Румен Шивачев, „Модерното човекознание – доктор Кръстев за Вилхелм Вунд“

Когато през 1888 г. д-р Кръстев защитава дисертацията си за метафизиката на душата у Лотце, той едва ли си дава сметка колко бързо – за по-малко от 10 години – възторгът му от нея ще започне да се изпарява и впоследствие с редица колебания и отклонения ще затърси по-устойчиви подстъпи към относителните сфери в разбирането за човешкия дух. Впрочем и през 1888 г. този младежки възторг не е съвсем безрезервен, доколкото може на “prima vista” да се разбере от непреведената му до днес дисертация. Тъй или инак, отношението му към метафизиката съществено се променя, отразявайки наличието на един тягостен луфт в хуманитаристиката, който четвърт век по-късно ще започне да се запълва от първата школа на Фройд и Юнг, а след още почти толкова – и от втората на Виктор Франкъл – логотерапията. Но по времето на д-р Кръстев техният час още не е настъпил, а и съвсем не са много изследователите, които да предвиждат или да предчувстват коя точно дисциплина би могла да раздвижи баласта от “толкова много схоластика”[1], вкочанила хуманитаристиката. Дали социалните науки, бележещи подем вследствие възникналите “нови задачи” пред обществата, дали отделните клонове на физиологията и анатомията, сдобиващи се с все по-нови теоретически постановки и технологични възможности.

Макар че още в първата книга на критика – “Етюди и критики” (1894) – едва-едва се долавят нотки на пораждащия се скептицизъм към господстващата метафизика, същинския тон на несъгласие с нея д-р Кръстев задава в следващата си книга – “Литературни и философски студии” (1898) – и по-специално в студията си “Естетиката като наука”. Един от показателите за този специфичен неутралитет към метафизиката – може би не най-същественият – е разтегливият и неикономичен метод на преразказване на съдържанието на художествения текст или цитирането на твърде големи пасажи от него, целящ директно и комплексно да внуши духа на изображението и избягващ с това аналитичния и по-диференциран тълкувателен прочит – вероятно поради отсъствието на адекватен понятиен апарат, научен инструментариум и набор от възгледи и аспекти или поради съществуващата тогава традиция в критическите прочити. Струва си обаче да се отбележи, че и през годината на “Етюди и критики” редакторът на “Мисъл” страни от метафизичните обяснения в хуманитарните дисциплини и поема свой собствен път на мислене за нещата от природата на човека. Той започва самостоятелно да издава поредица, наименувана “Курс на философията”, от която иска да направи нещо повече от сборник с лекции. Предвидено е този амбициозен проект да съдържа “психология, логика, етика, естетика, история на философията”[2]. По същество това е опит за паралелно списване на сп. “Мисъл”, чиято интердисциплинарност позволява научни текстове от всички посочени дисциплини. Критикът обаче изключва литературата и художественото творчество, като селектира дисциплините, не само защото този курс има повече научно и образователно предзначение, а и защото само по себе си творчеството обхваща много повече области от човешката дейност и има много по-голям смислов обем и екзистенциален периметър. Той пише: “В ограничения смисъл на думата “творчество” тя означава само образуването на нови комплекси, въобще нови комбинации – от дадени, готови материали”[3]. С други думи, творчеството съвсем няма ограничен смисъл и съвсем не включва само изкуствата, а се отнася към него като към универсален човешки феномен – обстоятелство, което стои в основата на съвременните юнгиански изследователски практики. Може би точно затова д-р Кръстев не се занимава с психологическия проблем за художественото творчество. Курсът му остава нереализиран като издание – от него излиза само “Част І. Въведение. Психология на интелекта”.

