Елка Трайкова, „Как Александър Балабанов чете списание „Мисъл“

Диалогът между проф. Балабанов и сп. „Мисъл“ може да се проследи и интерпретира на различни равнища – концептуално, личностно, като близост и оттласкване, като разговор между носители на различни духовни мисии, реализирани по различен начин и в различно време, но еднакво важни за литературната история. Какво кара непрекъснато променящия се, поддържащ еднакво убедено противоположни мнения професор по класическа литература да изпитва дълбоко уважение към кръга, към който той не принадлежи, и към създателя на елитарното издание, в което той не публикува? Д-р Кръстев и проф. Балабанов са научни и житейски антиподи, които не биха могли да не се отблъскват, но и да не се допълват. На всеки един щрих от личността на единия отговаря неговата противоположност у другия. На строгата елегантност на Кръстев – артистичната небрежност на Балабанов. Външната студенина и непристъпност на единия контрастира на вътрешната необходимост да общува непрестанно и с много хора у другия. На осъзнатото духовно мисионерство на д-р Кръстев се противопоставят разпилените в разговори идеи и нереализираните систематични научни изследвания на Балабанов.

Кръгът „Мисъл“ – един строго охраняван интелектуален и личен периметър на доктора по философски науки е в контрастна опозиция с бохемските дни и нощи на българановската компания, към която професорът принадлежи. Кръстев духовно е надраснал своята среда и е готов да понесе и самотата, и неразбирането в името на своите естетически принципи, вложени в списанието. Той е обречен на своята екзистенциална вярност към идейните си съмишленици и приятели – Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров. Балабанов е човек на внезапните емоции, спонтанните чувства и непрестанната промяна. Той е вечно търсещият дух, за когото няма абсолютни истини, трайни убеждения, непроменливи взаимоотношения. Професорът може едновременно страстно да спори, да иронизира и в същото време да се разкайва, да иска прошка или публично да се самоотрича. Защото според него няма по-голяма драма за мислещия човек от сковаващия застой, от педантичното следване на схеми и канони. Като главен герой на една такава „трагедия на догмите“, той анализира д-р Кръстев. Колкото и парадоксално да е в контекста на казаното дотук, мотивът за написването на статията „Делото на д-р Кръстев“[1] не е да бъде иронизирана личността на затворения в своите естетически системи критик, да бъде наруган за „вредите“, които е нанесъл на българската литература категоричният и безкомпромисен в оценките си редактор на „Мисъл“. Текстът е интелектуален жест на дълбоко и искрено уважение към силния, духовно самотен творец, пръв опитал „да постави нашата литературна и художествена критика на научни основи, да ѝ обезпечи известни критерии, да ѝ даде „установени принципи“, чрез които да може да цени обективно проявите в областта на изкуството и поезията“[2]. В тази статия Балабанов иска и успява в голяма степен да бъде обективен. Отминалите две десетилетия от спирането на изданието му позволяват да очертае неговото реално място в социокултурното пространство на българската литература, както и да засвидетелства своята почит към заслугите и своето разбиране към субективните пристрастия на неговия създател.

Списание „Мисъл“ се появява в граничната зона между две столетия, когато българската интелигенция, макар бавно и твърде мъчително, осъзнава принадлежността си към европейските традиции и вече има отворени сетива за модерните търсения. Тя оформя своята нова културна идентичност не само чрез родното като съхранена и отстоявана самобитност, а и чрез творческо усвояване на чуждите художествени и философски модели. Със създаването на списанието се обозначава, осмисля и реализира драматичният преход от колективистичния, патриархален идеализъм на Възраждането и първите години след Освобождението към битуващия дотогава по-скоро като духовно предчувствие или личностни жестове индивидуализъм и интелектуален скептицизъм на все още малобройната българска интелигенция. Това е амбицията, която влага д-р Кръстев в новото списание: да преодолее националната ни самобитност и изолираност чрез европеизиране на българската литература и култура, предлагайки естетическа алтернатива на реализма. Опитът на „Мисъл“ да изгради един модерен, противопоставящ се на традиционните норми микромодел, обоснован от теоретичните постановки и философските възгледи на д-р Кръстев и Пенчо Славейков и оригиналното творчество на сътрудниците, както и с поместените преводни материали, драстично се вклинява в едно затворено и статично художествено поле. Списанието е провокативно и предизвикателно със своята освободеност от публицистичното съпреживяване на миналото като нравствен идеал и постоянна сюжетна тема, както и със стремежа си да наложи модел на доминанта в литературния живот, насочваща не към социалнополитическите, а към метафизичните проблеми на човешкия дух. А това поражда неизбежното заплитане на конфликтния възел „млади“ срещу „стари“, както и на полемичната опозиция „Мисъл“ срещу другите издания. Сблъсъци, предопределени от аналитичното деконструиране на традицията и оттласкване от нейната проблематика, език, стил и художествен метод.

