Надежда Александрова, „Залезът на „Хиперион“. Поглед върху последната годишнина на списанието“

След десетилетно елитарно присъствие в литературния ни живот сп. “Хиперион” преустановява съществуването си. Следата, която то оставя след себе си, е значима – един безспорно голям поет в българската литературна традиция – Теодор Траянов.

Популяризирането на неговата поезия и личност е мисия и на списанието, и на задругата със същото име, която го издава.

В десетилетието на своето съществуване “Хиперион” е “крепост на индивидуализма и символизма”. “За неговите сътрудници – отбелязва Иван Богданов[1] – изкуството е не само най-висша, но и единствено важната проява на живота. Това поставя изданието в положение на културна изолация, която довежда до спирането му.”

Последната годишнина на сп. “Хиперион” (Х, 1931) се открива със статия на Иван Радославов, произнесена като сказка на 25 окт. 1930 г. в град Пловдив на литературно четене на задругата “Хиперион”. Заглавието й в списанието е “Хиперион” и българската литература”. Иван Радославов е убеден:

“Хиперион” не е едно случайно литературно явление.

“Хиперион” е един символ…

“Хиперион” извиква в съзнанието един едър литературен и културно-обществен факт…

Ако подходим съответно през символиката на числата и се опитаме да разчетем символния код на числото 10 – то бележи своеобразно връщане към изходната точка на развитието. Би могло да се превърне в ново начало, но със сп. “Хиперион” това не се случва. Не съм веща в символиката на числата, по-скоро интуитивно търся кодирания смисъл във формулировката на Иван Радославов символизма на “Хиперион”.

През 1922 г. когато се поставя началото на списанието, символистичната доктрина е все още жива, но и достатъчно разроена, за да се развива свободно и без конкуренция на литературния пазар. Разбира се, пазар е понятие, чуждо на възвишената естетика на двамата лидери – поета Теодор Траянов и критика Иван Радославов. Но той е действителността, от която бягството е невъзможно. Достатъчно е да се зачетем в спомените им и тези на техните съвременници. (Реализмът е не просто предпочитана естетика в българската литература. В повечето случаи прилича на неизбежна принуда.) И така, пътят на развитието, белязан от числото 10, не успява да се формира като възходяща диалектическа спирала, оформя се като парабола, устремена към своето начало. Развитието на сп. “Хиперион” може да се опише като кръгово. В центъра на кръга е поетът, натоварен с много функции - водач, учител, месия - всички останали сътрудници, начело с критика Иван Радославов, са “спътници”, ако употребим, струва ми се уместно в случая, това понятие на Иван Богданов от книгата му “Спътници на първенците”.

Тези “спътници” обикновено, и в случая, не са случайни хора. Повечето от тях са с автономни литературни биографии, със свой принос за съществуването на задругата и списанието, но те са останали без собствена светлина в културното ни пространство, без значение за литературната ни история. Поетите на списанието в неговата последна годишнина са: Иван Буюклийски, Люба Касърова, Петър Кишмеров, Янка Митова, Павел Павлов, Константин Стефанов, Христина Стоянова, Мирослав Минев, Илина Петрова и Теодор Дюлгеров. Техният общ брой е десет, като шестима от тях не присъстват в Речника на българската литература, имената им фигурират в сп. “Хиперион” и спорадично в някои други издания след спирането му.

В сравнение с последната, през изминалите години палитрата на участниците в списанието е доста по-богата на известни и до днес имена. В “Хиперион” стихове са публикували и: Емануил п. Димитров, Иван Грозев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Коста Тодоров, Димитър Пантелеев, Атанас Далчев, Магда Минева (Петканова), Светозар Димитров (Змей Горянин).

Автори на проза са: Вера Бояджиева, Гьончо Белев, Теодор Дюлгеров, Вичо Иванов, Александър Карпаров, Мирослав Минев, Тихомир Павлов, Ал. Паничерски, Константин Стефанов; като критици се изявяват Вера Бояджиева, Дам. Ст. Димов, Николай Дончев, Вичо Иванов, Илина Петрова, Константин Стефанов, д-р Мих. Стоянов, Асен Балкански, д-р Ж. Драгнева, Соня Вичева, В. Каратеодоров, Павел Спасов. Фигурира и жанрът драма с автор Светослав Камбуров-Фурен.

През годините до стартирането на сп. “Хиперион” Теодор Траянов вече е написал и издал по-голямата част от своето поетическо творчество. Своебразен връх в него са “Български балади”, появили се след войните през 1921 г. и белязали промяната в неговата символистична поетика, която критиката и читателите посрещат възторжено. В годините на “Хиперион” поетът написва и издава “Песен на песните” (1923) и “Романтични песни” (1926). Издава и книгата си “Освободеният човек” през 1929, която в послеслова нарича своята “книга съдба”, “романа на един живот” – книга, в която сам заявява, че е подредил хронологично цялото си поетическо творчество: отделни стихотворения, пръснати из литературната периодика, и целите си книги “Regina mortua” (1909) и “Химни и балади” (1911). В този период на организация и осмисляне на изминатия път Теодор Траянов създава своя “Пантеон” и подготвя “Земя и дух”. Той замисля да представи цялото си творчество в своеобразна поетическа трилогия в поредицата: “Освободеният човек”, “Земя и дух” и “Пантеон”. “Пантеон”, макар да е заплануван като трета книга, се появява през 1934 г. – преди втората – “Земя и дух”. Според заявеното му намерение “Земя и дух” е трябвало да включва “Български балади”, “Песен на песните” и “Романтични песни”. Но през 1941 г. “Земя и дух” излиза с подзаглавие “Български балади”. Може само да предположим защо не са били включени другите две заглавия. Липса на средства е възможната причина, но и литературни съображения - също.

Теодор Траянов умира през 1945 г., а 11 години след смъртта му се появяват негови избрани стихотворения с предговор и под редакцията на Людмил Стоянов, който през 1968 г., година преди смъртта на Иван Радославов, написва предговор и към подбор от негови статии.

Последното звучи като метафора на окончателно разпадналата се органическа връзка между поета и неговия апологет. Разбира се, разпаднала се по причини вън от тях, подобно на незапланувания от двамата залез на сп. “Хиперион”, когато в желанията си са чертаели неговото бъдеще.

Съзнателно отказвам да определя спирането на “Хиперион” като “изчерпване” или като знак за “упадък на българския закъснял символизъм”. Защото ми се иска да го прочета като изпълнена духовна мисия, такова каквото е било в съзнанието и мечтите на неговите създатели. Защото “Хиперион” наистина изпълнява мисията си, превръщайки се в трибуна на един поет, и залязва заедно с появата на неговия “Пантеон”. В него той присъства незримо, но осезаемо до великите си избраници.