Макар да разглежда повече историята на психологията, общите положения, основните понятия и важните имена, допринесли за развитието ѝ, критикът придава основно значение на нея, “понеже и знанието на психологическите закони е необходимо за изучаването на логиката, естетиката, педагогията или коя да е друга от духовните науки” и “изучава целия душевен живот”[4]. Още в тази по-крупна, макар и провалила се, научна проява на младия критик като основен авторитет е намесено името на неговия професор Вилхелм Вунд, когато се касае за модерно и приносно говорене за психологията. Неговото присъствие, а така също на психолозите и естетиците от школата му, е твърде осезателно и в статиите, подписани от д-р Кръстев в критическия и научния отдел на “Мисъл”. Под влияние именно на Вунд критикът прокарва първоначално един психологически централизъм в идеите си за научната хуманитаристика и художественото творчество: “Между всичките науки... психологията безспорно трябва да се постави на първо място, защото тя ни запознава с най-близкия и най-интересния за нас предмет: с нашия душевен мир, със самите нас”[5]. Иначе присъствието на Вунди близките до неговите възгледи хуманитаристи се отнася за почти цялото издание на списанието, като започнем от 1892 до 1906 г. (в последната 1907 г., покрай университетските събития, уволнението и заминаването на д-р Кръстев за Скопие, научният и критическият отдел са твърде свити и посветени на по-други проблеми). В своя “Курс на философията” редакторът на “Мисъл” налага като меродавен закона за релативността, формулиран от немския учен и възприет с допълнения по-късно от Карл Юнг. Но както вече споменах, той не се ограничава с популяризаторско интерпретиране на новите постижения в психологията и опитите естетиката да се изведе от метафизичните възгледи, а лансира и свои наблюдения. Така например, д-р Кръстев не се съгласява с резервите на Вунд към двойното съзнание, а приема, че “нашето съзнание може в един момент от време да обйема най-малко две представления”[6]. С това критикът до голяма степен се съгласява с възгледа за несъзнаваното, към който Вунд има силни резерви. Струва си обаче да вметна, че той не възприема несъзнаваното като механична симбиоза между него и съзнанието. Подобно на Юнг, редакторът на “Мисъл” засяга “несъгласуваността на психичните процеси”, работещи според швейцарския учен като “несъзнавани актове на волята”, чрез които се постига “състояние на вторична осъзнатост”[7]. Дали тя е “входът” между съзнавано и несъзнавано, не може да се определи и днес и може би поради това позицията на д-р Кръстев остава колеблива.

Но въпреки основното място на психологията в хуманитаристиката, която би могла да даде отговор на всяка изява на човешката природа, за критика централна си остава естетиката, тъй като нейният език е в качеството си хомогенно и непосредствено да даде израз, да изобрази и да обхване различните форми на духовния живот. Причината той да свързва по този начин психологията с естетиката е, че за него и двете се взаимопроникват, като в отношенията помежду им се формират и обособяват останалите научни дисциплини – философия, логика, социология, етика. Ако психологията е работещият механизъм, естетиката е крайният продукт; ако психологията е случващото се в душевния живот на човека, естетиката е неговия езиков израз. Т.е., естетиката рефлектира едно психологическо отношение към своя предмет, независимо дали този предмет е творчески въобще или е рецептивен въобще, дали е имплицитен или е експлицитен за субекта. От съвременна гледна точка д-р Кръстев разбира психологията и естетиката като здраво свързани помежду си – точно така, както много по-късно Юнг ще дефинира и обясни тази кардинална връзка: “Естетиката представлява приложна психология и се занимава не само с естетическата стойност на нещата, но също – и може би дори в по-голяма степен – с психологическия въпрос за естетическото отношение”[8]. Както вече споменах, след психологията и естетиката се нареждат философията, логиката, социологията, етиката. Тяхната автономност не е съвсем безспорна – те са по-скоро междинни и са взаимно обусловени в симбиозата си със скритите общо-психологически процеси и техните резултати, формиращи една компактна панорамна визия, която може да се обобщи с понятието естетика. Например, финалните проекти (идеите) в социологията и етиката представляват един номинален естетически продукт. Въпреки вътрешните им взаимоотношения, варианти, трансформации, техните категориални системи преследват изграждането на една обща фикция, която има естетически облик. Метафизиката обаче замъглява и прекъсва не само преките връзки между естетиката и психологията, но и връзките на последната с тях. Може би точно затова отношението на критика към метафизиката се радикализира и макар да не открих сведения дали е чел Хаман, то не се променя до края на живота му и по всяка вероятност е причина за някои отклонения в критико-оценъчната му дейност, както и за основанията да бъде квалифициран като “нормативист”. А отношението на Хаман силно засяга литературознанието, което д-р Кръстев обвързва със своите психо-естетически възгледи за творенията на българските писатели: “Метафизиката злоупотребява с всички вербални знаци и фигури на езика, базирани на емпирично познание и ги превръща в празни йероглифи и типове идеална връзка”[9].