В края на 20-те години на ХХ в., когато във „Философски преглед“ излиза статията на Балабанов, българската литература и критика вече са преодолели и своята национална самодостатъчност и естетическата си изостаналост. Модернизмът не е подозрителен експеримент, а художествена реалност, осъществена с нов тип изказ, подчинен на засилена художествена фикционалност и вложена естетико-философска многозначност. Създаденият в резултат на болезнените сблъсъци на „Мисъл“ с обречените на реализма литературен модел е несъвместим с пиедесталното отношение към европейските влияния. Той вече властно налага не вертикалното, в смисъл на догонване и подражания, а линейното, тоест равнопоставено и навременно общуване с модерните инвенции. А това предполага извеждане не на полемичния, отричащ акцент към делото на д-р Кръстев, характерен за 1907 г. и статията на Симеон Радев „Д-р Кръстев като литературен критик“[3], предизвикала широк обществен отглас с дързостта си да се анализира, оценява и отрича най-авторитетния критик, създаващия естетически еталон редактор на сп. „Мисъл“.

Възпитаник на френската култура, привърженик на импресионистичната критика, на освободеното въображение, С. Радев не приема прилагането на научни норми и критерии за измерване стойността на литературните произведения. Привеждайки система от естетически и философски аргументи, той се опитва да докаже несъстоятелността на „сухите правила на догматичната естетика“, но твърде пристрастно и несправедливо твърди: „Д-р Кръстев дължи трагичното безплодие на един вопиющ недостатък от естетически качества. И ние видяхме как поради отсъствие на умствен взор той не можа да усвои една метода с Теновски похвати... Прибавете към всичко това оскъдните му познания по европейска литература, една слаба, почти несъществуваща (в най-широкия смисъл) култура.“[4]

Ето какво си спомня той години по-късно: „Една вечер Балабанов ни разправи на Павел (Генадиев – б.м., Е. Т.) и мен, че д-р Кръстев говорил с ирония, че дошло до там, ние да си издаваме списание. Балабанов беше огорчен. Огорчихме се и ние. Покрай него настана пауза, която наруших с този наивен въпрос: „Балабанов, собствено какво е написал д-р Кръстев?“ На другия ден той ми донесе книгите на този прочут, но непознат дотогава за мен литературен критик. След две седмици моята студия излезе в двоен „Художник“[5]. Според С. Радев, а това мнение до голяма степен споделя и Балабанов, критическите статии на д-р Кръстев имат скован стил, липсва им въображение и художествена чувствителност. Тази статията, дори написана случайно, както разбираме от спомена, е един от първите признаци за онова разделение в нашата литература, положено в естетическите позиции на „Мисъл“ и първото културно-образователно списание „Художник“.

„Мисъл“ толерира движението на културните знаци отвън навътре. Неговата теоретична платформа, реализирана в творчеството на четворката и налагана на сътрудниците на списанието, предполага разширяване на философските, нравствените и естетическите пространства на родната литература чрез натоварване на фолклорни архетипове с душевните колизии на съвременния човек, чрез експониране на моралните и психологическите проблеми на личността в сакралното пространство на народното творчество. Така отрекли традицията в тривиалните ѝ очертания, те създават една от най-плодотворните тенденции в българската литература.

Редакторите на „Художник“ не искат да създават нова естетическа концепция, те не приемат границите на каквато и да било школа или каноните на определен, дори и модерен, художествен метод. Те толерират свободната мисъл, подвластни са на капризите на вдъхновението и на неограничаваното въображение. Списанието предлага добре подбрана информация на жадната за знания българска интелигенция и се опитва да развива усета ѝ за изисканото, красивото и елегантното, дори с външния си вид.

