Едвин Сугарев, „Далчев, самотата и светът“

Несъмнено Атанас Далчев привлича и вълнува именно с днешна дата: тъкмо неговите стихове се срещат най-често в скритите и откритите цитати през последните две десетилетия; можем спокойно да открием следите от неговата поетика и проблематика по веригата Александър Геров – Борис Христов – Георги Рупчев и още ред по-млади поети; стихотворения като “Скръб по Далчев/Хьолдерлин” на Миглена Николчина говорят за изключителния респект, който изпитват към него именно поетите, които рязко промениха езика и тематиката на българската поезия, както и нейното отношение към традицията; а националната конференция, посветена на стогодишнината от неговото рождение, събра водещите български критици и бе една от смислените такива – като някои го определиха като най-големия български поет на ХХ век. Неизбежно стигаме до въпроса: защо тъкмо Далчев? Защо не някой от далеч по-атрактивните негови съвременници – като Фурнаджиев например? Защо този тъй дълго незабелязван и пренебрегван поет не е потънал в забравата или не е останал вкаменен на пиедестала си, как неговото незабележимо и сякаш старомодно присъствие в литературата ни отказва да изгуби своята актуалност, защо българските поети привиждат в негово лице достоен за уважение пример – в едно време, което е толкова различно от неговото?

Отговорът на тези въпроси може да бъде търсен най-малко в две посоки. Първото и по-елементарно обяснение е, че въпреки практическата липса на запомняща се биография Далчев е дал един от най-убедителните примери за безкомпромисно морално поведение – и то в годините, в които изобщо са липсвали такива примери: чрез двете десетилетия на неговото мълчание след 9 септември 1944. Това е мълчание, което говори – и моралната тежест на това говорене е много по-голяма от всички реални говорения на епохата – включително от страна на съпоставими по своите поетически качества творци. Далчев е отказал да се приспособява, да се нагажда към диктата на идеологическото, проституирайки с поезията си – едно изкушение, което не е отминало нито Фурнаджиев, нито Багряна, нито който и да било друг от неговите съвременници. Той просто е издържал – в една неудържима обстановка, рискувайки да бъде низвергнат и забравен завинаги – и именно смелостта да поеме този риск крепи днешната памет и днешния респект.

Само това обяснение обаче е недостатъчно. То може донякъде да аргументира уважението към Далчев, но няма как да обясни актуалността на пред неговата поезия. Тя съвсем очевидно е мислена не като минало, а като настояще – като парадигма, която обхваща универсални прозрения и интуиции, валидни и в днешния ден. При това едва ли основанията за това възприемане се градят върху нейните формални достойнства, въпреки че в някакъв смисъл на думата играта с езика, парадоксалните преобръщания на ключови смислови ядра, скритите цитати, демитологизацията на устойчиви поетични митове и находчивите интертекстови полемики в неговите стихове спокойно биха могли да го определят като праотец на постмодернизма в българската поезия. Този аспект е твърде рядко отбелязван, защото битува като страничен и вторичен спрямо тяхното основно послание; достатъчен е само един пример, за да се убедим в това. Финалът на “Камък” например – “вечно и свето е само мъртвото/ живото живее в грях”, води очевидна полемика с ключовата в ценностно отношение стихосбирка от 20-те: “Вечната и святата” на Багряна – а и изобщо с витализма в българската поезия. Същевременно би било просто глупаво да съотнесем “Камък” само към нейния полемичен аспект – той е просто вторичен (което не означава случаен). По същия начин “Дъжд” на Далчев преобръща в гротескно-сюрреален план “Дъжд” на Фурнаджиев; неговата “Нощ” води метафоричен спор с “Нощ” на Яворов; “Любов” спори с цялостния контекст на темата за любовта в дотогавашната ни литература – но техните послания са далеч отвъд хоризонта на полемичното.

Често се смята, че основна заслуга да Далчев е отхвърлянето на символистичната абстракция и връщането към конкретното. Това, разбира се, е факт, но не той предопределя неговата уникалност. Далчев е толкова категорично различен преди всичко поради гледната точка, от която обглежда и обговаря света. Той всъщност е първият, който провижда живота като път към смъртта, а човека – като изцяло преходно същество, впримчено в ежедневната монотонна повторяемост, неспособно да намери автентичен път към ближните, лишено от патериците на вярата в отвъдното, от упованието в абсолютните стойности на душата и в изкуството като подстъп към вечността. Това е, разбира се, основният проблем на екзистенциализма, но е и нещо повече: основният и непрекъснато задълбочаващ се проблем на човека от ХХ век. Далчев поставя в центъра човешката идентичност и отношението между човека и околния свят в един момент, в който започва тяхното максимално проблематизиране и в който непосредствено предстои центрирането им като ядро, което привлича към себе си цялата останала проблематика, всички смисли и преосмисляния.