Студията “Естетиката като наука” като че ли изключва или забравя именития професор, който иначе е дал на д-р Кръстев първия тласък в попрището му на учен и критик. Повече от видно е обаче, че редакторът на “Мисъл” търси свои собствени пътища към нея, започва по-издалече, опитвайки се да реабилитира и освободи от влиянието на метафизичните теории естетиката, която “и до днес не е успяла да си извоюва поне оная свобода и оная независимост от метафизичните теории, които си спечели, благодарение на една шъпа екзактни мислители”[10]. Още повече, че критикът трябва да намери и алтернативи на проблема с метафизиката в условията на модерната ни литература, за да ги приложи към българските писатели, които ще са обект на внимание в книгата му – Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, покойният вече Алеко Константинов. Макар в основата на възгледите му да стоят Вунд, Вебер, Фехнер, Хелмхолц, Липс, тук д-р Кръстев е сам. Изобщо, “Естетиката като наука” е един изповеден монолог на критика, който сякаш не се надява на своевременен български резонанс, да не говорим за сериозна дискусия, независимо, че някои от студиите разглеждат и са насочени, както отбелязах, и към български автори. Вероятно точно затова обаче студията на д-р Кръстев е, според мен, един от върховете в развитието му на културолог и концептуалист. Той е може би първият български автор, който се опитва самостоятелно да осмисли цяло едно направление в европейската хуманитаристика, да го позиционира съобразно нейните принципи и своите разбирания, а не само информативно да го коментира, нито пък спекулативно да го адаптира към българската културна действителност. В тази своя студия редакторът на “Мисъл” очертава съвременното състояние на хуманитаристиката, посочва както главната причина за празнините в нея – метафизичното отношение към науката и произведенията на изкуството – така и един от изходите от това състояние: изследваческото проникване в човешката душевност, което може да извърши само психологията, и то експерименталната. Критикът категорично заявява, че именно принципите в психологията “трябва да служат за естествената основа на Естетиката”[11]. Нещо повече, той императивно постулира, че “Естетиката трябва да върви само ръка за ръка с психологията”[12]. С изводите, направени в този дух, д-р Кръстев провижда появата на Фройд и Юнг, за които естетиката има огромно значение като изследователски материал с емпирична стойност.

Разбира се, възгледовият облик и историческият подход в “Естетиката като наука” са продиктувани главно от Вилхелм Вунд и неговата не само философска и психологическа ерудиция, както и от идеите на Фолкелт, Липс, Хартман, Фехнер. От всички тях обаче най-актуален за д-р Кръстев е Вунд, който остава такъв и дълго след кончината на самия критик – чак до днешната аналитична психология. В нея философията и психологията на немския учен са една от важните отправни точки за хуманитарните познания при Юнг и неговите последователи. Доктор Кръстев следи и влиянието, и дискусиите, и мястото на своя преподавател в обмена на проучвания, резултати и възгледи. 70-годишнината на Вунд е чудесен повод редакторът на “Мисъл” да се вгледа в обемното му научно-изследователско творчество, но също да избистри и прецизира своята подготовка в разбирането си за по-дълбоките пластове на човешката душевност. Критикът публикува обширна аналитична студия върху приноса на Вунд в една от най-новите, сложни и относителни хуманитарни науки. Нещо повече, в редакционна бележка на страниците на “Мисъл” той публикува и текста на една телеграма, изпратена специално до юбиляря от “множество ученици и почитатели в България”[13], а съответно и нейния отговор от немския професор, в която последният ги намира за “достойни представители на един прогресирующ народ”.

Студията “Вилхелм Вундт” д-р Кръстев публикува в три последователни книжки на “Мисъл” от 1902 г. – VІІ, VІІІ и ІХ. Макар че не се спира на цялата обемна проблематика в творчеството на Вунд, текстът на критика е изключително подробен, аналитичен и подреден – мислещ. Освободен е от куртоазията, с каквато често се съпровожда юбилеят на един именит човек. Както вече споменах, преди тази студия и вън от “Естетиката като наука” д-р Кръстев твърде често е писал за Вунд, но никога не си е позволявал волността да излезе от сериозния академичен тон, дори когато засяга конкретния принос и действителното му място в научния свят. С оглед интереса на д-р Кръстев въобще към човешкия дух в неговата студия доминира проблемът за психологията в творчеството на Вунд. Макар и по-слабо застъпени, философските възгледи на немския учен са ситуирани съобразно психологическите – така както и двамата се опитват да ги съчетаят в своите текстове. Един несъществен и повече подвеждащ недостатък, тъй като те непреднамерено стават уязвими за философски спекулации.