„Мисъл“ също държи да възпитава естетическия вкус на своите съвременници, но с други средства – поставяйки акцент не върху формата, а върху съдържанието. Стремежът на списанието да бъде не само стимулатор, но и посредник в напрегнатите усилия на литературата ни да се ситуира в европейския контекст, не се отрича дори от най-активните му противници. И то не само чрез ретроспективно наваксване на пропуснатото, но и чрез синтезиране на актуалната художествена и научно-философска информация. Затова изискванията на д-р Кръстев и неговите сътрудници към преводните материали са твърде високи. Статията на Боян Пенев „Българските преводи на „Фауста“[6] всъщност е първата и при това изключително критична рецензия за току-що публикувания превод на великото Гьотево произведение, който Балабанов прави. Въпреки подчертания субективизъм в конкретните оценки, тази статия има значението на манифест за осъществяване на културната идентичност, не чрез побългаряване, а чрез прецизна интерпретация от оригиналния език. Маркирани в сп. „Критика“ (1891), проблемите на превода задълбочено се обсъждат в „Мисъл“. Обосновават се естетическите му функции като конструктивен фактор, обогатяващ и подпомагащ развитието на националната литература. На мястото на твърде популярния дотогава колаж от хаотична информация и четива се оформят тематични кръгове, чиито проекции се търсят в дълбочина. В този контекст „Мисъл“ и „Художник“ се допълват. Публикуваните в тях преводи, въпреки че са различни като стил и жанр, имат обща цел – не просто да ограмотяват малобройната и не особено просветена българска интелигенция в началото на ХХ в., а да създават висока естетическа мяра с прецизно подбрани чужди образци.

Не толкова редактирането на „Художник“, дори не и отрицателното отношение към превода на „Фауст“, оттласкват Балабанов от кръга „Мисъл“, колкото неговият характер и разбиранията му за изкуството. За него творчеството не е висше, свръхчовешко занимание, то дори не е мисия, а дар, естествена потребност на духа и тялото. Това възприемане на изкуството като „весела свобода“ на мисълта и въображението е напълно противопоказно на естетическата концепция на „Мисъл“, но хармонично се вписва в художествената платформа на „Българан“.

В своята статия Балабанов признава сериозните научни познания и високата ерудиция на д-р Кръстев, но внушава, че неговите текстове са обременени от теоретични формули и от прекалено цитиране на чужди авторитети: „… теорията за Кръстев бе всичко, колкото и да бе по някой път сива, както всяка теория; тя бе релсите, по които се движеше неговият интелект.“[7] Кръгът около „Българан“, а това означава и Балабанов, който не само сътрудничи на изданието, но е и активен член на това общество, отхвърлят всякакви установени норми, не признават никакви утвърдени ценности, готови са да се надсмеят над всичко и всичко да отрекат. Това са не само бохемски капризи и нихилистични настроения, това е житейска, културна и идейна реакция срещу строгите естетически и философски позиции на „Мисъл“. Наистина, те не създават литература, която историята вписва в тесните рамки на канона. Тяхната сила е злободневието, остроумните, находчиви и оригинални хумористични стихове. Но така или иначе, в своето време „Българан“ е институция, която провокира и влияе на общественото мнение.