Неговата позиция е изключително трудна за отстояване, тъй като лишава поезията от всички валидни дотогава илюзии и утехи – и в максимална степен разрушава представите за аза като център на поетичната вселена; и дори нещо повече, разколебава и обезсмисля всички негови идентификации в сферата на идеалното и сетивното, социалното и лично битие. Вероятно тъкмо поради това няма персоналност и няма азовост в ключовите стихотворения на Далчев. Азът е само етикет, който означава съществото човек в неговите екстремни екзистенциални ситуации – или в размисъла върху тях. Дори, когато тръгва от някакъв непосредствен опит – както е например в “Човек бе сътворен от кал”, стиха достига пределното обобщение, което неизбежно го откъсва от личностното. Посланието не е израз на личността и преживяното от нея, а екзистенциален опит, валиден за човека въобще.

Заслугите, които Далчев признава на иначе не особено уважавания от него Яворов, са свързани именно с поставянето на екзистенциалната проблематика в центъра на вниманието. Но има една генерална разлика в начина, по който те се поставят: Далчев пита не за смисъла или безсмислието на вживелия се в определена роля – на любовника, на творческия гений или на революционера: той пита за смисъла или безсмислието на човешкото битие въобще. С други думи – цялата му поезия е метафизична и метафорична медитация над върховния въпрос на всички религии и философии, реализирана обаче със суровата воля на отшелник, който отказва да се задоволи със спекулациите на вярата, както и с какъвто и да било частен отговор.

Този максимализъм е драматичен – той не оставя място за утешения. Ако смъртта е единственото абсолютно сигурно предстоящо събитие в живота на човека; ако този живот е непрестанно вехнене и чезнене; ако само мъртвото е вечно и свето, а тленното – греховно и терзаещо се – то къде би могъл да намери човек опора за своята автентичност, как и на какво би могъл да се опре, за да осмисли себе си и да намери път към ближните? Това е въпросът, който Далчев поставя в цялата му тоталност и непримиримост. Невъзможността за универсален отговор превръща този въпрос в черна дупка, която изсмуква без остатък всички възможни идентификации на аза, анихилира самото му съществуване и го превръща в абсурден парадокс, чиято принадлежност към каквото и да било общо и взаимообусловено битие е предварително обречена. Именно тежестта на това съзнание превръща самотата в постоянен рефрен в неговите стихове – самотата като чезнене, като неприсъствие, като непринадлежност към този свят.

Усещането за тази самота е коренно различно от всичко познато дотогава в българската поезия. Това не е гордата и доброволно поета самота на извисения дух, както е при Славейков, нито самотата на изстрадващата краха на своите илюзии душа, както е при Яворов. Достатъчно е примерно да съпоставим неговата “Нощ” с “Повест” на Далчев, за да видим разликите. “Нощ” е конвулсия на съвестта, терзана от непостигнатото – но тази конвулсия не поставя под въпрос върховността на непостигнатите идеали, тяхната валидност като надвластни спрямо личното битие. “Повест” е анихилация на човешкото – е неприсъствие, невалидност на самото битие, е невъзможност за излаз от изначално предопределената капсулираност на аза, е не нищетата, а направо нищотата на човешкия живот. Повестта е повест за несъстоялия се, за лишения не само от способност да се самоопредели и да комуникира, но и изобщо от индивидуалност и език – мъртвите вещи са иззели функциите на негови говорители, посланието е концентрирано не върху неговата уязвимост или недостатъчност, а направо върху неговата липса.

Всъщност “Повест”, Стаята” и “Дяволско” концептуализират самотата и неприспособимостта в поезията на Далчев – като функция на тленността и страха пред смъртта. Те очертават бермудския триъгълник в неговата поезия, в който изчезва всичко и остава само нищото. “Стаята” е “повест”, в която човешкото е само загатнато, в която стопанинът може само да бъде предполаган и в която предметите са оставени сами да изговорят изтляването и обезсмислящата липса на човека. “Дяволско” е точно противоположната гледна точка – то е ексцесът на тази обезсмисленост, крайната възможна точка на нейното обговаряне. Докато в “Повест” самотата се концентрира в думите:

        И сякаш аз не съм живеел никога

        и зла измислица е мойто съществуване!,

то в “Дяволско” тя е ексцесивно преживяна като отказ от съществуване; като контраверсия на шумния витален свят навън, като позиция на преминалия вече на отвъдния бряг:

        ...аз имам всичко: моя е смъртта!