Както бе казано вече, студията на д-р Кръстев е толкова аналитично написана, че в нея добре се открояват чисто тезисните постановки, част от които ще изброя и накратко ще коментирам.

В кн. 7 на “Мисъл”. І. Заслугите на Вунд за изследване и изучаване на перцепцията. Тя винаги е директна. Може би точно това е причината Вунд да отрича възгледа за несъзнаваното. Дали тук не е “входът” за симбиозата между съзнаваното и несъзнаваното? В по-късните си проучвания Юнг възприема частично възгледите на Вунд, като диференцира перцепцията на конкретна и абстрактна. Първата се осъществява от “телесните сетива (кинестетично, вазомоторно и т.н.)”[14], докато втората “представлява един диференциран тип възприятие, което може да бъде наречено “естетическо”, тъй като то следва свой собствен принцип и е еднакво освободено както от всякакви примеси на различия във възприемания обект, така и от субективни чувства и мисли, като по този начин се издига до степен на чистота, която никога не може да бъде постигната от конкретното усещане”[15]. Очевидно, това конкретно усещане е херметично концентрирано и/или насочено (протичащо) до неминуемата намеса на субективните чувства, мисли и телесност. Въобще, идеята за иманентно заложен, динамичен и подчертано естетически фон на предметите на перцепцията е силно застъпен и аргументиран на различни нива у Юнг. Той обхваща номиналното им присъствие в нея, сиреч, “телесните сетива”притежават и нетелесни корелати. Поради това швейцарският учен диференцира перцепцията, като квалифицира абстрактната в “естетическа”, т.е., съдържаща не само ясни и непосредствени, физически и конкретни, а и размити и периферни, общи и нефокусирани от съзнаниетонейни фонове, които обаче му влияят. Оттук до Платоновия εΐδος (идея) разстоянието съвсем не е голямо, въпреки че предполага и различни механични построения, отклоняващи го във философски съждения и спекулации. Без да навлизам в този интересен иначе проблем, ще добавя, че колебаещата се иначе позиция на д-р Кръстев клони все пак към тази на немския учен, тъй като конкретната перцепция има емпирическа стойност, докато абстрактната предполага метафизически изводи (тъй като експерименталната психология още не е стигнала до нивото на аналитичните практики, провеждани от Фройд и Юнг). ІІ. Признанието за установяването на експерименталния метод, преименуван в “експериментална психология”. Последното наименование се ползва от всички следващи психологически школи, в това число от психоанализата на Фройд и аналитичната психология на Юнг. Тук д-р Кръстев маркира необходимостта от интердисциплинарност на експерименталната психология с насочването ѝ към етнологията, езикознанието и митологията, на които по-късно Юнг ще посвети изключително внимание. ІІІ. Създаването на философия на психологията. Това обстоятелство поставя психологията от края на ХІХ и началото на ХХ век на философска основа, поради което намира силен критически отзвук у Юнг.

Текстът за Вунд в кн. 8 на “Мисъл” е посветен на изброяване на някои основни психологически понятия на немския професор и критически коментари. Тук те са три: актуално понятие за душата, психофизически паралелизъм и психическа каузалност (коментирана в следващия брой). Предшествениците на първото понятие способстват да се открият нови идеи за интерпретациите му. Вунд по нов начин поставя стария проблем за душата като отделна от тялото. У д-р Кръстев той присъства частично и в разглеждането на другите две понятия. Психофизическият паралелизъм е разделен на метафизически и емпирически. Метафизическият е на Спиноза, но Вунд и д-р Кръстев не го приемат – за тях валиден е емпирическият. Третото понятие е коментирано в кн. 9 на “Мисъл”. При психическата каузалност основният проблем е дали “ония закони, които нашият ум счита необходими за физическата природа, са такива и за психическата природа”[16]. Този проблем като че ли остава нерешен, въпреки че доминира възгледът за съществуваща “пропаст”. От своя страна, Юнг се съгласява с него. Според швейцарския учен действително има редица физически актове със своите психични корелации и обратно, но съвсем не са малко и онези факти както в културните паметници на човечеството, така също в конкретната психоанализа и чисто медицинския опит, които свидетелстват за явна нарушеност на цялата дихотомия и за повече от очевидна каузална прекъснатост, т.е. за друг каузален произход. Те са особено важни и имат изключителна и съвсем не второстепенна роля в психичната конституция. Покрай този реален и сериозен проблем Юнг въвежда и разработва редица понятия като “трансцендентна функция”, “трансформация”, от която възникват “символи на трансформацията”, “синхроничност” и много други. Дори когато коментират такива факти обаче, Вунд и д-р Кръстев не ги свързват, а ги игнорират, експлицирайки ги в други категориални структури в психологията. По всяка вероятност затова и двамата само отчитат наличието на “пропаст”.