Балабанов смята, че въпреки демонстрираната „почти неразделна, макар и само външна връзка на четворката от „Мисъл“… при редактирането на самото това списание личеше често повече каприз и външна тенденция…“[8]. Наистина списанието става предпоставка за създаване на първия литературен кръг у нас. Но би било несправедливо и неточно да твърдим, че изданието огласява само „капризите“ или социокултурните позиции на кръга, както ни внушава професорът. То е по-освободено, по-толерантно и отзивчиво към естетическите, обществените, дори към политическите реалности, но духовната идентификация между четворката и изданието е неизбежна. В паметта на поколенията тя е обозначена в знаменитата снимка на кръга. За професора тази публично налагана екзистенциална и творческа общност е многократно разколебавана от взаимни оценки и житейското им поведение: „… въпреки делничната заедност на четиримата, въпреки техния задружен труд, всъщност Кръстев беше абсолютно сам“.[9] И точно тази самотност, тази воля за устояване правят още по-значимо делото на д-р Кръстев, неговото силно интелектуално присъствие „заслужават още по-голямо удивление“, защото „В петдесетгодишния живот на България не е имало и скоро едва ли ще имаме личност с такова значение за българската литература“[10]. Това може би е най-точната и справедлива оценка, която получава създателят на сп. „Мисъл“ извън затвореното общество на своите съмишленици. Но Балабанов не спира дотук. Той иска да внуши почит не само към твореца д-р Кръстев, но и към неговата личност. Осмиван, обругаван и неприеман, професорът е много чувствителен към злостно налаганите и многократно публикувани мнения за високомерния, безсърдечен и егоистичен характер на литературния критик. В статията си „Доктор Кръстев като човек“[11] той убедено твърди: „Кръстев беше сърдечен, мил, топъл винаги се отнасяше съчувствено към хората. И бе всякога готов да услужи не с думи, а с дела и с грижи, които често му струваха много труд и жертви.“ Ненавиждал всякакви ограничения, задръжки и предубеждения в живота и в литературата, Балабанов гледа с широта и разбиране на хората. Себе си той смята за грешник и затова е снизходителен и всеопрощаващ към греховете на другите. Този човек, който по-често е бил нараняван, отколкото хвален, е деликатен и толерантен, когато навлиза в интимното пространство на другите. Споменът му за д-р Кръстев е емблематичен пример за лично съпричастие и приятелско съпреживяване на неговия по-скоро драматичен, отколкото щастлив житейски път.

За П. Ю. Тодоров, най-близкия му от кръга „Мисъл“, Балабанов пише редица статии, напомнящи на подвластното на бърза забрава и нови кумири българско общество за неговата личност и творчество. Те са сложно структурирани текстове, в които спомените се преплитат с проникновени анализи на неговите идилии, а портретът на писателя е очертан като продуктивен синтез от национални архетипове и европейска модерност.

Поета Яворов професорът нарича „най-силният, най-съвременният, най-дълбокият, най-съвършеният, най-европейският български национален поет“. На човека Яворов той съчувства за „съдбата му на Едип в нашата литература“[12] и до края на живота си обещава да напише спомени, в които да покаже топлите си чувства към него. Но и този, както и много други планове на Балабанов, остава неизпълнен.

През 1904 г. Балабанов се завръща в България, блестящо завършил Лайпцигския университет. Всестранно подготвен и ерудиран, приел всичко ценно от немската култура, не чрез иронично оттласкване, а със запазен пиетет към нея, той се родее с Пенчо Славейков, учил само десет години преди него в същия университет. Но в родината двамата поемат различни пътища на развитие и утвърждаване.

Пенчо Славейков общува с тесен приятелски кръг, защото презира полуинтелигенцията и не иска да се приравнява с ниското културно равнище на масовия читател, за да бъде разбиран и популярен поет. Той твори за равните нему и за бъдещите поколения, затова остава самотен културен стожер, както и д-р Кръстев, въпреки уважението и възторга на младите интелектуалци, за които той е духовен водач в първото десетилетие на ХХ в.

На Балабанов също не му е по мярка средата, в която попада. На него обаче са му нужни социални контакти – живи и непосредствени, с читатели и слушатели. Той търси публика, която да го коментира, оспорва или хвали. А за това е нужно да се приравни с нея, да пише на злободневни теми, за актуални социокултурни проблеми на общодостъпен, разговорен език. Това той прави блестящо – неговите статии се четат с лекота и интерес, предизвикват обществени дебати и му създават популярност. Контрастно противоположния избор, който правят, предполага несъвместимостта на техните позиции. Славейков е единственият от четворката „Мисъл“, който професорът не оценява и не приема нито като творчески инвенции, нито като житейско поведение. За тази дързост поетът му отвръща с доста хулни думи и презрителни квалификации.

Полемиката между тях е разпиляна в много текстове. Тя е кристален пример за това как се твори българската литература в началото на ХХ в., но е изключение за начина, по който проф. Балабанов чете „Мисъл“. Въпреки различията и непринадлежността към кръга на избраните, той изпитва почит и респект, защото осъзнава, както малцина свои съвременници, че списанието маркира знаците на бъдещето на българската литература.