Съзнанието, че смъртта е всичко или по-точно всичкото, с което човек реално разполага, е вероятно най-крайната точка, до която е достигала българската поезия. Само по себе си това съзнание проблематизира живота до степен, при която въпросът на Камю за самоубийството като основен за битието, става наистина адекватен. Но самотата не е само и единствено ефект от сянката на смъртта, надвесена над цялото битие – тя има и други измерения. Едно от тях в стиховете на Далчев тя е изразена чрез монотонността, превръщането на живота в безкрайна поредица от едносъщни, повтарящи се събития. Човешкият път е представен метафорично в “Коли” – той е “безнадежден”, води “незнайно къде” и “едносъщните дни” се въртят като колелата на старите каруци. Има и едно трето измерение – и това е предопределената невъзможност да слееш минало и настояще, да бъдеш “едновременно навсякъде, където/ могъщо и безкрайно бий животът”. С други думи, присъдата над човешкото битие е изречена от времето, от неговата линейност и необратимост, която ни затваря в себе си и превръща прежното в бледнеещ спомен. Така според Далчев:

        Ний непрестанно мрем и бавно чезнем

        веднъж на туй место, подир на друго,

        докле изчезнем най-подир съвсем.

Само по себе си времето е основен метафизичен герой в неговата поезия, същностен атрибут на обречеността и самотата. В стиховете на Далчев то е обричащо и коварно изплъзващо се, заобикалящо човека, съсредоточен върху метафизичните проблеми на битието, искащ до го познае в самите негови основи и основания – сякаш самото това желание е в някаква степен греховно и подлежащо на наказание. Човек пропуска живота, опитвайки се да го разбере и осмисли, да достигне неговите трансцендентални дълбочини – това е изводът, до който Далчев стига в “Книгите”, в “Нищий духом” и особено в “Молитва”:

        Аз не помня, аз не съм видял,

        минаха ли моите години?

        Ти не ме оставяй да загина,

        господи, преди да съм живял!

Съзнанието за трагична пропуснатост, въплътено в тези стихове, е непоносимо. То трябва да намери своята противотежест, в противен случай би се трансформирало в еднозначен нихилизъм или фатализъм – и с това би отрекло и самата поезия като език на неизразимото и като средство да бъде надмогната човешката ограниченост. Но тези, които са стигнали в своите отрицания чак до ръба, от който могат да надникнат в екзистенциалната бездна, практически няма как да се отрекат от това пътуване. Волята да бъде блокирана нейната мощ няма как да се изрази в зачеркване и игнориране, а самото ѝ надмогване е по-скоро реставрация на гордостта да бъдеш човек, отколкото загърбване на смъртта и самотата като екзистенциални реалности. Техните рецепти няма как да избегнат факта, че са стигнали твърде далеч в осмислянето на човешкото, и няма как да не бъдат частични, на не започват с думите “и въпреки всичко”. Известна е рецептата на Камю, който вижда в мъжеството на Сизиф да осъзнае, но и да приеме съдбата си, единствено съхранимото достойнство и единственият възможен процеп към човешкото щастие.

Това прави и Далчев, като одисеята на неговото завръщане от всевластието на самотата и смъртта към човешкото е съпроводена с не по-малко плодоносни поетически перипетии; нещо повече, тъкмо това завръщане го оформя, прави го голям поет. Това е друга и голяма тема: тук имам възможността да посоча само откъслечно някои нейни характеристики. Контрапункт при Далчев е връщането при корените на живота, към неговата непокварена и изначална неведомост. Нейните територии са детството и битието на нищите духом – тези, за които животът е самодостатъчен, които съхраняват своята цялост в простото и естественото, закрепени върху несигурната плоскост на взаимността и обичта. Трябва да се има предвид, че това са само посочените, но не обживени от него територии – той се намира на отсрещния бряг и за него са валидни думите от Еклезиаст: “Който трупа знание, трупа тъга”. Неговата молитва: “Научи ме, господи велик/ да живея като всички хора” изразява болка и копнеж, но не и надежда. Конфликтът между външният неведом живот и затворения в непрозирната си монада самотник продължава дълго, но остойностяването на битието извън пределите на обричащата го смърт – тоест остойностяването на “външното” битие, рефлектира и в най-устойчивите му метафори: прозореца и огледалото. В “Огледало” огледалото вече не е атрибут на празнотата, не е пазител на тайни и гробница за отминали животи – както е в “Стаята” и “Повест”; тук то е инструмент на пресътворението, творящ един “нов и дивен свят”. В “Пладня” прозорецът не е преграда, процеп или око на затвореника в себе си, както е навсякъде другаде, а рефлектор на еротиката и радостта от живота, който пълни стаята на поета с мълнии. И в двата случая обаче посланието идва отвън, то не произлиза от поетическото аз, а единствено го провокира да отстоява красотата на тленния свят от позицията “и въпреки всичко”.

