката на образността интерпретира смъртта като върховно тайнство и като сватба между човека и вселената. Тяхното сливане е не само контрастно и изключително интензивно осветено – в бяло, червено и черно (и съответните синоними – кърваво, огнено, тъмно), но и химнически озвучено чрез буйнстващия ритъм на самата вселена: земите гърмят “като тъмни и весели тъпани”, “звънят равнините”, “пеят клисурите”, “бий тъмната радост в земята запалена”, “вятърът весел и черен плющи”и т.н. Всичко това озвучава крайния ритуал на Фурнаджиевата поезия, максималното екстазно или по-скоро трансово състояние; това, което той определя като “моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт”.

Вероятно би звучал кощунствено въпросът защо примерно съдбата е “тъмна”, а смъртта “весела”; и с какво тази смърт е по-различна от онази метафорична гибел, която по-късно Фурнаджиев ще открие в очите на живите си събратя по перо и ще опише със стиха “и във ваште зеници тлей малка и хилава смърт”. Кощунствено, защото би означавало да не се разбере самата същност на неговата поетика, както и причината за специфичната му литературна съдба. Всъщност за него националният апокалипсис от септември 23-та е имал значението и на личен такъв; ликуващото и пречистващо сливане с гибелта е било и негово собствено преживяване – не във физическия, а в духовния смисъл на думата – и това преживяване е съвпаднало с максимално достижимото като поетична възможност, език и мисия. Чрез “Пролетен вятър” и особено чрез “Сватба” той е преживял всичко това – и самата интензивност на това преживяване се е превърнала в негова драма и негова карма. Този личен апокалипсис маркира края на българското – срива на цялото чувство за принадлежност към валидни, осветени от традицията ценности. За да доловим дълбочината на този срив, е достатъчно да си спомним трагичния въпрос от “Конници”: “де е народа и де е земята бунтовница, /де сме, о мое печално и равно поле!”, илипък свирепото начало на “В нивята”: “Не знам дали ще трябва още/ да бъдеме така добри”. В същото време той осъзнава този апокалипсис и като българската Голгота, като съпричастяване с миналото и изкупление на предстоящето – онова позорно предстояще, което той ще фиксира по безпощаден начин със стиховете:

        И спят отдавна всички знамена,

        а вместо слънце нощна лампа свети,

        и в нощната, позорна светлина

        строят си къщи всичките поети.

Той – нека все пак си го представим – е видял в реалния провинциален апокалипсис не само унищожението, не само униженото национално достойнство, не само края на тази България, в която е живял и в която е вярвал – но и неговите извънвременни шансове, величието на трагичното, неговата възможност да се превърне в трансцендентално убежище за духовното; да трансформира мътния стихиен бунт в магическо действо, в ритуал, способен да възвиси и спаси прахристиянските интуиции на българското в неговия върховен миг – на отхвърлянето, на нихилистичното зачеркване на всичко досегашно, но и на съпричастяването на индивидуалното с общото, на несъвършения и незнаен човек с неговата по-висша същност. Това е всъщност сватбата, за която говори Фурнаджиев. Не случайно тя слива не само живота със смъртта, но и небето със земята, настоящото с миналото – тя е екстремна, свърхреална и трансцендентална територия. И е наситена с такава интензивност, че за да бъде постигната и обживяна, е трябвало някой да се пожертва. Пожертвал се е самият Фурнаджиев. Изкачил е сам голготата и е принесъл в жертва своето собствено поетично аз. Може да звучи фантасмагорично, но според мен тъкмо по този начин са възникнали тези стихове, които са наистина едно от чудесата в българската поезия.

Други публикации

Сугарев, Е. ВИДРИЦА LITERARICA. – София : Литературен вестник, 2012.