В кн. 9 на “Мисъл”. Освен понятието за психическата каузалност у Вунд, д-р Кръстев обобщава възгледите му въобще за психологията – немският учен прави опит да балансира науката за духа с физиологията, но не се отказва от “пропастта” между душата и тялото. Редакторът на “Мисъл” се приближава до по-късните проучвания, че в по-дълбоките си пластове това е религиозен възглед. В този брой е посочена и позицията на Вунд относно “по-старите метафизически идеи” на Хербарт за “понятието несъзнателни представления”[17] и изобщо за несъзнаваното, разглеждано по-късно от Фройд и Юнг. Според Вунд “да се приписва съществуване на представлението, когато то не е в съзнанието, би било безсмислица, понеже би било равносилно на това да се твърди, че едно действие съществува или се извършва и тогава, когато не се извършва”[18]. Според Юнг обаче такива “представления” протичат на подпрагово (подсъзнателно) ниво и имат съществена, често компенсаторна, роля във функциите на съзнанието, без да са съзнавани[19].С други думи, действието се извършва дори когато не се извършва. Приключвайки с този парадокс, е необходимо да добавя важното обстоятелство, че в тази връзка нито Вилхелм Вунд, нито д-р Кръстев си дават сметка за ролята на психичната енергия, която не може да се съсредоточи и изчерпи единствено от съзнанието и на която Юнг посвещава много страници от своите изследвания. Психичната енергия (или либидото[20]) не обхваща и не се отнася само за съзнанието, а извършва действия и въздействия в него, без то да участва. Именно различните фрагментни съдържания на тази психична енергия изграждат несъзнаваното и поддържат неговия динамизъм[21]. В блестящата си студия “За енергетиката на душата”, но и въобще в многобройните си и разноаспектни наблюдения върху динамизма и трансформатизма на несъзнаваното, той без колебание мотивира въведеното от фон Грот понятие за психична енергия: “Понятието психична енергия е точно толкова оправдано в науката, колкото и понятието физическа енергия, а психичната енергия притежава също такива квантитативни обеми и различни форми, както физическата”[22]. По същия начин Юнг се присъединява към изследванията на Бусе и Кюлпе, който твърди, че “остава съвсем без значение дали един квант духовна енергия ще се влее в протичането на материалните процеси или не: от това няма да пострада в досегашния му вид законът за енергията, която не се губи”[23]. Приближавайки се бавно и аналитично към проблема за “новите комбинации”, стоящи в основата на творчеството, който силно интересува и Вунд, и д-р Кръстев, Юнг опровергава тоталния характер на изтласкването и на съвсем незадължителната опозиция “съзнавано-несъзнавано”, в теориите на Фройд като основни причини за творческия акт. Той категорично подчертава, че “несъзнаваната нагласа не само не е враждебна на съзнаваното съдържание, но би могла да стои услужливо насреща му: става дума за творчески новообразувания, които, както е известно, се зараждат изключително често в несъзнаваното... Едно ново, творческо съдържание може, въпреки готовността на съзнанието, задълго да остане в несъзнаваното, без да бъде изтласкано”[24] (подч. м., Р. Ш.). То остава чуждо на съзнанието, тъй като “още не съществуват асоциации и мостове на взаимоотношение към съдържанията в съзнанието. Всички тези връзки трябва първо мъчително да бъдат изградени. Без тях не би могла да се получи никаква съзнаваност”[25]. Именно отсъствието на такива видими, непосредствено индикативни връзки е причината Вунд и д-р Кръстев да говорят за “пропаст” между съзнаваното и несъзнаваното.