По-различно е с детството – по-скоро то е единствената територия, на която досегът с вселената е автентичен, а следователно автентично е и самото битие. Детството не живее под бремето на времето, няма линейно съществуване; в него чудото е възможно – едно от най-ранните метафорични превъплъщения на прозореца в стиховете на Далчев маркира това чудо, контрастиращо с паралелните му и по-сетнешни превъплъщения – в “Прозорец”, където зимното стъкло се превръща във вълшебна територия на търсенето, но намирането на “вълшебната птица” по парадоксален начин унищожава вълшебството на сребърната гора и възвръща статуса на реалността. Детството е и шансът на ангелическия сняг, слитащ над очернения град: неговият благослов е достъпен единствено “в градините, където са играели деца”. Вярата, че детето е медиатор на изначалната непоквареност и цялостност на света, е изразена в “Синеокото момче”, способно да чуе как расте тревата и да говори “с бога и света”. Това стихотворение е уникално в цялостния контекст на Далчевата поезия и представлява силен контрапункт на чувството за самота и бавно изчезване; то е стихотворение – коан, което без всякаква аргументация проявява видимости отвъд изначалната обреченост – и извежда Далчевото “и все пак” до почти надвластна позиция. Но и това отстояване е оставено отворено – като алтернативно обговаряне на дилемата тленност – вечност: конфликтът между тях не е решен – защото и не може да бъде решен.

Приемането на света и примиряването с неговите екзистенциални дадености се оказва дълъг и сложен процес. Връщане от познанието затрансценденталната непроходимост на битието е невъзможно: утехите на неукия, веднъж надмогнати, са невъзвратими. Вярата като опора на човека срещу смъртта изглежда също се е оказала недостатъчна: Далчев е вярващ, който не приема отвъдното като утеха или компенсация за реалното битие. Поради което Далчев, подобно на Сизиф, просто приема съдбата си и с това приема света такъв, какъвто е: тленен, ограничен и греховен. Приема и своята самота в него – самотата на знаещия, самотата на този, за който съществуващото ще бъде завинаги недостатъчно, който винаги ще се вдълбава отвъд неговите дадености и ще търси техните смисли и основания – знаейки много добре, че в ръцете му ще останат само фрагменти от цялото, наречено живот.

Има две стихотворения, които много ясно посочват това ново, едновременно горчиво и трансформиращо самото себе си съзнание. “Ти познаваш този миг” е директният антипод на “Повест” – тук нямаме вече изначална самота, а съзнателно поето усамотение, което се идентифицира не с болка, а с удовлетворение и наслада. И тук “часовете капят върху пода”, но тази метафора няма нищо общо с безпощадното люлеене на слънцето от метал, отмерващо безследното почезване на живота. Беглият сигнал от външния свят не поражда ексцес, както в “Дяволско”, а раздвижва “това, което във сърцето/ си събирал мълком толкоз дни”. Миналото вече не е избледняване и пустота, а избуяващ посев, чрез който думите растат:

        Ти познаваш този миг единствен

        и под лампата във своя кът

        жънеш тежки посеви от мисли

        и следиш как думите растат.

Това е всъщност просветлението на Далчев, това е и неговият отговор на обричащата мощ на смъртта, на чезненето в екзистенциалната бездна. В “Ангелът на Шатър” той вече е направил своя окончателен избор – избрал е благослова пред меча и гибелта. В този благослов няма йерархии, няма висше и нисше, няма тленно и трансцендентално – той благославя живота такъв, какъвто е. Неговият ангел благославя:

        еднакво всички: и човека

        ведно със слабите треви.

Съзнанието за този благослов, съзнанието за святата цялост на света е прозрението на Далчев. След този благослов светът е преобразен – той блести и цъфти като старинна стъклопис. И тъкмо този благослов е трудната, мъчително постигната нирвана на поета Атанас Далчев.

Други публикации

Сугарев, Е. ВИДРИЦА LITERARICA. – София : Литературен вестник, 2012.