Ако Вунд се противопоставя на важното присъствие на несъзнаваното и на неговите функции в съзнанието (засегнати както още от Кант, така и от съвременници като Хартман и Фехнер), то за д-р Кръстев несъзнаваното се случва и присъства в съзнанието, но в условията на неизследими интерференции и непознаваема каузалност, които само гносеологията с множество уговорки може да загатне. Въпреки това, още в цитирания “Курс по философията” редакторът на “Мисъл” стига до обобщаващото юнгианско заключение за творчеството като образуване на “нови комплекси, въобще нови комбинации”, от които изобщо зависи и самият творчески процес (вж. бел. 3). Съществената част от тях се съдържа в несъзнаваното и представляват несъзнавани съдържания, както по-късно ще уточни Юнг. Всички тези допълнения и корекции обаче оставят Вунд – както в оценките на д-р Кръстев, така и в тези на много по-късния Юнг – като фигура с научен авторитет от най-висока проба в развитието на хуманитаристиката и в историята на най-младата наука – психологията.

Макар и сбито, резюмето на д-р Кръстевата студия за Вилхелм Вунд и неговия научноизследователски принос в хуманитаристиката е не само показателно за първите стъпки на българската култура към европейската модерна мисъл. Както цитираните “Курс по философията” и “Естетиката като наука”, така и редица по-кратки бележки или по-обемни текстове (като “Изкуство и религия”) са достатъчно красноречиви за силния му първоначален интерес към природата на духа и неговата творческа същност. Тя обаче съсредоточава в себе си твърде много хуманитарни дисциплини, чието състояние в края на ХІХ и началото на ХХ век не е добре разпределено – философия, изкуства, религия, етика, психология. Нещо повече, тяхната интеркомуникативност е твърде лабилна както в Европа, така и в България. Един по-внимателен поглед в линиите на д-р Кръстевото творчество ще установи, че той се връща в България с подчертан интерес към човешката духовност и нейните естетически профилирани продукти, отколкото към земната и конкретна българска литературна действителност. Въпреки свидетелствата на Т. Г. Влайков, че още в ученическите си години критикът е мечтаел да се посвети на литературата, бидейки “българският Белински”, и въпреки първоначалното му положително отношение към поезията на Вазов, засвидетелствано и в писмата му с едно скрито срамежливо благоговение към поета. Като че ли влиянието на Лайпцигския университет и Вунд рафинират отношението му към литературността, поставяйки го на първоначална висока стартова позиция, която впоследствие ще търси своите форми на адаптация. С навлизането си в българската литературна действителност д-р Кръстев сякаш се отдалечава от спецификата на наученото в Лайпциг. Масивите от произведения на новата българска литература нарастват; насрещната динамика на литературните процеси, поддържана от нови имена и явления, поглъща неговото внимание. Действително, афинитетът към дълбинната природа на човека се запазва докрая на живота му, а в известна степен се и премоделира в остър индивидуализъм и естетизъм. Произходът на неговия критико-оценъчен и естетически “нормативизъм” се крие вероятно в първоначалния му интерес към по-комплексните познания за човека, които обаче остават неразкрити, фрагментарни и необговаряни, поради което изглеждат радикални, неаргументирани и хипотетични. За него модерното човекознание остава една не дотам приемлива самотническа и изолативна инициатива, тъй като тя се оказва прекалено дълбинна и индивидуалистична. ХХ век е колективистки век – още от първите си десетилетия той започва да мисли човека като колективен продукт и го диференцира по социални функции. Знанието за човека продължава да расте, но на ширина, а не в дълбочина. Лекторските и научните текстове на д-р Кръстев са насочени предимно назад и надълбоко – в тази посока на гледане той винаги е и внимателен, и уверен. Увереността му обаче се пренася и върху територии с по-хоризонтален (социално и национално обусловен) терен. Редакторът на “Мисъл” съвсем не го отхвърля или изопачава, затваряйки се зад стените на кабинета си, вследствие на което той започва да доминира. Затова от съвременна гледна точка критикът си остава самотен и незавършен (неоформен) медиатор между експерименталната психология и естетиката, наченати от Вунд и немските хуманитаристи от втората половина на ХІХ в., и тяхното развитие и задълбочаване, продължени от Фройд, Юнг и техните школи през ХХ в., от една страна. От друга пък, между модерността на цялата тази хуманитарна линия, продължила повече от век, и на прехода от Възраждането към новата българска културна мисъл. Ситуация, която напомня наблюдението на Юнг, че модерниятчовек е самотен – той се намира на един връх: под него е цялото културно наследство на човечеството, стигащо до първобитните мъгли; пред него и над него е небето, в което той трябва – ако може – да се отпечата[26]. Доктор Кръстев – една незавършена духовна съдба.